Разговор с Димитър Шопов за киното и концептуалното изкуство, процеса и провала, за Ново село и Милош Гавазов

Димитър Шопов (роден 1980 г. в Кърджали) е сред най-любопитните лица в съвременното българско изкуство. Завършил е сценография в Националната художествена академия, изявява се в различни сфери – съвременни визуални изкуства, сценични и перформативни изкуства, кино и литература. Почти ренесансова личност, чиято Флоренция е Пловдив, по-точно – „Попското здание“, както наричат сградата с многото художнически ателиета в Пловдив. Има редица самостоятелни изложби в страната, както и участия в групови изложби в чужбина. Най-известният му проект е „Гавазов“ (номиниран за наградата Гауденц Б. Руф), в който проследява пътя на въображаемия художник Милош Гавазов. (Дългогодишните му изследвания по темата завършват през 2012 г. с публикуването на книга-албум, който печели наградата „Южна пролет“ за литература). Друг негов проект с широк отзвук е „Ново село“, който включва изобразително изкуство, пърформанс и филм (по идея на Димитър Шопов и изкуствоведката Вера Млечевска). С този проект той печели наградата БАЗА за 2016 г. Напоследък по-често влиза в ролята на режисьор, отколкото на художник, но самият той често се определя просто като бояджия.

Преди интервюто ми казахте, че в момента не правите нищо ново, а завършвате стари неща. При вас спомените са важен материал. Какво търсите в миналото и какво намирате? Отворена страница ли е миналото?

За миналото се изисква първо да мине малко време, т.е. трябва да се изчака. И изведнъж, сега, днес… то сякаш изплува. И започва да те занимава. Миналото е онова, което ме кара да се замисля, прилича ми на шахматна партия и всеки ход е важен. Хубавото в нашата работа е, че мога да връщам ходове, за да избегна мат. Е, най-яко е да не се налага, тогава партията е съвършена и неопетнена. Та ровейки се в миналото, забравих да кажа само срещу кого играя в тази партия… Срещу себе си. Не знам дали ме разбирате. Добре, по-як пример – суха зидария. Не може да се продължи в един момент нагоре, ако не поправиш някакво недоразумение в основата. И така… Гледам къде нещо е сбъркано – трябва ли да остане такова, сбъркано ли е въобще… И к’во като е сбъркано. Ей такива работи.

Тази есен беше софийската премиера на новия ви филм – ЗD Dogs. Доколкото ми е известно, в него пък си спомняте за детството. Каква е историята му?

Аз съм в случая опитното зайче, което през личния си опит трябваше да поразкаже за поколението деца, живели през 80-те и 90-те. Това не е… само и единствено моето детство. Нека да бъде нашето детство. Филмът е техническа проверка и ревизия на последните тридесет години. Има съвсем друга задача от тази да ни връща в миналото и да разнежва сърцата ни. Просто всичко се случи в онази много яка епоха… Изобщо не е бил замислен този филм между впрочем. До него се стигна, след като един ден реших, че искам да се пробвам да уча режисура в НБУ при Георги Дюлгеров. Изкарах един семестър, абсолютно достатъчен, просто много кинти искат, а аз ги нямам… Та професорът изигра ключова роля. След като закъснях два месеца и се появих накрая, той каза: „Сега, нямаме много време да се опознаваме. Ще трябва да ми разкажеш някаква история, в която си направил нещо за първи път. Първа целувка, първи лобути, първа кражба…“. И аз се сетих, че имам много добра история за първа кражба, която ме изведе почти до българо-гръцката граница. Бяхме на осем-девет години… Та в този филм аз разказвам за първите и последните мои емигрантски мераци, породени от първата ми кражба. Но за да не разказвам филма, трябва тук някъде да спра. След като професорът прочете историята, каза: „Почвай да го снимаш следващото лято“. И аз започнах с голямо нежелание. Трябваше да се занимавам с деца…, десет деца. Имах други намерения. Правеше ми се много по-готин филм. За едни 3D кучета, дето живеят в лабораторията на смахнат учен отшелник в едно изоставено българско село. Имах готов сценарий…

И все пак този филм се казва 3D Dogs?

