Вестникът от другия ден

Публичен разговор на приятели и съмишленици на в-к „Култура“ по повод закриването на вестника и намерението на екипа да го продължи в ново издание

Александър Кьосев: Присъстваме на едно събитие със загадъчното заглавие „Вестникът от другия ден”, от следващия ден. Аз се надявам, че то ще бъде повод за оптимизъм и за един продуктивен разговор. Приветствам ви от името на Софийския университет и неговия Културен център – домакин на в. „Култура“ и неговия екип. Давам думата на един сравнително млад човек, който е естественият мост между в. „Култура“ и Културния център – Кирил Василев.

Кирил Василев: Аз ще бъда в ролята на модератор. Знаете какъв е поводът за днешната среща – от месец юли в. „Култура“ ще престане да съществува такъв, какъвто го знаем. Няма смисъл да се спирам на причините. Надявам се, че тази среща няма да се превърне в панихида, няма да си говорим за миналото, да се утешаваме и т.н. Аз лично приемам тази среща като работна – събрали сме се, за да търсим решение на няколко важни въпроса.
Първият и основен въпрос е: Имаме ли нужда от медия, подобна на в. „Култура“? Защото, ако няма такава нужда, ако няма такава потребност, действително няма нужда да съществува.
Вторият важен въпрос е: Ако приемем, че имаме потребност от такава медия, дали трябва да бъде в този вид, в който досега е съществувал в. „Култура“ или се нуждае от известни промени и какви да бъдат те?
Третият ключов въпрос е за финансирането и организацията на екипа. Екипът в известна степен присъства, разбира се, аз го мисля като не строго отделен от авторите на вестника и от по-широкия кръг на приятели на вестника. Трябва да търсим решение на въпроса как да бъде финансиран вестникът така, че да запази своята независимост.
Думата независимост е ключова, защото първото, което си струва да си кажем, мисля, че ще се съгласите с мен – намираме се в състояние на безпрецедентна медийна криза в България, която поставя под въпрос не просто съществуването на медиите и възможността медиите да функционират като действителен посредник между индивидите и групите в обществото, а така съществуващите и функциониращи днес медии в известен смисъл унищожават тъканта на самото общество. Т.е. те създават определени предпоставки за загуба на доверие в съвместното съществуване и съвместното споделяне на информация, която има някаква минимална граница на истинност. Значи, в тази ситуация, смятам, че нашето общество има наистина изключителна потребност от независима обществена медия, може би независими обществени медии. Една такава независима обществена медия е и би могъл да бъде бъдещият вестник „Култура“, поради много причини, които надявам се в хода на дискусията да бъдат осветлени.
Не на последно място, трябва да кажем и друга съществена причина и някак си контекст. В българските медии в последните 29 години се развиха специфичните литературни притурки, които се занимават с оперативна литературна критика и това също налага съществуването на медия, подобна на „Култура“, тъй като действително всички сфери на културата и изкуствата се нуждаят от оперативна критика и няма къде тя да бъде реализирана по подходящ начин.
Няма да отнемам повече време. Искам да дам думата на госпожа Копринка Червенкова – главен редактор на в. „Култура“.

Копринка ЧервенковаЗдравейте, много ми е драго да се видим, дай боже, да не е за последен път в този състав. А дори и да е за последен път, в края на краищата, нищо толкова драматично не се е случило, всяко нещо се ражда и в един момент умира.
Сега, Кирил ни призова да не сме траурни. Само че аз не виждам никакъв повод за веселие от това, което се случи на вестника. И няма причина да не споделя огорчението си от това, което се е случило.
Сегашният ни собственик много настойчиво ни призова да бъдем много внимателни в раздялата си, раздялата да бъде културна. Но аз не виждам как една такава раздяла може да бъде културна, когато всъщност вестникът беше екзекутиран. Той беше по един абсолютно брутален начин екзекутиран, взе му се главата и се чучна някъде другаде. Сега ще видим, какво е това друго място, на което тази глава се е сложила.
Вестникът, не е нужно може би да го казвам, но все пак ще го напомня, той не е роден с риза. Той през всичките тези години е имал сложна съдба, преминавал е през всякакви турбуленции, през всякакви проблеми, през всякакви кризи. Преди десет години, след една такава поредна криза, се яви сегашният ни издател, който заяви, че този вестник за него е важен, че културата за него е важна и че такъв, какъвто е той, би трябвало да съществува. След десет години се оказа, че този вестник, такъв, какъвто е той, за него вече не е важен. Всички твърдят, че той е собственикът, че той има право да върши каквото си иска с този вестник – да, така е, вярно е. Но това не означава, че ние всички, в случая може би аз най-много, защото съм най-дълго свързана с този вестник, не сме страшно огорчени от това, което се случи с него, защото то се случи, без ние да разберем защо се случи.
Сега, този човек, когато заяви, че за него е важна културата и за него е важен вестникът, такъв, какъвто е, аз трябва да ви уверя, че той за тези десет години не се е променил, той не е променил политиката си, не е променил авторския си състав, не е променил тематиката си, за да може да се получи тази драматична раздяла. Има някакви други причини за нея. Не знам какви са. Имам хипотези, но едва ли това е важно сега да го обсъждаме.
Но си мисля, че в този вестник, освен ние самите, на които беше отрязана главата, има и някакъв авторски състав, той има общност, която се интересува от него. И в името на тази общност ние ви поканихме днес, защото си мислим, че бихме могли заедно да продължим да го правим. Да правим нещо. Той няма да се казва „Култура“, разбира се, защото главата я нямаме вече, ще се казва по някакъв друг начин. Но екипът засега си мисли, че капацитет има и има енергия да продължи да прави нещо. Сега, аз много време вече седя в този вестник, на мене ми е време да си отивам и аз вероятно ще си отида скоро, но искам да видя как ще тръгнат нещата и тогава вече ще освободя терена.
Аз съм до тук.

Христо Буцев, заместник-главен редактора вестникаАз ще бъда доста кратък. Всички знаят какво е вестникът. Искам да споделя нещо, което научих, гледах по една телевизия. Френският президент беше в Индия и ставаше дума да се подкрепи една инициатива за соларни паркове, за слънчева енергия. Оказа се обаче, през соларния парк, аз нямах и понятие, минават едни машини и всеки ден мият стъклото. То трябва да е чисто. Водата се източва от почвата и всичко наоколо, земеделието, е заминало.
За мен в. „Култура“ винаги е бил това – нещата да се огледат, да се знае, че когато говориш, че соларният парк например, е решението, да се знае какво това решение води след себе си. Както сме писали многократно за прословутите паркинги в центъра на града, които вместо да облекчат движението, само го вкарват вътре. Това е разширяване на съзнанието. Не бих казал даже на знанието, а на съзнанието на читателя, за мен това е била най-важната задача на вестника. Всичко останало вие го знаете – отразяването на културния живот, дебатите. Но това е един белег, основен според мен, на обществената медия, това, което не можем да видим другаде. Това исках да кажа с този пример и тази метафора, да ви ангажирам да помислим за съдържанието на обществената медия.

