Ани Илков никой – въздух, поле, необят

Поетическо четене в чест на 60-годишнината на Ани Илков

Честваме юбилея на поета Ани Илков, роден преди 60 години. Ще четем неговите стихове и ще говорим за него. Заповядайте и прочетете на глас своето любимо стихотворение от автора на стихосбирките „Любов към природата“ (1989), „Поля и мостове“ (1990), „Изворът на грознохубавите“ (1994), „Етимологики“ (1996), „Зверовете на Август“ (1999), „Мала АЗиЯ на душата“ (2004), „Подготовка за напускане на сърцето“ (2015).

Не, няма тялото да бъде вечен господар!
Всеки влюбен ще живее като горски цар!
Ще вдига глас, ще пее и ще свети…
И ще отмерва като вечен метър!

Това ще се извършва всяка нощ:
духът ще вдига тялото, както балонът своя кош.
И влюбеният ще увисва – смел и плах –
сред мрак и сред звезди – възторг и страх!

„Клетва на влюбените“
от „Любов към природата“ (1989)

МОСТ

Никой не чака на моста.
Никой не дебне.
И никой не чака с обич.

На моста е празно…

Знам, това е привидност,
сега ще излезе значението –
ще ни покаже своята писменост,
кой ще излезе сега?

Да четем ли?
Това ли е впрочем познанието? –
да прочиташ по нещо и друго,
тъй както вървиш?
Да четеш е самото значение, тъй ли?…

А защо?

Не трябва ли бързо да минем по моста.
И толкова!

Веднъж да се свърши движението,
да изчезне живота,
тъй както изчезва съня –
миг! – и вече си буден,
и като книга затворена,
вече забравяш нощта…

Никой не чака на моста.
Но моста ни чака.
Стои.

„Поля и мостове“ (1990)

СЪНУВАЧИ

Едни сеячите не спират още
да сеят жито: мисли и зведи.

Е. Попдимитров „Преображение“

Как радостно

сънуваме предците си.
И те са ни сънували отдавна
Затуй
се срещаме понякога в съня
като добри познайници:

орем земята в лунните поля,
от житото на родния езк се чува глас,
плодят се мъгли и умове,
животните и имената се развиват…

Настава време да се разделим,
но вече – тъй едни и същи –
не знаем:

всички ли се будим
или всички спим?

„Изворът на грознохубавите“ (1994)

ЗЛАТНИ И ПУРПУРНИ 

Блестяха златните,
а пурпурните са подгизнали във кръв.
В средата:
планини, отрупани със смисъл –
високи сини планини.

Мълчаха златните,
а пурпурните пееха –
стремежът им отекваше в градините,
където цъфтяха и прецъфтяваха
с хиляди такива като тях.

Но златните блестяха мълчаливо,
в това се заключаваше кръгът на смисъла –
обгърнал планините и градините…

И пурпурните пееха
за своето съучастие в блясъка
и неговата трайност.

През зимата:
блестяха златните,
а пурпурните бяха побелели.

Настъпи Коледа:
блестят си златните…

А побелелите отдавна са умрели.

„Етимологики“ (1996)

ЧУХ АГНЕТО ДА БЛЕЕ И СИ КАЗАХ 

Чух Агнето да блее и си казах
Чух Ангела да пее и си казах
Чух вятърът да вее и си казах
Чух слънцето да грее и си казах
Чух зрънцето да зрее и си казах

Чух Агнето да пее с вопъл строг
и си казах: Ето, иде Бог!

Из „Канон молебен на Агнето“
от „Зверовете на Август“ (1999)

 ***

Уплашен съм че няма вече думи
които да се раждат от земята
че денем стихове и кости ще сборуваме
а нощем ще ги връщаме обратно

Каква бе ти, поезийо, без смисъл,
богиньо на житото и върбите?…
Човекът пак се ражда с кръв и писък
душата и дъждът пак се преплитат…

но има нещо друго по-сериозно:
духът ни плаче че не е машина!
И музиката ства все по-грозна,
роботите ту спрат, ту ни отминат.

Аз казвам: да се стегнем, да запеем
и да погледнем в космоса. Нагоре
машините ще ни въздигат като древност
за тях ще бъдем богове, за нас те – хора.

„Пренасяне на земята“
от „Етимологики“ (1996)