Е, да, киното реши, че това ще е 3D Dogs…

Понеже споменахте децата – при вас го има детското заиграване с много въображение, което се стреми да доизмисли света по хумористичен начин, сякаш иска да му отнеме цялата сериозност и суета. Кои неща обаче са сериозни? Кое съвременното изкуство е сериозно?

Аз се провалям само когато знам какво искам. И успявам, след като се проваля поне на пръв поглед. Много е странно. Не искам да знам, не ме интересува… Искам да си изживея процеса. А той е адски дълъг и постоянно ти се подиграва. И те сваля на земята… Често пъти дърпам късата клечка и това първо много ме обезсърчава – този път, си викам, нема да го бъде… И после пак светва нещо в края на тунела и аз трябва окрилен да довършвам батала. А иначе всичко, което има претенция да бъде, да означава, да определя – това е несериозно. Това е… залитане.

Вие залитате ли?

Преди малко не залитнах ли? Кой съм аз, че да казвам: Ей т’ва е! И това не е!

Ами съвременното концептуално изкуство, което е доста популярно от много време насам. То не се ли взема насериозно?

Не трябва така да ги слагаме в рамка нещата. Има много добри примери от концептуалното изкуство. Има и големи тъпотии. Сега обаче ако дам пример кое става и кое не, няма ли да се сметне за налагане на възприятия… Като цяло имам много лош вкус за добро изкуство, но мога да цитирам с голямо удоволствие българския съвременен фолклор, понеже той не може да се скрие, даже и да иска… Уникален културен феномен. Не говоря за чалгата, макар че и тя допринася за този изказ… Давам пример – домашния подход… Българският начин на мислене ми е на мен повече от всякакво концептуално изкуство. Там има толкова много материал за осмисляне и генериране на изкуство, че просто нямам думи. 

Занимавате се с изобразително изкуство, кино, скулптура, пърформанс, литература. Къде се чувствате в свои води в момента?

В киното. След толкова проби и грешки… Мисля, че това ми се прави. 

Защо точно киното?

Обичам да рисувам, десет години народни танци, после взех да пиша-миша, после в театъра, пърформанси поиграхме. Ами това е киното… История, картинка, музика, ритъм, игра, време… Без много условности, както е в театъра, нали… Истината е, че киното е най-близо до живота, а той е уникално сладък за разбиране и споделяне. Един вид – ето, хора, вижте какво разбрах аз за живота. Това пълнокръвно споделяне го прави толкова желано изкуство. Всеки ден го правим, общувайки с нашите близки и приятели. Каква поредна нелепица ни се е случила и как т’ва би било пълно кино, ако се направи. 

Кажете ми тогава няколко думи за филма за Ново село. Наистина ли кметът на селото ви е наградил с медали?

Пак ще разказвам за филма, вместо да го покажа… Така се правят легендарни филми. Наистина ни награди кметът, да… Аз имам три медала и една купа. „Ново село“ е първият ми пълнометражен филм. Хората, които са запознати с музея под звездите, по-лесно ще разберат за какво говорим. Аз не умея много да презентирам труда си… Занимава ме самото правене повече отколкото широкото му разпространение и оглашение. Честно казано, предпочитам, като ми дойдат гости в ателието и ако има импулс и желание – веднага да пусна да видят какво правя. Много по-задушевно е споделянето. Да, сега във времената на пост/некст-дигиталното това е като да копаеш с ръце вместо с багер. 

Стана дума за Музея на сътворението в Ново село. Освен филм, направихте инсталации и изложби по темата. Спечелихте и наградата БАЗА за 2016 г. с този проект. Какво намерихте за самия себе си в този музей? Какво имаше там, което го няма в традиционните музеи?