Георги ЛозановАз имам един малко по-сложен маршрут по отношение на вестника. Започнал съм през него, до голяма степен начина ми на мислене и поведение публично са минали на територията на вестника, но дълго съм се занимавал и с други неща, бил съм извън него. Сега отново съм в него. Но във всички случаи, в моменти като този, в които вестникът е заплашен, а пък това не е, както стана дума и първият такъв момент, естествено е въпрос на солидарност да сме вътре в екипа и общността, с която сме се събрали тук.
Има възможност и даже в известна степен риск да се подведем по една фалшива диря, да започнем да измисляме нов вестник, нова медия. Не казвам, че не си заслужава да се мисли нова медия. Но това, което ни е събрало, е закриването на тази. Затова на мен ми се струва, че по-важното е да мислим как тази медия би могла да продължи, ако смятаме, че тя би могла да продължи. Защото това не е нещо, което произтича от нейната собствена логика в момента, а е свързано с логиката на нейното финансиране, която винаги е била доста мъчителна. Хайде така да кажа – вестникът е финансиран и от държавата, финансиран е и от частни капитали. Трудни са отношенията между финансиращия и в. „Култура“. Трудно е заради това, което спомена и Киро /Василев/, заради независимостта на вестника.
Само че на мене ми се иска да е ясно какво е независимост. Независимостта на една медия не е лозунг, тя е нещо конкретно. Независимост означава редакцията да решава какво да публикува, как да публикува, а не този, който финансира медията или институцията, която я издава. До това се свежда фактически независимостта. В това отношение мисля, че в. „Култура“ е създал даже модел – недопустимо е влияние върху редакционната политика, независимо от финансирането. Което носи огромни рискове и ние ги знаем. Копринка в това отношение е трениран боец и знае, че да можеш да излизаш с независима политика от този, който те финансира, във всеки момент крие риска да ти отрежат главата. Каквото се и случва. И между другото, ние не смятаме, че има някакви и много, как да го кажа, високо стъпили източници на финансиране, които ще проявяват лесно такова разбиране. За съжаление капиталът, който преходът произведе, няма в себе си толкова високи идеални мотивации. Дори и от този вид, в който вестникът беше финансиран преди десет години и който създаваше надежда, че като че ли сме намерили такъв източник. Но винаги накрая се стига до това противоречие, ако искаш да водиш независима редакционна политика, независима от този, който плаща. Това е едно обстоятелство, което е специфика на вестника, това е моделна характеристика и точно това е въпросът: Дали ще можем отново да го възпроизведем? За съжаление очакването вестникът да се закрие в този му вид попада въобще в една тенденция, както Киро спомена, за обща криза на медиите, тъкмо по посока на независимостта. Собствениците много мощно, особено в определени медийни пространства, но и като цяло, диктуват политиката и съдържанието на медията, която се произвежда.
Така че на мен ми се струва, че тук има гражданска кауза – да може да оцелее в нашата среда една медия, която е независима в този буквален смисъл. Редакционна политика, без намеса. Друг въпрос е, пак казвам, каква е самата редакционна политика, по отношение на нея може да има критики и дебати, но въпросът е тя да не се формира на базата на натиск отвън.
Другите две обстоятелства, които ми се иска да свържа с вестника, заради които си струва да мислим как да оцелее според мен той такъв, какъвто е и които са страшно важни в момента в медийната среда, са истината и компетентността. Излишно е сега тука да влизаме в големи коментари на проблема за загубата все повече на истината в медиите. Истината се губи за сметка на фабриката за фалшиви новини и какво ли не, пропагандни стратегии, може много неща да се говорят, но това е обща болест и затова медии, които пазят истината започват да се превръщат в гражданска кауза. Като пак да кажа, че истината в медийно отношение не е философско понятие, а е съвсем конкретна практика – спазване на професионални и етични стандарти при правенето на съдържание. А в. „Култура“ всичко друго може да се оспори, но спазването на стандартите на професията, работата над съдържанието и източниците и информационните гаранции, са абсолютно спазени.
И третата характеристика на вестника, която е много важна, е компетентността. Компетентността също е нещо конкретно. Компетентността не е лозунг. Компетентността е степен на легитимност на този, който говори, на какво основание той ще ти казва това, бекграунда, през който говори. Във в. „Култура“, в този смисъл, има само легитимни гласове. Може да не ги харесваме, може да има разбира се борба на гласовете и това е нормално, легитимно. Това е също нещо, което липсва.
Какво да кажа още?
Много важно нещо също, което вестника спазва, е плурализма. На пръв поглед по отношение на някои теми във вестника, може да изглежда, че не е така, че е доста фиксиран в една посока и да има гласове, които се чувстват изолирани. Но аз искам да кажа, че ние спазваме плурализма в широката културна ос на либералност – консерватизъм; Буцев е консерватор, аз съм либерал. Ето на чисто персонален план може да кажем, но и двата типа гледни точки и гласове присъстват във вестника в различни теми и т.н., което е изключително важно – медията да е плуралистична.
Всичко това, очертава характеристиките, както стана дума, на една обществена медия. Абсолютен парадокс е, че обществените медии в България се свързват само с електронни медии. И то основно с Българската национална телевизия и Българското национално радио. А според стандартите на една обществена медия, начинът, по който се обслужва една медия, аз мисля, че „Култура“ е типична обществена медия. Включително и поради това, че той не създава пазарни мнозинства, които да го издържат, което е характерно за обществената медия – тя не на този принцип произвежда съдържание, а на принципа на потребностите на по-малки специализирани аудитории.
И накрая, да завърша с това. Той е обществена медия в една среда, в която има много сериозни проблеми и в този смисъл експериментът става важен, по-важен даже от бъдещето на в. „Култура“. Доколко в нашата среда може да се закрепи такава медия? Или това е вече невъзможно, отминал етап, след като и „Култура“ в този вид трябва да избира.
И това, което и Копринка спомена, в. „Култура“ не е нито информационна медия, в истинския смисъл на думата, макар че наистина има такава страна, не е даже нито и коментарна, тя е идентификационна медия. Смисълът е на клубен принцип. Една общност да се идентифицира с нея, да вижда чрез нея свое собствено представителство в медийната среда. Това се допълва. Вестникът има, разбира се, интернет вариант. Но хартиеното издание допълнително дава тежест на тази идентификационна медия. Дали в. „Култура“ може да произведе общност и дали тази общност има гражданска енергия да може да закрепи този проект отново с дата 2018 година, това е въпросът.

Александър КьосевАз не зная защо да говоря веднага след екипа на „Култура“, бях поканен от тях и предполагам, че това е чест към домакина. Но не съм от най-честите сътрудници на вестника. Но чест читател съм. Т.е. аз съм един от сериозните поддръжници на вестника, без да съм нещо по-различно от всички вас.
Ще започна с това, с което започна и Кирил Василев: Има ли нужда от такава медия? Разбира се, има я личната носталгия към подобно нещо и подобно начинание, което трае през дългите биографични години. Как може да разберем дали от една медия има нужда? Като търсим нейната ниша в структурата на другите медии на българското публично пространство. И аз ще поговоря малко за това как в моите очи изглежда тази развиваща се и променяща се структура в българското публично пространство и какво беше и е и, надявам се, ще остане мястото на в. „Култура“ или неговият наследник, както и да се казва.
Ще прескоча малко в съвременността. Какво ли би станало, ако внезапно изчезне в. „Култура“ и изчезне заедно с това един негов електронен аналог, предаването „Денят започва с култура“, който не е на такова интелектуално ниво, но е много по-оперативно, бързо и върши сходна функция? Ако тези две неща изчезнат, ще настъпи мир, без да настъпи любов. Т.е. информационните балони, с които отдавна вече живеем, най-накрая ще се затворят окончателно. Най-накрая ще се получи така, че всеки ще си живее със своя информационен балон, там ще се говорят приблизително едни и същи неща, ще има дискусии, които ще приличат на бури в чаша вода и той няма да се интересува какво става в други съседни информационни балони, а към по-далечните ще нараства и ще се култивира дискурсът на враждебността.
Ние сме свидетели как в последно време обществените дискурси се увълчват, това е думата. За мене лично това е белег на бъдеща война, ако ме питате, но да не бъда лош пророк. Какво означава, че се увълчват? Означава, че степента на разбиране намалява, което е обяснимо. Но още по-лошо – намалява волята за разбиране, намалява нуждата от това да разбереш позиция, която е различна от твоята. Разпада се онова, което е клиширано в сравнително демократичния диалог. Появяват се дискурси, които са до такава степен взаимно враждебни, че те са почти взаимно стигматизирани и по никакъв начин вече между тях не могат да се разменят аргументи. Между тях се разменят обиди, между тях се разменят атаки, между тях се разменят агресии от най-брутален тип. Свидетели сме, че това непрекъснато става. Да не говорим за това, че определен пласт от българските всекидневници го правят много отдавна, те го правят от средата на 90-те години. Но сега това засяга не само тези комерсиални вестници. Това засяга на практика абсолютно всеки най-малък сайт, най-малка електроннна платформа, която в някакъв смисъл си е самодостатъчна. И ако в началото на прехода ние можеше да кажем, че българската публичност е конфронтационно разделена и има един син разказ за миналото и настоящето и един червен разказ за миналото и настоящето, то отдавна вече го няма и сега живеем в една ситуация на тотална фрагментираност и на нарастваща враждебност и отчужденост, така да се каже, между отделните социални гласове.
На този фон т.нар. независими медии са малко, да не кажа, че почти могат да бъдат преброени на пръстите на едната ръка и те все повече и повече намаляват. Нещо повече. Все повече и повече много от тях преживяват конфликти вътре в себе си, разпадат се и се фрагментират, както се случи с „Литературен вестник“ например, който се разпадна в самото си интимно сърце, макар че продължава да съществува.
В. „Култура“ осъзнава тази независимост, за която говори и Копринка, и Гого, и Христо Буцев, осъзнава тази независимост и тази независимост съществува от дълги години. Какво представлява тя обаче, нека да поговорим за нея. Става дума за това, че никой не може да се бърка на редакционната политика. И това означава независима медия.
Впрочем, ние можем да си представим една нормална публична ситуация, каквато в България отдавна няма, в която отделните независими медии защитават лоялни каузи. Има една либерална, друга – християнска, трета – консервативна, четвърта – ляво-либерална, пета – комунистическа, шеста – анархистична и каквато искате и всяка една от тези медии би била независима и заедно с това, тя би била партийна в някакъв по-висок смисъл на думата партийност, би защитавала някаква конкретна кауза. Това нямаше да бъде никак страшно, ако между тези медии съществуваше толерантно публично пространство, междинно публично пространство, което да уважава чуждото мнение, което да уважава дискурсивната етика и уважава силата на добрия аргумент, което да уважава компетентността, за която говори Георги Лозанов и което, по някакъв начин, позволява отделните позиции да съществуват в общо пространство. Аз имам усещането, че именно общото пространство се е разпаднало, че именно между двете увълчването е засегнало въздуха, така да се каже.
И в този смисъл, в. „Култура“ е нещо повече от независима медия. Той не е пристрастен, не е партиен, напротив, както каза Копринка или Георги Лозанов, в него има разни позиции. И смея да ви уверя, аз познавам Копринка много отдавна, ние сме лични приятели, Копринка изпитваше злорада журналистическа радост да публикува позиции, които се карат една с друга. Това е нещо, което тя много обича, защото има висок журналистически етос. Т.е. вестникът е пространство на диалога на различията. И той уважава различията, уважава силата на добрия аргумент, уважава професионализма и толерантността и позволява вътре, в самия него, да съществува онова, което го няма навън, което го няма между медиите. За дълго време той беше пример за либерален, демократичен, интелектуален диалог, макар че думата диалог започва да значи нещо мръсно, така да се каже, около нея се създават напрежения и конфронтации и все повече и повече ни внушават, че диалогът е някаква лигавщина. И че ние живеем в епохата на конфронтации, антагонизми и конфликти и сещате се какво нататък следва, нали. Впрочем, една от причините за това увълчване, е фактът, че поколението, което преживя Втората световна война си отиде и никой не помни какво означава реална война.
Е, значи ние, привържениците на вестника, гледаме на него, като на остров на диалог, в този висок смисъл на думата. И този остров е заплашен. Този остров е заплашен, затова, защото един собственик, който е гледал преди това на диалога като ценност, сега е сметнал, че трябва да защитава неговата собствена кауза. Доколкото знам, тя е християноцентрична и той иска да защитава тази кауза. И той има право да прави това, нека  прави това. Много хубаво щеше да бъде, ако имаше и други спонсори – либерални, консервативни и т.н. и да защитаваха своите каузи, но няма. Такава е ситуацията.
И ще се появи, да кажем, един вариант на вестника, който ще бъде силно ориентиран към християндемократическите и християнските ценности, хубаво. Но друго няма да има. Ще има празнота. И ако в. „Култура“ имаше висок смисъл на своето съществуване, той беше в това, че той беше знак за тази отсъстваща, нормална или желана, утопична, знам ли, търпима, уважаваща култура на високото интелектуално общуване. Ако това си отиде – всички ние ще загубим окончателно.
И аз винаги гледам в тази зала, като идвам в този Културен център, аз наблюдавам публиките и винаги много внимателно гледам културата на публиката в залата, тя е микро модел на културата на българската публичност, за която ви говорих. На какво прилича залата в момента? Тя прилича на изгнаници клети, отломки нищожни, от винаги храбър елит – мъченик. Т.е. самите ние сме се фрагментирали, самите ние си говорим все по-рядко. Например, съществува една група от доста радикални млади хора, много умни, интересни, някои от тях са тук, но повечето от тях ги няма. Във Фейсбук те надигнаха голяма врява за смъртта на в. „Култура“. Но защо ги няма тук? Защото събитието го прави Културният център и Александър Кьосев, който е стар либерал. Следователно, те не могат да бъдат тук, в такава зала. Не могат да си говорят с нас вече, те имат друга гледна точка. Не говоря за Деян Деянов, който е стар ляв. Описвам ситуацията на разпадане на комуникацията. И в. „Култура“ стоеше срещу разпадането на комуникацията. И ако той си отиде, аз не знам какво ще го замести точно.
Не казвам нищо оптимистично, защото не виждам нищо оптимистично. Благодаря ви!

