Кинофорум МОЯТ ФИЛМ„В бездната” (2009, реж. Гаспар Ное)

Изборът на Красимир Терзиев

Изборът на един филм от океана от движещи се образи и забождането му в контекста на Кинофорума е болезнен процес на редукция. Бидейки художник, работещ с филм и видео, обикновено погледът ми е вперен в произведения извън мейнстрийма, но уважавайки все пак рамката на форума, реших, че е излишно да тормозя публиката с тотално непопулярни форми, и избрах нещо гранично.

Enter the Void на Гаспар Ное е граничен проект във всяко отношение. Това е заглавие от мейнстрийм киното с премиера на фестивала в Кан, но Ное е повлиян от експерименталното кино и самият той е един от малкото мейнстрийм режисьори, поемащи рискове на границите на възможното в търсене на обновяване на иначе тромавата медия на киното, която обикновено предпочита уюта на клишето и повторението.

Това е и причината за избора ми. Струва ми се, че през 2009 Enter the Void радикално променя представата за това какво е кино и как може да се прави филм.

Това е филм, който ти влиза под кожата. Превръща теб самия като зрител в кинематографичен дивайс. Филмът протича през твоя поглед. Изображението примигва и ти се опитваш да синхронизираш собственото си примигване с него. Осъзнаваш неволния акт на примигването. Този простичък микрожест те активира като физическо тяло в киносалона. През екрана преминават сцени от спомените на героя – и преминават така, както работи паметта. Кратки, накъсани, непоследователни сцени, с местещ се фокус, пресечени от черни паузи, оркестрирани от логика, която убягва на ума, в които изпълняващият спомена едновременно присъства и отсъства. Но и сцените от действителността не са много по-различни. Камерата танцува както естественият поглед танцува. Звукът танцува в синхрон с движението на погледа, понякога прекъсва, понякога външните звуци се смесват с шумове от вътрешността на главата, на нервната система, на кръвообращението. Филмът се възприема почти психосоматично.

Enter the Void е граничен филм и в друго отношение – с единия крак в света на живите, с другия над и отвъд него. Едновременно поглъщащ от перспективата в първо лице и заедно с това отстранен от непосредствено случващото се. Главният герой живее само през първите 24 минути. През останалата част от филма той е дух, реещ се над живите в настоящето или връщащ се в себе си към миналото, за да изживее отново и отново ключови моменти, включително собствената си смърт.

В продължение на повече от сто години киното гледа на света предимно от височината на очите на човешка фигура. От височината на този поглед е структуриран целият синтаксис на езика на филма. Планове, движения на камерата, ракурси, монтажни схеми. Но нещата се променят в края на ХХ век. Дигиталното замества химията. Дигиталните джаджи стават все по-малки, леки, подвижни и автономни. Погледът се отлепя от височината на очите.

Това прави и филмът на Ное. Камерата се отлепя от човешката перспектива. По парадоксален начин тя е едновременно въплътена (тя е тоталният двигател на разказа, на времето, на възприятието), но в същото време е реещ се, безплътен поглед от отвъдното, преминаващ през и над стените на обитаемия свят. 

Тя е безплътен субект.

Светът се трансформира в остри и нестабилни перспективи, в повърхности и граници. Пространството се движи шеметно разграфено от решетката на градския план.

Почти липсва природа, естествена светлина. Има удоволствие. Невинен, почти неволен  хедонизъм от гледането.

Намирам, че филмът на Ное през далечната 2009 година визуализира по удивителен начин предстоящото бъдеще на света, всмукан от техно-образите. Имам предвид, разбира се настоящото пространство на пребиваване-в-света, в което алгоритмите анихилират земната гравитация, дигиталните фантасмагории образуват психеделични, фрактални конфигурации от елементарни частици и космически мъглявини, докато дронове наблюдават динамиката на човешките фигури там долу.

Красимир Терзиев

Красимир Терзиев е интердисциплинарен художник и изследовател, чиято работа обхваща медии като видео / филм, фотография, живопис / рисунка, текст, поставяйки под въпрос границите между реалност и фикция, докато изследва различни преводи и напрежения между глобализирания свят, доминиран от потоци символична образност и нейните материални основания в технологичния, физически и човешки „хардуер“.

https://www.terziev.info/bg/

Васил Прасков (р. 1975г., София) завършва специалност Философия в Софийския университет. Има множество публикации в българския културен печат от 90-те години насам – поезия, проза, текстове за кино, есета и публицистика. В края на 90-те е гост-редактор във в-к Литературен форум, където в различни периоди води рубриките Идиот и Кино. Пише на подобна тематика за Литературен вестник и други издания. Работил е в PR отдела на София Мюзик & Филм фест. Автор е на три стихосбирки и един сборник с повести и разкази: „Малките“ (Изд. Аудитория, 1994), „География на времето” (с конкурс на Литературен вестник, 1996), „Arest.com“ (Изд. Пергамент, 2014) и „Слабини“ (Изд. Пергамент, 2015). От края на 90-те до 2016 г. е сред основните действащи лица в неформалния кръг за културен тероризъм „Рамбо 13“, след което се включва в основаването на движението „Нова социална поезия“. Понастоящем оглавява литературното движение Нова асоциална поезия“ и е редактор на едноименното електронно списание.

FB EVENT