Това е любимият ми бетонен резерват, олицетворение на сътворението според неговия създател Тодор Атанасов, кмета на Ново село. Липсваше ми нещо… И затова започнах да снимам… И той оживя. А традиционните музеи са… Ами не могат да оживеят. Най- голямото клише – Музеят оживя! Две думи за Тодор: хора, това е човекът, който чрез своите инициативи даде един много характерен код, който вече е някакъв вид референция за образност. Като видим нещо подобно и си казваме: Хей, я виж т’ва тук си е направо Ново село… Нека да го наречем стил. Аз лично направих всичко възможно този стил да стане известен на публиката. Тошо е велик… И пак казвам… Човекът само нарежда какво да се построи и как горе-долу да изглежда. Той се определя като строител по образование и кмет по призвание, не е художник, но за мен е най-съвременният български артист.

В творчеството ви присъстват членове на семейството и близки хора. В изложбата „Хора, години, живот“ (галерия Sariev, 2017) например правите „прерисунки“ на семейни снимки с програмата Paint. Изложбата „Леля Милка“ (ИСИ, 2018) пък е посветена на леля ви. Как стигнахте до семейството в изкуството? Като малък близките подкрепяха ли ви в творческите занимания?

Аз работя с налични неща. Нямам много въображение. Затова разчитам на това, което имам… Мама, тати, баба, дядо, леля… Те са ми важни. Още се притесняват хората, че се занимавам с филми. Мислят ме. Викат: Правиш филми, а не ги показваш… До семейството в изкуството стигнах посредством семейния фотоалбум. Просто започнах да прерисувам снимките. Главно снимки до края на 80-те, повечето от тях са черно-бели и се опитах да си ги представя в цвят. Всъщност няма никакви сантименти тук, просто си прерисувах и колорирах роднините. И все пак има нещо много смешно в българите, няма как да не го забележа. Но едно такова смешно, което ме умилява… А до леля ми Милка стигнах, защото живях при нея, докато учех. И приказката, която написах, е за нея.

А като малък получавахте ли подкрепа в творческите занимания? 

Аз си знаех още от малък какво ме чака… И те се примириха. В моето семейство няма някой, който да налага някаква по-добра визия за бъдещето. Като е решило детето да става бояджия, нека си троши главата.

Знаел сте какво ви чака… Кога го разбрахте?

Винаги съм го знаел, откак се помня, драскам. Даже в детската градина децата ми викаха Димитър Шопов. Или са ми се подигравали, или просто са ме уважавали. Не знам и аз… Трябва да умреш, ми викаха, за да станеш голям художник. И бяха прави. Преди да навършва 30 години, бях решил да спирам с изкуството и направих една мемориална и мемоарна книжка. За един много голям български художник. И уж да свърша веднъж завинаги с това рисуване, то пък взе че тръгна. Гавазов първо е учебник (за мен, аз главно се уча по него) и след това художник. Ако си мисли някой да става нещо изобщо, първо трябва да покълне. Ами мисля, че казах как… Просто ми писна да бачкам без никакъв резултат. И на прощаване взе че стана нещо.

Основният урок, на който ви научи Гавазов? „Не се отказвай“, или нещо друго?

Играй си! Това е урокът.

Като дете често сте ходели на пазара. Какво продавахте? Сега чувствате ли се отново на пазара, само че този на съвременното изкуство?

О, пазарът ме научи на много неща. Първо на пазарлък, после на това откъде да вземаш стока на едро и също така на хамалогия… А и да опъваш бързо найлон, когато започне да вали дъжд. Да не се срамуваш, щото си е пълна джагалия, няма какво да си говорим. Моите неща се продаваха добре, сега съм вече бояджия. Боядисах тази година нашия вход. Мисля да отварям фирма… Та мога ли да използвам случая, ако някой иска ремонт на входа? Предлагам тези услуги: кърпеж, блажно, постно боядисване, цокъл, стълбища, шкурене и лакиране на парапета, ако е дървен. И вратите на асансьорите, две ръце блажно, вътре и вън. Сменяме и ключовете на лампите и самите лампи. Мога да ви боядисам и пейката пред входа, бонус от мен.

Съвместна публикация с Портал Култура.

Мирослав Христов (1982, София) е завършил философия и магистратура „Изкуства и съвременност” в Софийския университет. Автор е на три книги с поезия и на няколко пиеси, за които е отличен с множество награди. Автор и режисьор на късометражния документален филм „Ято птици близо до пистата“ (2021).