Кирил Василев /към публиката/: Сега искам да се обърна към вас и да ви поканя да се включите в дискусията и да започнем същинския разговор. Междувременно се сетих да ви дам съвсем малко информация по отношение на финансирането. Значи, според думите на досегашния собственик, в. „Култура“ годишно струва около 300 000 лева…

Копринка Червенкова250 000 лева…

Кирил Василев250 000 лева… Т.е. това означава, че ако 1 000 човека са готови годишно да отделят по 250 лева, този вестник може да продължи да съществува.

Манол ПейковНе са готови!

Кирил Василев: Точно това е срамното, че ако аз ви попитам персонално: „Вие готови ли сте да отделите 250 лева годишно, за да съществува… може да не е в. „Култура“, някоя обществена медия, за която вие сте готови да платите тези 250 лева?“, на мен ми се струва, че повечето от вас тук ще кажат: „Да!“ Обаче… Обаче не се случва. Т.е. би трябвало да признаем една основна слабост на общността, към която принадлежим – академичнa, артистична и т.н., че не сме способни да се самоорганизираме и да влагаме средства и време в нещата, от които имаме нужда. В известен смисъл се сърдим на политиците, на бизнесмените и т.н., които не са готови да ни дадат парите, от които имаме нужда. Но когато стане дума за това, ние самите да се опитаме да поддържаме медиите и въобще формите на културния живот, които искаме, се оказва страшно трудно. И аз нямам отговор на въпроса защо това е така. Защото ако съдя дори по лайковете на някои статии, публикувани във в. „Култура“, в. „Култура“ има повече от 1 000 читатели. Но явно безплатно. В смисъл, в интернет вариант. Така че искам да ви помоля да коментирате и когато взимате отношение, да имате предвид и този въпрос. Заповядайте.

Александър КьосевЕдин детайл, около финансирането. Преди десет години, преди да се появи сегашният собственик на вестника, той беше в поредната икономическа криза и тогава направихме една акция с помощта на Червената къща. Аз лично участвах в нея и други хора участваха, събрахме тогава около 3 000 лева…

Копринка Червенкова30 000 лева, бе Сашо…

Александър КьосевЗначи аз не съм уцелил… 30 000! Ами, не е малко!

Антонина ЖелязковаПонеже почти всички ме познавате… Повече от трийсет години се занимавам с просия, за да намирам средства, за да се правят научни изследвания и после, когато тези научни изследвания, когато вече са резултат, да може да бъдат публикувани като книги. Изключително трудна задача! Която обаче е по-лесна, отколкото да се издава вестник! Защото книгата може да се забави и с една и с две години, научното изследване може да се отложи. Екипите от учени толкова искат да си свършат работата, да огледат нещата, че са готови да работят без пари и без хонорари и т.н. Докато всичките тези възможни отлагания не са възможни при вестника. Вестникът е жестока работа. В хода на моите просии съм подпомагала малцинствени вестници и знам, че това трае изключително кратко време. Намира се някакъв достолепен донор, какъвто имаше в. „Култура“ известно време, на него му писва, той решава да прави нещо друго и изтегля помощта си – и край! А вестникът изисква абсолютно ритмични пари. Заради това, това упражнение с кутията, което вече веднъж го правихме преди десет години и събирахме пари, били 30 000!, не мога да повярвам. Но няма значение. Въпросът е, че ние го направихме веднъж. И това не би могло да издържа вестник „Култура“, нали? Т.е. изключително невъзможно е да се разчита, че ние, онези 1 000 души, които четем вестник „Култура“ и го списваме, ритмично, всеки месец, ще набираме определено количество средства, за да издържаме вестника, така че той да излиза веднъж седмично или хайде, да речем, да се разреди вестникът, да излиза един път месечно, примерно, или нямам представа, това ще го мислим после.
Т.е. налага се, когато мислим за пари, да бъде нещо изпълнимо, нещо, което е реалистично. И което, разбира се, няма да засегне качествата на вестника, за които тука говориха всички – и Сашо Кьосев, и Гого, и Коприна, и Христо Буцев. Заради това трябва да се търси някакъв вариант, с който да сме сигурни, че би могло да устоим. А това е, че вестникът би могъл да търси вариант да стане ведомствен. Той е бил такъв преди години, дълги години той е бил вестник на Министерство на културата, до 1989-та. А веднага след 1989-та известни години не беше ли? Както и да е. Когато казвам ведомствен, това не означава непременно на Министерство на културата.
Но намирането на ведомство, което да предложи някакво финансиране за вестника, това не означава ние да не събираме пари, ние да не търсим от другаде пари. Но ведомствеността би дала една абсолютна сигурност на вестника, че той ще излиза ритмично, всяка седмица, в рамките на годината или на следващите години. Може ведомството да бъде всякакво. Стига да можем ние да го преглътнем. Стига да можем ние да се договорим с ведомството. Защото това може да бъде всяко ведомство, може да бъде НДК, може да бъде Министерство на културата, може да бъде Народния театър, може да бъде някаква общност, примерно, на общински театри и т.н.

Копринка ЧервенковаАма те всичките са на базата на просията, като тебе…

Антонина Желязкова: Аз вече не, не прося. Гледай сега, няма значение. Ако вече се реши и вестникът се закачи към някое ведомство, когато размишлявах за спасителните варианти, реших, че нищо не му пречи да стане и заводска многотиражка. В смисъл, да се намери една корпорация, която произвежда някакви неща, която печели много от тези неща, които произвежда…

Копринка ЧервенковаОръжие например…

Антонина ЖелязковаОръжие! Защо не?…
/Смях…/
Недей да иронизираш! Това е единствения вариант за излизането от блатото! Дори и се притеснявам от факта, защото всички мечтаем някак си не само да се запази, говорила съм с много млади хора, непрекъснато скитам, питам, общността не е чак толкова малка, която чете вестник „Култура“. Има доста млади хора, които четат в. “Култура“ и които биха искали да излиза в. „Култура“. Дори някак си ми се къса сърцето и се питах – не може ли да се оспорва това с главата?

Копринка ЧервенковаНе!

Антонина ЖелязковаНевъзможно е? Защото дори една цяла поредица от млади хора, с които говорих, биха искали да виждат главата на в. „Култура“, като изобщо не им минава през ума, че той въобще може да спре да излиза, струва им се това нелепо. И така – това. Аз ви подхвърлих идеята, мислете. Но вестникът би могъл да се спаси първоначално като стане ведомствен, където всички ние ще работим за това да отстояваме неговата независимост, независимо от това, че той е ведомствен.

Кирил ВасилевСамо като реплика. Аз имам опит, шест години работих в Националната галерия. И мога да ви кажа, че ако вестникът се издържа от Министерство на културата и начело на Министерство на културата е човек като Вежди Рашидов, а и не само той, в тези институции има такъв манталитет и такава степен на корумпираност, че оставете парите, има такава корумпираност на мисленето, че вестникът ще бъде погребан много бързо, а от идеята за независимостта трябва да се откажем още от сега. Трябва много строго разграничение – аз лично не бих работил във вестник, който е безразличен към произхода на капиталите. Ако ще взимаме пари от Делян Пеевски – без мен! Казвам съвсем условен пример… Искам да кажа, че сме длъжни да поставим много ясни граници за това, кое е допустимо и това, кое е недопустимо?

Копринка ЧервенковаНие досега работехме с чисти капитали…

Христо Буцев: Във всичките тези подобни случаи, както Антонина каза, независимо с частен, държавен, обществен капитал…, досегашният опит на вестника показва, че трябвада има някакъв орган. Нещо като СЕМ. Нещо като възглавница между даващия и получаващия, за да може да са нещата напълно наясно. Защото в противен случай, винаги има риск някой да ти каже: „Абе, трябва да пуснем още 5 % християнска тематика!…“

Кирил ВасилевИли мюсюлманска!

Копринка ЧервенковаНе е лошо, не е лошо…

Виза НедялковаДоколкото разбрах, желанието на дотук говорещите е, вестникът да продължи в хартиен вариант и в този формат. Може би това е нещо, което бихме могли малко повече да уточним на тази среща. Но искам да ви предложа нещо – проверих днес дарителска платформа за изпращане на дарителски SMS-и, това е Диемес, три мобилни оператори работят с това нещо. Имам познати, които използват този Диемес. И в нашия случай какво се изисква?
Какво значи тоя Диемес? Автоматично на всеки, който има телефон, един път месечно се взимат 5 лева. Т.е. сметката му нараства с 5 лева, а след 3 или 6 месеца, те си имат някакъв срок, може да станат и 10 лева. Т.е. ако проверят, че това действа, може да станат и 10 лева на месец, това е максимумът, който този Диемес може да събира.
Сега, аз имам познати в „областта на кучетата“ и знам, че там успяват да набират между 3 000 и 10 000 лева на месец, като 10 000 лева получават, когато има кампания. И това е нещо, за което също мисля, че трябва да поговорим. Защото финансиране на обществена медия, ако гледаме как става това в Щатите, те имат един прекрасен 13-ти канал на телевизията, който е обществен, с най-добрата възможна програма, която може да си представи човек, освен Би Би Си, и той е на издръжка от своите зрители. Само че те периодически правят кампании за набиране на средства, с участие на всякакви вълнуващи хора и т.н.
Мисля, че трябва да има няколко събирания редовно, както каза Антонина Желязкова. Защото иначе… Но искам да кажа, че от тия Диемеси може между 3 000 и 10 000 лева в много добър случай да бъдат набрани. Това е много лесно за всеки човек, защото става автоматично, не ходиш по банки и т.н. Те помнят, ти може да си забравил, но те ще ги вземат.
Какви са условията?
Юридически лица с нестопанска цел и с обществена кауза. Доколкото знам, има такава Фондация, нали? Тя е точно такова нещо. Там в изброяванията – параклиси и всякакви такива работи, но мисля, че културата точно влиза между кучетата и параклисите. И трябва в учредителните документи да е записано, че може доходите да бъдат формирани от дарения. Ако го няма това във Фондацията, може би  трябва да се види дали би могло да бъде добавено. Аз разполагам с телефона на жената, с която трябва да се свърже човек в този Диемес, абсолютно е възможно. Плюс кампаниите обаче. Песни и танци на народите, нали, такива неща, да речем, на четири месеца или три пъти в една година. И нека това да се каже тук, в интернет, едното има една цена, другото – друга.

Орлин СпасовАз ще започна с това, че това, което се случи с в. „Култура“ през последните десетина години, беше истински пример на публично унижение на българския интелектуалец. Защото всеки, който поне веднъж е отишъл в редакцията, в която се помещаваше вестникът през последните години, ще разбере за какво говоря и в каква безумна мизерия тези хора бяха запратени да работят. И когато веднъж казах това на Копринка, тя каза: „Е, хайде сега, какво му е на мястото…?“ С което още веднъж потвърди това отношение. Такова публично унижение е и сумата, отпускана годишно за този вестник. Съгласете се, че 250 000 – 300 000 лева годишно, е просто жалка и обидна сума.
И сега, съвсем накратко какво ми се струва, че би могло да се направи, тъй като виждам, че и други хора искат да се изкажат.
Вижте, в България, тъй като много се говори за близостта на в. „Култура“ с обществения медиен модел, обществените медии не са намерили своя бизнес модел. Няма печеливш бизнес модел за този тип медии, за разлика от булевардните комерсиално ориентирани медии, част от които стоят не лошо на пазара, с всички уговорки, които могат да бъдат направени. И затова, аз по-скоро съм склонен да мисля в посоката, в която говори Антонина Желязкова – да се търси за в. „Култура“ някаква подходяща институция, държавна, може би, това звучи еретично донякъде. Но днес прочетох една статия със заглавие „Финландската държава влиза в Нокиа“. И ние защо да не си представим, че българската държава влиза по някакъв начин във в. „Култура“, това сме го виждали вече и аз си представям, че това е възможно, с уговорката, която много добре направи Христо Буцев, че трябва да има някакъв орган, който да контролира възможността за намеса на тази институция в редакционната работа на медията.
Но разбира се в най-малка степен си представям Министерството на културата като възможна такава институция и учреждение. Повече си представям, примерно, БТА, като едно възможно място, още повече, че там имаше една дълга традиция на издаване на списанието на БТА „ЛИК“, което също беше затворено за съжаление. Но би могло това да е един нов дом за в. „Култура“, като разбира се са възможни и така наречените публично-частни партньорства. Защо не, ако има институция, която дава покрив на вестника, да няма и някакъв бизнесмен, който да реши също допълнително да го подпомага? Но аз трудно си представям, че в България ще се намери бизнесмен, който да дава ей така, като меценат, 300 000 лева, без да вижда нищо насреща. Трудно ще се намери такъв човек. И затова, такъв тип смесено финансиране би било по-добре.
Но може да се мисли и отвъд държавата като партньор. И защо да не помислим примерно за Софийска община, която има много добри проекти в лицето на Софийска градска художествена галерия, един страхотен проект, в който общината много активно, както знаете, участва. Нещо подобно не ми е много трудно да си представя и с в.“Култура“.
И накрая, още една идея бих подхвърлил, и с това завършвам. Има един доста интересен немски опит – една кооперативна собственост в медиите. И даже нашата Фондация с Георги Лозанов организирахме миналата година един семинар в София, с участие на немски гости, специалисти в тази сфера. Как този кооперативен модел може да бъде приложен и у нас? Няма такива методи тук. Но в Германия най-известният пример е вестникът „Татс“, който е най-малкият от десетте големи национални всекидневника и този вестник е кооператив, кооперация. Т.е. той е собственост на своите читатели и на журналистите. И има определена квота, да кажем, примерно, 20 000 евро или може би 40 000, не помня точно, като повече от тази сума не можеш да притежаваш под формата на собственост във вестника. Това е направено, за да може да има прагове, за да не може някой да изкупи вестника. И това е един много добре работещ модел. И като слушам тук за тези 250 лева, които 1 000 души трябва да дадат, започнах да се замислям: Дали пък не е дошло времето един такъв експеримент да се направи и в България? Благодаря ви!

Деян Деянов: През бъдещето време бих желал да кажа за миналото. В. „Култура“ е институция в нашата култура. Това не трябва да се забравя. И наистина, това е публичното пространство, в което има възможност за критически диалог, бил и ляв, бил и десен, аз съм ляв, както каза Сашо Кьосев, стар ляв. Бил той религиозен или секуларен и т.н. и т.н., какъвто и да е дискурс. Но Сашо, не се безпокой от сенки, тук има много млади хора, мога да ги кажа и по име, тук е Георги Медаров и т.н., тук е Борис също.
Това е наистина вестник, който е политизиран, но в който не се политиканства и който служи на една културна кауза, а не я обслужва. Аз мисля, че не само обезглавяването, не можах да разбера защо всички така деликатно не казват – става дума за човек, който има име във в. „Култура“. Той може да държи много в културата да има християнски уклон, но проблемът е, че той по някакъв начин отнема възможността да служиш на кауза в името на институции, които обслужват каузи и то неговата собствена. Значи, всичките тук сме автори от 80-те, от 2000-та и т.н. и т.н., не можем ли всички заедно да формираме някакъв клуб, всички, които сме склонни да даваме таксата за участие, не очаквайки хонорари, да бъдем в Клуб „Култура“ и да се тръгне от някаква сума наистина още от тази вечер? Всички тези, които стоим зад „Култура“ и стоим зад една политика, която не е нито лява, нито дясна, нито религиозна, нито секуларна и т.н. и която подържа тази позиция на критически диалог. Критическият диалог при това увълчване стои може би лошо, Сашо, но аз съм твърдо зад тебе. Това е, което мога да кажа, колеги от различни поколения, дайте още малко да се обединим.

Миглена Николчина: Аз мисля, че предложението на Виза Недялкова е изключително интересно. Изключително интересно ми беше да си припомня, че 30 000 лева са събрани преди тези повече от десет години, тогава нямаше социални мрежи, нямаше такива посредници, каквито осигуряват мобилните телефони. Това бяха пари, събрани от един купон на практика. Така че това е сума, буквално събрана от един купон в Червената къща. В момента има доста силни средства за достигане до повече, за правене на кампании и за събиране на такива пари.
Нещо много бързо ще кажа, защото ние веднага минахме към парите – очевидно това е същественото. Но аз мисля, че вестникът трябва да остане на хартия, макар и в минимален тираж, защото такъв вестник излиза не само за днешния ден, не само заради това, което ще прочетем сутринта, като се събудим, а с оглед на създаването на една история. И той излиза също така, за да засвидетелства съществуването на изкуства в България. Ако изчезне този вестник, ще изчезне тази рефлексия, която ги прави съществуващи. Аз бях оня ден на една лекция в консерваторията – все още има такова нещо в България, все още има хора, които минават през зверско обучение, за да станат музиканти. Все още съществува музика в България, все още съществува балет, опера, театър, разбира се, литература, но има „Литературен вестник“ затова, но съществува архитектура. Те имат нужда някой да ги отразява. И ако „Култура“ изчезне, няма да има кой. Ние прекалено много говорим за дебати и за политики, но става дума в крайна сметка за просто отразяване на културата на тази страна.
И ще дам един бърз пример по повод предложението на Виза, което ми се струва заслужаващо внимание. Понеже се интересувам от космически изследвания, от много години аз членувам в една неправителствена организация, американска, която се нарича Планетарна организация“ и която има подкрепящи я хора на най-различно ниво. Има богаташи, които дават огромни суми, огромни за моите представи, разбира се това не е НАСА, това е по-малко нещо. Аз съм от тези, които дават по 40 долара в годината и те в момента са ми ги разпределили месечно, както Виза обясни, само че при мене става през интернет. Абсолютно ми се вижда възможно по този начин, кой колкото може, колкото прецени, на месечна или на годишна основа да подкрепя каузата на „Култура“, но да подкрепя и трябва да има човек, който да се занимава с това, за да напомня на тези хора, че трябва отново да дадат, периодично да прави такива кампании, както стана дума и това да се случва през социалните мрежи, не е нужно дори да се прибягва до неща като телевизия, където знаем, че нещата са други.

Зорница ХристоваТъй като досега, освен първите изказвания за вестника, останалите бяха свързани само с финансирането и намирането на пари, едно нещо ми се струва крайно отсъстващо в този разговор и то е възможността изобщо традиционно финансиране – чрез продажба на самия вестник и чрез продажба на рекламно място. Т.е. принадлежейки на някого, вестникът не е в ситуация на пазарна конкурентоспособност. И ми се струва, че каквито и варианти да се търсят, тази необходимост не трябва да бъде забравена, защото тя води до промяна на концепцията или до стопиране на тази промяна, което може да бъде вредно и за самия вестник. Най-малкото, когато знаем за какво е, какво е важното в него и защо ние го четем, да можем да обясним и на други за какво би могло да бъде интересно за тях. Изобщо мисля, че новият вестник, който се създава, има много сложна задача – от една страна, да запази идентичността, да бъде достатъчно разпознаваем и под новата глава, а от друга страна – да може да привлече и нови читатели. Защото новите поколения имат нужда от нова причина.

Маргарита Младенова: Ще се опитам много кратко да не се съглася с много голяма част от нещата, които се казаха. Значи, безспорно, да се продължи животът на в. „Култура“ такъв, какъвто е мислен и какъвто е отстояван до момента, е важно много повече за общността, отколкото за хората, които го списват. Но когато става дума за това как – не след години, а сега, след няколко месеца, на другия ден след като срокът изтече, той да не спре да бъде списван, това мисля е една друга конкретност, в която ние не разполагаме в момента нашето мислене, а тъкмо от това има нужда вестник „Култура“. Аз изпитвам дълбок, някак си органически скепсис към това, че общността ще издържа вестника си, аз не вярвам, че нашата общност повече от един път може да събере 30 000 лева. Имам дълбоки основания за това. Разбира се, нека да опитаме. Но искам да се поставим на мястото на екипа, който ежедневно, еженощно работи това. И той не може да чака ще се съберат ли пари, няма ли да се съберат, колко ще се съберат, непрекъснато да напомня, да гледа някак си в сметката, за да реши ще има ли следващ брой. Тази агония е някаква огромна неблагодарност към цялата тази идея и дългогодишния труд тя да бъде отстоявана и защитавана. Мисля, че има все пак по-надеждни и възможни в не толкова далечно бъдеще варианти. Добре, може да се направи еднократно събиране по всички възможни начини, в което ние да участваме. Ето, ние сме театрални хора, театърът ни да участва. Ние с Иван /Добчев/ си говорехме, че в перспектива, когато стане този проект, пристройката, ние можем и с удоволствие ще поканим екипа на в. „Култура“ и ще им дадем офис в театъра, за да може от там да го списват и да не се грижат поне за пространствата, за помещенията. Това бихме могли да го направим. Но на мен ми се струва, че за да запази своята независимост, още сега, още това лято, в. „Култура“ може да кандидатства в сесиите за творчески проекти като равностоен субект за няколко годишен проект, откъдето да получи част от сумата, която е необходима за финансиране, на годишни вноски. А останалата част – да се допълва от абонамент. Извинявайте хора, нека вестникът да остане в книжно тяло, нека си качи цената на пет лева, като толкова държим – да се абонират театрите, да се абонират културните институти, персонално всички ние да се абонираме и това ще носи другата част от бюджета. Вижда ми се, че това за няколко месеца ще заработи и ще има минимална сигурност екипът, който списва, за следващите няколко месеца или до края на годината. Така ми се струва, че нещо може да се случи.

Иван ДобчевПонеже Манол Пейков седна до мен, ми хрумна, ето, в България има повече от десетина според мен супер важни издателства, които издават много хубави книги. Аз чета книгите на „Жанет“, но знам, че има и много други, които го правят – превеждат и издават прекрасни книги. Високи книги, не булевардна литература. Т.е. хората, които са представители на тези издателства и техни собственици, те биха могли, ако се обединят, да направят този клуб и да събират тези пари, за да издават този вестник. Ето тук седи Марин Бодаков, който във всеки брой коментира книги не само на едно издателство, а на всички, които издават добри книги. Това е най-малкото, което би могло да ги мотивира. За да четат хората книги, те наистина трябва да бъдат… Така да се каже – да четат културно. Иначе те ще четат плажни четива.

Марин БодаковАми ако почна да ги критикувам?

Иван Добчев: Аз мисля, че повечето от тях са хора, които могат да допускат другото мнение. Така мисля. Познавам няколко издатели и знам, че не са случайни хора, не са някакви търгаши на дребно. Това е едното.
И другото, това, което Маргарита предложи, според мен наистина е абсолютно възможно и зад него можем да застанем всички ние и да настояваме пред Министерство на културата този фонд да отвори вратите си за такъв проект.
Другото, което се предложи тук. Аз вече не знам колко години, може би десетина, също съм писал текстове и съм давал на в. „Култура“ и все забравям да си взема хонорара. Аз не си вземам хонорарите. Май че веднъж ме принудиха, припомниха ми, че трябва да отида и да взема някакви пари. Така че ние всички можем да пишем, да правим нещо за „Култура“, без да искаме хонорар. Но екипът, който работи там, според мен трябва наистина да се чувства комфортно. Благодаря!

Георги СтанишевАз малко позабравих за какво трябваше да говоря, защото беше дълга опашката. Но общо взето, много ми допадна тази апокалиптична рефлексия на Сашо Кьосев относно състоянието на обществото и липсата на диалогови форми. И от там в. „Култура“, който като че ли събра въздуха, който на практика остана липсващ между отделните общности, нали, там той ги нарече по някакъв начин и всъщност той играеше ролята на отсъстващия въздух между отделните обществени групи.
Но това ме наведе и на мисълта, която тук беше няколко пъти вече дискутирана, че всъщност, вестникът принадлежи на тези, които го четат. И не бих искал да повтарям тази траектория, но общо взето аз бих налял вода в мелницата на тези, които се изказаха като Виза Недялкова, която познавам и като господина, когото не познавам, относно това, че всъщност…
Разбирате ли? Аз съм сигурен, че в. „Култура“ в една или друга форма ще продължи да съществува. Ние знаем от ентомологията примерно, че има прераждания, при които насекомото се променя, примерно гъсеницата, която се увива в един пашкул, седи известно време в неподвижност и т.н. и изведнъж от там излетява някакво ново всъщност същество. Понякога доста по-привлекателно. Но любопитното е, че това прераждане на вестника от една форма в друга, очевидно ще изисква друг формат на финансиране. И аз затова говоря, че бих налял вода в тази мелница на общото финансиране, на категорията, как да я наречем… Има редица консултантски компании, които се занимават с нови формати на издателска дейност и дейност по-скоро финансова, събиране на средства за конкретни проекти. Не е задължително тези средства да бъдат за програмен проект. Т.е. не е задължително проектът, за който говорехте вие, да бъде по програма. Аз не знам вие дали знаете каква бюрокрация и каква бумащина и административна тежест лежи върху тези, които поемат една програмна дейност, която всъщност достига до проект? Аз веднъж съм участвал, при това само като концептуален лидер и в никакъв случай административен и повече не бих стъпил на тази платформа.
Независимо от това, съществуват редица платформи, които могат да окажат групиращо съдействие. И най-вече това е колектива на читателите му или на писателите му, това са едни и същи хора в общи линии. Аз не знам дали е правен анализ на това какъв кръг читатели обединява в. “Култура“, дали това са хиляда или две или три хиляди, но очевидно за предварителната програма би трябвало да се започне с това, че това прераждане предстои да се осъществи така или иначе, т.е. на новия вестник трябва да се намери тъй да се каже ново название. А екипът е понятен, той е един вид транслатор, ретранслатор от едно състояние в друго. Както разбрахме, офисът вече се откри, къде може да се състои това прераждане тъй да се каже. А що се отнася до финансовата страна, без да съм експерт в тази част, наблюдавам много млади хора, които са и мои студенти, и бивши студенти, голяма част от тях млади архитекти, които създават собствени платформи за колаборация и кофинансиране на проекти, които не са точно архитектурни, но проекти, които се основават или по-скоро движат по някакъв начин архитектурната култура.
Бих казал, че са стари методите да се прикрепи в. „Култура“ към институция, било държава или община, или там някакво частно лице, което като крупен меценат, спонсор и т.н., би могъл да движи този процес, времената не са тези. Ако вървим в крак с времето, по-скоро ако в. „Култура“ върви в крак с времето, то би трябвало да потърси първо, нови платформи, консултантски компании, които се занимават с фъндрейзинг и които всъщност биха могли да обединят, да концентрират усилията на самите читателски кръгове, за които този вестник съществува. И които всъщност са и до голяма степен авторите на самия вестник. Благодаря!

Михаил НеделчевВсеки от нас може да разкаже колко издания от 1989 година насам са загинали, можем да направим много последователен списък. Всеки от нас може да разкаже, че примерно, в една Унгария в момента държавата поддържа изцяло, включително и със заплати, някъде около петнайсет вестника и списания, културни и литературни. Петнайсет! Всеки от вас може да разкаже, че в съседна Македония това се случва за поне шест-седем издания. Всеки от нас може да каже, понеже виждам професор Амелия Личева, че „Литературен вестник“ излиза без да се плащат хонорари и без работещите във вестника да взимат каквито и да е възнаграждения за това нещо, работят абсолютно безплатно.
Но това е непродуктивно. В едната или в другата посока.
Нека се вгледаме в себе си, в нашата общност. Прекрасно е, че сме събрани тук, но аз ще кажа нещо такова: Въпрос на професионализъм е да четеш своя вестник. Аз установявам, че този професионализъм, за съжаление, липсва при много от колегите. Т.е. аз съм примерно такъв човек, че всеки четвъртък в 5.30 след обяд аз отивам до „Български книжици“ и си купувам предварително в. „Култура“. Изпитвам дискомфорт, ако не съм си купил още в четвъртък вестника. В сряда си купувам „Литературен вестник“, а в четвъртък в. Култура“, и двата си ги купувам. Когато някъде съм в провинцията и не мога да си купя „Култура“, аз изпитвам също дискомфорт, взимам от Созопол автобуса, отивам в Бургас, трудно, но все пак го намирам. Такъв човек съм. Установявам, че една много голяма част от колегите – литератори, не четат вестници и списания. Не четат, не са информирани, не знаят какво става.
Ние в единно културно поле ли сме? В единно културно пространство ли сме? Интересуваме ли се от това какви изложби текат? Какви неща стават въобще?
Вчера имах разговор с един колега от Софийския университет, който се оказа, че най-големият скандал литературен, който ни вълнува, в който аз съм въвлечен от три-четири месеца, скандала около наградата „Иван Пейчев“, той, който е доцент и прочие в Софийския университет по литература, по българска литература, не е чувал за този скандал. Е, и как става тази работа?
Просто това означава, че ние първо трябва да се вгледаме в себе си. Нашата общност, за да постави този проблем пред когото и да е, тя самата трябва да е консолидирана и тя самата трябва да има усещане, всеки един от нас за минимум професионализъм, който трябва да има. Този минимум професионализъм означава аз да съм чел, да съм се информирал и т.н. Четенето, щракането в компютъра е от бедност и от липса на социално любопитство. Некупуването на вестник означава, че ти си се отказал от своята собствена идентичност. Аз в момента, за съжаление, няма вестник, всекидневник, с който да се идентифицирам. И го изпитвам като страхотен дефицит това нещо. Хората в Америка са абонирани всички, на едно средно равнище са абонирани поне за четири – пет издания. Получават ги вкъщи и не щракат по компютъра, защо? Много просто. Защото когато ти щракаш по компютъра, от целия вестник ще прочетеш един текст. А когато вестника го вземеш, ти се информираш много по-последователно за всичко, което се случва. Това е друго четене, абсолютно различно четене.
Значи, ние тука, които сме тука, трябва да престанем да четем само онлайн и да започнем да четем вестника, всички ние, ако сме дошли с добра воля, трябва да се абонираме и то трябва да се абонираме за двойно по-голяма цена и това трябва да стане още сега, преди да е дошъл терминът юли, за да има вестникът една перспектива. А от тук нататък може да се разширяват тези територии и да се мисли и за други форми.

Явор Джонев: Много се извинявам, но на мен ми се струва, че ние си говорим по грешния въпрос в последните 20 минути, откакто съм тук: Как да намерим формите за финансиране?
Преди това бих искал да поставя четири основни въпроса, на които ако успеем да намерим отговор и успеем да комуникираме този отговор пред обществото въобще, последващият въпрос за финансирането би трябвало да се разреши сравнително лесно.
И тези четири въпроса са следните:
Аз не съм член на вашата професионална общност, но за мен в. „Култура“ също е толкова необходим. Може би трябва да потърсим много по-широка база на читателите, отколкото в момента е дефинирана. Кои са те? Кои са читателите на бъдещия в. „Култура“, който трябва да се прероди? Очевидно, че това са млади хора също. Това е първият въпрос – разширяване на читателската база на вестника. 
Вторият въпрос е предефиниране на мисията и той, разбира се, е силно свързан с първия. Как предефинираме мисията на в. „Култура“ така, че да стане платформа за свободен и същински обществен диалог? Така ще заинтересуваме по-голямата част от обществото и младото поколение – ако вестникът бъде платформа за свободно мислене, каквато липсва в българското общество в момента.
Третият въпрос също не е по-малко важен: За да се прероди в. „Култура“, ние трябва да видим екипа, новият екип, който ще наследи, ще вземе цялото натрупано знание от досегашния екип и ще продължи да води този вестник в бъдеще. Къде е този нов екип?
И последният, четвърти въпрос, не по-малко важен: Ние си представяме, че наистина е възможно организационно да се изгради независима обществена медия. Каква е тази организационна структура, която ще осигури дългосрочна независимост и устойчивост на една истински устойчива обществена медия?
След като намерим отговора на тези четири въпроса, последващият въпрос за финансирането, вярвайте ми, казвам го като бизнес човек, ще бъде много-много по-лесен. Благодаря!

Стефан РусевАз съм от по-разглезените читатели на в. „Култура“. Аз го чета само онлайн, което четене ми е безплатно. Разбира се, за в. „Култура“ съм силно готов да се абонирам, както имаше предложение от тази страна на залата и да давам месечно необходимата сума за да може той да просъществува. Но моята мисъл е по-скоро в посоката, която Зорница Христова предложи – да се търсят приходи от реклама, което ще доведе до увеличение на неговия трафик, защото в момента той не е достатъчно активен в социалните мрежи, за което може да се помисли. Така би могло да се увеличи и читателският обхват, да се обхванат повече млади хора, както се спомена преди малко.
И друго нещо, което искам да отбележа от позицията на моя наивитет е, че често докато аз съм чел вестника, съм се чувствал… Преди малко професор Кьосев спомена, че това е пространство, в което може да се срещат най-различни гледища – аз лично съм се чувствал много пъти изключен от версацията на вестника, защото като че ли част от авторите нямат съзнанието, че голяма част от способните да оценят съдържанието на в. „Култура“, нямат такива спомени за социализма да речем, дори нямат спомени за 90-те години, а се говори по такъв начин, който включва само хора, които имат такива спомени. И това е нещо, поради което аз съм се чувствал изключен от съдържанието на този вестник, изключен като читател.

Копринка ЧервенковаАз искам да кажа на господин Джонев, понеже той закъсня. В началото аз обещах да напусна вестника, така че ще има млади хора… Само че господин Джонев, никак не съм сигурна, че това, което вие говорехте тука, за нас-лед-ни-ци-те, които ще продължат да правят този вестник, не съм сигурна, че тяхното представяне ще реши автоматично проблемите на един такъв вестник. Никак не съм сигурна.

Александър КьосевИсках да кажа нещо съвсем практическо, слушайки основните изказвания. Но сега, след изказването на господин Джонев, чувствам се задължен да кажа нещо по общите въпроси. Господин Джонев, аз няма да ви въвличам в подробности, но читателят не е клиент. Особено читателят на висока материя, неговата база не се разширява. Той се създава. Създава се в един бавен, труден образователен и публичен процес. И университети, и училища, и вестници участват в процеса на създаване на подобен читател. Друг е въпросът, че в България този образован читател е бил доведен до определен тип деградация. И разширяването на базата на читателите не е никак лесна работа. Когато изчезнат медиите, които биха могли да помогнат в това отношение, тя става още по-трудна. Но това не може да бъде разрешено с бизнес модел. Това може да бъде разрешено само и единствено с дългосрочни образователни усилия, в които участват и публични обществени медии. Иначе няма как да стане. А да искаме от една публична обществена медия да разшири този почти несъществуващ вече образован читател, е малко парадоксално. Трудно става. Във всеки случай, ако изчезне вестникът, няма да стане по-лесно, а ще стане още по-трудно.
Невъзможна задача е един малък екип на един малък вестник да разшири читателската база. Няма как да дойдат тия читатели от някъде. Ето, преди малко колегата, който говореше, аз не знам дали е колега или просто гост, приятел, студент, той каза: „Аз се чувствам изключен от общността на читателите на в. „Култура“.“ Защо? „Защото те говорят за социализма, като за нещо, за което носят лични биографични спомени, а пък аз нямам такива.“
В Германия, в 1967-1968 година, ако се не лъжа, младите хора започват дискусия за миналото. А тука е така: „Ние нямаме спомени!“. Ами набавете си ги тия спомени, научете малко, интересувайте се. Никой няма да ви ги набави тия спомени, културата е нещо с дълго траене. Ако искаш да участваш в литературните дискусии, тогава трябва да учиш и история малко. Не само история, естествено, трябва да имаш и хоризонт за бъдещето.
Но създаването на маса от интелектуална критична публичност, за която всички ние говорим, е много бавен и много дълготраен процес и той не става с планове. Впрочем, аз съм съгласен с вас, че трябва да има нова мисия вестникът и тя трябва да бъде в тази посока. Тя трябва да бъде създаването на такъв читател, такива читатели и как те да бъдат активизирани. Така че това е много важно. Но то няма да стане само с планове. То става с един обществен процес, в който участват наистина и образователните институции, казвам го това като преподавател, който цял живот това е правил и не е постигал кой знае какъв успех.
И сега вече практическото нещо, което исках да кажа. Слушайки всички – всички казаха полезни неща. И да си представим следното нещо – точно това, което каза Георги Станишев, да си представим, че ние направим поредната кампания за в. „Култура“ и съберем малко пари. С тези малко пари, наемем една консултантска фирма, от тези, които знаят как се прави фъндрейзинг и то систематичен фъндрейзинг, дългосрочен модел. Идеята в него е да има хетерогенни източници на финансиране, както SMS-и и разните други неща, от които аз не разбирам, така и абонаменти. Но защо да не си представим, че се възроди идеята за спомоществовател, електронен спомоществовател, който не е само индивидуален, а е ведомствен и корпоративен.
Мисля си, кой трябва да поддържа този вестник? Не само читателите. А онези, както каза Миглена Николчина, които имат интерес от него. Това е Музикалната академия, това е Художествената академия, това е Университета, това са библиотеките, това са театрите. Би могло да има корпоративни спомоществователи. И на тях да им бъде изпратено писмо и да кажем Академичният състав на Софийския университет решава иска ли да бъде спомоществовател на в. „Култура“ или не иска. Ако си знае интереса – би трябвало да каже, че иска.
Т.е. ние може да си представим, че консултантската фирма разработва един модел на финансиране, който е устойчив, който в себе си има и комуникативен момент, има пиар момент, както се прави. Очевидно нашето поколение не го прави добре. И трябва да го направи някой, който, както каза Георги Станишев, е от новото време и знае как се прави.

Кирил Василев: Господин Джонев дали иска реплика?

Явор Джонев: Добре, аз вероятно не съм се изразил много добре. Първо, въобще не става дума вие да напускате, а напротив, вашата роля е да предадете на следващото поколение, което не става с напускане. И второ, не става дума за бизнес модел, става дума за организационен модел. Разбира се, че разширяването на интелигентния читател става трудно, става чрез образование. Ние правим в момента еко система от прогресивни училища, от която децата ще започнат да завършват само след десет години и те ще имат нужда от в. „Култура“. А иначе, тезата ми за разширяването на кръга на читателите, беше по-скоро в аспекта, че вие в момента не виждате сегашните интелигентни читатели, които са извън вашата общност. Трябва да ги включите тях. Аз съм техен представител. А после, разбира се, с образование трябва да разширяваме този кръг.

Марияна Христова: Искам да кажа само две неща, понеже трябва да тръгвам. Като редактор на един малък емигрантски сайт, който се чете и извън страната, аз публикувах една кратка информация за това, което се случва с в. „Култура“. И на този кратък материал, който информираше за края на вестника, че всъщност и името му няма да го има, имаше един коментар отдолу на читател, който казваше: „Ами, какво толкова! Един от колумнистите на вестника ще стане негов главен редактор! Какъв е проблемът?“ И аз като видях този коментар, защото е в сайта, на който съм редактор, му написах: „Ами, господине, вие вероятно бъркате вестника с портала!“ и му обясних някои неща набързо. Той ми каза: „Благодаря ви! И много други като мен, каза, биха се объркали!“ Това първо исках да кажа. Мисля, че дължим, не само в тази аудитория на Университета, но примерно в аудиторията на „Денят започва с култура“ да има дебат: Защо един вестник с толкова годишна история изведнъж се закрива? Защото не всичко се измерва с пари. И сигурно ще има един сигурен капитал, който ще бъде дарен на следващия екип на вестника, който…
И още нещо ще си позволя да кажа, като християнин: Християнска позиция? Аз съм вярваща, от дете съм влязла в храма, когато влизахме, а милиционерите ни гонеха от там. Като християнин искам да ви кажа: „За мое дълбоко нехристиянско съжаление, да влезеш в кордон, за да го направиш по-християнски!“. Позволявам си да го кажа! Това е. Благодаря ви!

Георги КаприевБях се зарекъл да не взимам думата преди Румен Аврамов, понеже той е човек, който разбира от икономика, той обаче не иска думата. Значи, аз искам набързо две-три работи да кажа, защото голямата част от нещата, които ми се въртят в главата, бяха казани и бяха казани добре.
Първо, предлагам, въпреки всичко, да не се обръщаме назад. Ако е било, що е било? Значи, преди време в. „Култура“ намираше някакъв човек, които имаше някакви пари, някакъв интерес – купил го, сега – няма пари, няма интерес – прекратява го. Факт е, че и аз тъжа за главата и за заглавието. Но все ми се струва, че в ситуацията, в която съществува в.“Култура“, дали ще се казва „Пространство култура“ или „Цивилизация“ е горе-долу все тая, защото става дума наистина за една затворена общност. Това е големият проблем сега, ние не говорим за след десет години. Ние говорим за след няколко месеца и мисля, че този разговор, който водим в момента, е закъснял. С няколко месеца.
Има ли нужда от вестника? Разбира се, че има нужда. Само ние в тази зала да имахме нужда от този вестник, то значи, че съществува такава нужда. Вие мислите, че широките народни маси са копнеели за сп. „Мисъл“ и за „Златорог“. Протечете ги още веднъж и вижте техните финансови проблеми. И те също фалират. И това четиво също е поучително.
Но имаше много хубави идеи и аз мисля, че огромната част от тях може да бъдат впрегнати и да бъдат впрегнати едновременно, а не да се избира коя от тях е правилната.
Аз бих си позволил включително кощунството да заговоря за абонамент за електронното издание. Като речем, след два броя този брой, който е бил преди две седмици, става свободен. Такъв номер. Дребно плащане – 40 лева да бъде на година. Защото тези хора, за които спомена госпожата и избяга, които четат в чужбина, извинявайте, ама за тях 20 евро не са нищо, ще ги платят.
И последното, което искам да кажа е, че действително закъсняваме. Този разговор наистина ми се вижда леко закъснял. И тъй и тъй сме закъснели, няма защо да жалим за миналото, ами давайте да започваме и това е. Благодаря!

Румен АврамовВсъщност, ти ме предизвика да се изкажа. Много е вероятно да съм единственият икономист в аудиторията. Има ли други? За икономика се говори много. Но истината е, че идвам без никаква идея – какво, как, какъв модел да предложа. Просто слушах внимателно това, което се каза.
Това, което ми направи впечатление е, че нещата са много архаични, много екзотични, много типични, защото се говори едновременно еднакво и за икономика и финансиране, и за независимост.
Аз не познавам друга форма на независимост на един вестник от тая, която „Льо монд“ примерно практикува, когато акционерите са от редакцията на вестника. Всичко друго е свързано с някаква форма на зависимост и в. „Култура“ е преживял всички възможни форми на зависимост – първо държавната, след това на частния благодетел, който десет години е меценат. Приключиха по същия начин – със закриване на вестника фактически. Но друг модел засега не виждам, нито чух да се предлага. Предлагат се различни, бриколаж ги наричаме нали, дребни, може би, варианти и инструменти, които според мен не решават въпроса на вестника.
С Христо /Буцев/ малко преди да започне събирането разменихме мисли за един вариант, който не беше изговорен тук…

Христо БуцевТова не е моя идея…

Румен АврамовАз знам, че не е твоя идея. Не мисля, че може да бъде твоя идея. Става въпрос за внася се капитал, като след това се живее от лихвите, оперативните разходи се поемат от лихвите. Пак опира, разбира се, до това, кой ги е внесъл, в какво количество ги е внесъл. Ако говорим за 250 000 лева, според лихвите, които в момента са на пазара, към 10 милиона трябва да бъде капиталът, за да може да се живее от тези лихви. Предполагам, че има по-смислени идеи по какъв начин могат да се съберат пари. Но може би това е начинът, който дава възможност и да се финансира, и да се постигне известна независимост.
И един от другите варианти, които бяха изговорени – за многотиражки, за ведомствени обвързаности и други, кооперативни вестници, свързани с издателство. С издателство е добра идея, но „Култура“ общо взето покрива и много други жанрове, покрива и художествените, и изкуство, и театър – по какъв начин да привлечем и тези общности? Ясно е, че не може да стане. Поне не може да стане в този срок, който се предвижда, който стои пред вестника.
Почти не се говореше какво съдържание се очаква от вестника в бъдеще. Аз мога само две бележки да кажа, какво не бих искал да виждам във вестника в следващите му прераждания. Не бих искал да виждам клирикализма, който от време на време беше налаган на редакцията, клирикални изстъпления, които очевидно не бяха по вкуса на редакцията, но така или иначе фигурираха във вестника. Не бих искал също да виждам някои прекалено бели статии. Не бих искал да виждам също случаен подбор статии, без автор, без авторски права, каквито вестникът публикува. Колкото по-малко има от тях, толкова по-добре за качеството на вестника. Много от тях са интересни, но те така или иначе имат присъствие на случаен подбор.
И понеже стана няколко пъти дума за главата на вестника, а това е символът на вестника и той е на собственика, който в момента владее вестника, това е негово право и той далновидно е купил точно това. Тук вероятно не може нищо да се направи, което да върне главата. Може би най-подходящото ново име на вестника би било „Стара Култура“, т. е. да се подчертае връзката с този екип, с тази редакторска линия /Смях…/, която всички ние, които сме тук си я обичаме и с която сме си свикнали, като с домашните чехли и с домашния халат…

Александър Кьосев: Може и „Култура без глава“ /Смях…/

Румен Аврамов: Може и „Култура с пистолет“ ако искате… Но понеже ставаше дума също за навлизане на държавата. Държавата влиза в ЧЕЗ, на други места… така че…

Манол Пейков: Искам да ви кажа, че излъчвам от час и половина може би през Фейсбук това, което се случва тук и аз постоянно излъчвам, правя премиери по две-три на месец, никога не съм имал толкова много хора. Двадесет и пет души го гледат непрекъснато, което изглежда страшно малко, обаче имайте предвид, че във Фейсбук дължината на гледането е някъде около 30-40 секунди до 1 минута. Това означава, че са се изредили хиляди хора, които гледат това нещо на живо. За жалост ми свърши батерията.
Не подценявайте тия хора. Във Фейсбук групата на в. „Култура“ има седемнайсет хиляди почитатели. Създадох преди две седмици една импровизирана група: „Бъдеще за в. „Култура“, абсолютно по моя инициатива, в която публикувам различни текстове на различни хора, свързани с гибелта на вестника. За четири дни се събраха над 1000 души. Това значи, че сърцевината на феновете на вестника, заклетите фенове, може би е около хиляда, но групата, към която трябва да се целите, е много по-голяма от тази.
Мисленето тук е доста пораженско и аз го разбирам. Но причината един такъв вестник да не може да се издържа чрез абонамент, е именно това, че сме малка държава и малко хора. Ако има повече хора, този вестник може да се издържа. Няма смисъл от еднократни кампании. Ще се съберат 20 000 – 30 000 – 50 000 лева, необходими са 200 000 – 300 000 лева на година, т. е. трябва тези пари да постъпват, да постъпват, да постъпват ежегодно и да не са зависими от настроенията на някой бизнесмен или на корпоративен или държавен орган. Трябва да се намери начин. Страшно трудно е. Действително малцина съумяват в съвременния свят и в чужбина малко го правят. В големи страни, в богати страни и не толкова големи, като Швейцария, има вестници, които се издържат по този начин. Но в България, доколкото знам, досега никой не е успял.
Това обаче, което прави в. „Култура“ различен от всички, които се опитват, е именно неговата история и традиция, традицията, която стои зад него, която е капитал. Тези хора, които гледаха, аз ги наблюдавах през цялото време с периферното си зрение, аз ги гледам какви хора са. Те са от широкия ми кръг приятели, защото аз го излъчвам през моя профил – някои са икономисти, някои са интелектуалци, някои са напълно случайни хора, които никога не съм допускал, че имат любопитство към вестника, има хора извън България и т.н. – за мен там е разковничето. Това е моето усещане след като изслушах всички.
Държавата също има ангажимент и ние трябва да я притиснем. Значи, България има, току-що си говорихме за това, две хиляди читалищни библиотеки. Ако този вестник струва, хайде да не е 5 лева – 2.50 да е, 2.00 лева да е. Ако има абонамент две хиляди души и е седмичен, достатъчно пари се събират, точно колкото трябва. Смешно звучи, но не е смешно. Аз тук ще заговоря като издател. Защо Норвегия и Швеция могат от всяка книга, която излиза от норвежки писател, да купува държавата хиляда бройки и да ги дава на библиотеките? От чужди автори, които не са дори норвежки, а са преводни, купуват по петстотин бройки. По този начин гарантират съществуването на всеки един издател. Защото петстотин бройки на мен са ми достатъчни за да си покрия базовите разходи. До там приключва рискът.
Начинът, държавата да се ангажира към този вестник, не е като го спонсорира с някакви пари и му трие сол на главата и му казва: „Ти млъкни! Ти това не го пиши…!“, така, както се случва с „Денят започва с култура“, назначават някого и той ти дава акъл и т. н. Начинът е като абонира собствените си институции, стотици институции из цялата страна, за този вестник. Именно за този, защото той се е доказал през годините. Защото, както вече казахме, той има стара култура, той има тридесет годишна история. Ако се събере тази енергия, частната и държавната, според мен е възможно този вестник да възкръсне.
А има и други начини, но за мен те не са устойчиви.

Николай Колев: Тъй като се спомена на три пъти „Денят започва с култура“, добавям, позволявам си, „Библиотеката“, за същите тия хора, за които говори Манол Пейков, около шейсет хиляди е зрителската маса на „Библиотеката“, без да броим двете повторения, които в скоро време ще са три. Плюс „Денят започва с Култура“, където рейтинга понякога е двоен. Госпожо Червенкова, водили сме разговор – добре дошли сте, заповядайте! Да не чакаме, както имаме уговорка за юни месец, разговорът може да го направим още другата седмица. Да побързаме, защото терминът на тези две предавания вероятно е като вашия, до лятната схема, по която работим в момента…
/Смях…/

Аве Иванова: Никога през живота си, никога не съм виждала на живо Светослав Божилов. Смутено ми е, че така някак си се говори за него като за сатрап. Нека да си дадем сметка, че ако той не беше взел този вестник, ние нямаше да го имаме от преди десет години. Никой не ни е длъжен. Аз лично бих заровила кървящото си сърце и бих мечтала за „Култура“ като вестник. Тука има сантименти, но няма бъдеще.
Според мен, единствената форма е електронна, с текстова платформа. Не мисля, че има място за свян и за тежкареене. След като Джордан Петерсен може да си позволи канал в Ютюб и да има многомилионни гледания, мисля, че и „Култура“ трябва да прежали, ние да прежалим всички, мириса на хартия, красивите цветове и главата на Градечлиев, нали?

ГласНа Паскалев.

Аве ИвановаИ си мисля, получавам непрекъснато във Фейсбук „Ню Йорк Таймс“ за един долар на седмица, а ето, сега и на промоция, абонирайте се! Има всякакви хитрини нали, повече от два материала на седмица не можеш да четеш безплатно. Но аз си мисля, че ако вестникът… И на мен вашето изречение за по-широка база ми подейства като плесник. Но всъщност, вие сте съвсем прав. Защото има много хора, аз познавам, в театралните среди основно, които не четат отдавна този вестник. И това не е защото не харесват как пише Вили Дечева или как пише Каприев или как пише Кольо Вандов. Стана някакво замръзване във формите, замръзване в рубриките. Аз съм написала първото си текстче там, благодаря ти Коприна, през 1986 година. Някак си формата е същата. Това са трийсет и две години, ние остаряхме с този вестник. Не знам, не знам какво да кажа, но мисля, че последното, за което трябва да мислим, е финансиране и пари. То като има много гледания, парите ще дойдат. Мерси!

Миглена Николчина: Аз само бързо ще вметна нещо. Да не правим прогнози какво щеше да се случи, ако Светльо не беше купил вестника. За късмет на „Литературен вестник“, той не го купи, ние също се опитахме и него да го продадем. И вестникът си съществува и до ден днешен, слава богу, защото младите поети имат къде да печатат своите стихове, иначе нямаше да има къде.

Христо Буцев: Аз ще направя едно пояснение. Архивът на вестника, поне юридически, за последните десет години, единайсет вече, е собственост на Тони Николов от септември месец. Няма смисъл да говорим за архива, като платен или не знам какъв си. Едно електронно издание без архив ще трябва да измине доста дълъг път. Има едни тънкости, които и ние още не знаем как ще се развият. И затова ние говорим за хартия. Но разбира се, ако се наложи да минем не от финансови съображения, а от съдържателни съображения към публика и т.н. – ще минем. Но нека да има този мост от едната хартия до другата хартия.

ГласАко нямате архива, това не помага!

Христо БуцевНищо не му помага! Но по принцип, когато Божилов купи вестника, аз даже си спомням, че не само бях неприятно изненадан, но бях малко скандализиран, защото тогава хонорарите се получаваха с едни много хартии, за всяка информация, нещо – хартия!, еди кой си сключва с еди кой си договор. И навсякъде пишеше, че авторските права са за Фондацията, тогава не беше „Комунитас“, още беше „Българска наука и култура“, това няма значение. Т.е. авторските права са за Божилов. Поне така както си мисля, ако той реши, последните единайсет години са собственост на Тони Николов. По същата тази логика до 2007 година, т.е. от 1997-ма до 2007-ма, е наш. Но не знам може ли да се прави това разделение, как ще се реши въпросът, не е ясно.

ГласКакво се разбира под това, че архивът е собственост? На практика какво означава това?

Христо БуцевНа практика това означава, че ние със сигурност ще можем да пренасочваме натам, то ще се ползва, надявам се, че няма да го изтрият, но на практика това означава, че ние не можем да го заключим и да го включим като абонамент. Не може да го продаваме.

ВъпросА може ли да го обнародвате? Безплатно да го предоставите?

Христо БуцевЕ, той е в момента безплатно предоставен.

ВъпросА после той ще си го заключи за него?

Христо БуцевТова не знам. Нямам представа. Но ми се струва, че едва ли.

Кирил ВасилевДа помоля за последни финални думи.

Копринка Червенкова: Единственото, което мога да кажа, е благодаря. Не съм сигурна, че оптимизма ми се увеличи. Не виждам нещата в розова светлина, но мога да кажа само, че ще направим усилия. Защото си мисля, че трябва да се направи усилие донякъде, нещо да бутнем, да тръгне, пък след това наследниците вече да го управляват както искат.