Изборът на Лъчезар Бояджиев

Новото пролетно издание на кинофорум „Моят филм“ ще представи ленти на известни и знакови за историята на киното режисьори, които до голяма степен оспорват водещата линия в тяхното творчество или по негативен начин я препотвърждават, максимално мобилизирайки интерпретативните ресурси на критиката. Форумът ще заложи, от една страна, на високата кинокласика в лицето на Андрей Тарковски, Микеланджело Антониони и Еторе Скола, а от друга, на постмодернизма на творческия тандем Владимир Сорокин – Александър Зелдович.

В рамките на настоящото издание своите любими филми ще представят артистът-концептуалист Лъчезар Бояджиев, поетът Бойко Ламбовски, литературният критик, поет и психоаналитик Миглена Николчина и философът и публицист – Тони Николов. Традиционно гостите на кинофорума предлагат на публиката своя личен, емоционален, но и нерядко впечатляващо профилиран и експертен поглед към множество кинообразци от миналия и настоящия век. Така например, Тони Николов ще представи най-малко популярния филм на вероятно най-големия режисьор за всички времена – Андрей Тарковски – „Носталгия“, а Лъчезар Бояджиев ще фокусира вниманието ни върху намиращата се може би най-встрани от главните сюжети в творчеството на Антониони лента – „Фотоувеличение“. Бойко Ламбовски ще запознае публиката със своята гледна точка към шедьовъра на Еторе Скола „Грозни, мръсни, зли“ – филм, който в своята жанрова уникалност е разпънат между Пазолини и гротескната, и изпълнена с радикална социална критика черна комедия, а Миглена Николчина ще поведе зрителя на увлекателно пътешествие из потайностите на руския постмодернизъм от началото на века.

Васил Прасков

„Фотоувеличение” (1966, Blow Up) е първият от трите англоезични филма, които холивудският продуцент Карло Понти договаря с Микеланджело Антониони. И този филм, както и „Забриски пойнт” (1970, Zabriskie Point), и „Професия репортьор” (1975, The Passenger) стават легендарни „картини” на своето време. Още по-чудно, и трите филма бяха показвани отсам Желязната завеса – наистина със закъснение, и с някои „редукции” от страна на соц-цензурата, но фактът си е факт – за властите от преди 1989 г. визията на Антониони трябва да е изглеждала критична към капитализма, или поне към Запада… Каква заблуда – визията е критична към нещо неизмеримо по-важно и това съвсем не е the Swinging London of the 60ies, колкото и първият филм да е информативен по въпроса.

Сценарият на филма е свободно базиран по разказ на Хулио Кортасар и живота на Дейвид Бейли, фотограф и ключова фигура в Лондон от онова време. Томас (David Hemmings) е млад и преуспяващ фотограф с донякъде неизяснени и неудовлетворени творчески амбиции. Той преуспява в модната фотография, но му се иска да прави истинска – социална, репортажна фотография, докато се забавлява като воайор/фланьор и дори – папараци, който циркулира из града на лов за сюжети, интересна светлина или екзотични обекти, хора, ситуации. Именно в тази си последна фото-роля Томас преуспява напълно като става идентичен с историята и „поуката” на филма…

„Фотоувеличение” се появява в края на почти 20-годишен период след края на Втората Световна Война, в който режимът на гледане/виждане/действие се променя драстично. Въпросът, който филма задава е валиден и днес – като гледаме все повече и повече дали това означава, че виждаме все по-добре и по-добре? И ако гледането води до виждане, то как стоят нещата с истина, доказателство, действие? Ако през 1966 г. в света е имало много повече хора отколкото снимки, то през 2017 г. е точно обратното – снимките са милионно-кратно повече от хората. Нещо повече – визуалната екология он- и оф-лайн цъфти, за разлика от другата… Нещо още повече – днес този филм би бил невъзможен – в съвременната дигитална ера на фотографията „фотоувеличението” става за части от секундата с помощта на командата “zoom in” почти до безкрайност и в режим на един вид визуална „безсрамност”… Впрочем – обзалагам се на каквото пожелаете, че в тази снимка по-долу ще видите извънземен живот стига да успеете да „зумвате” достатъчно надълбоко във фотографията на космическото пространство…

И така във „Фотоувеличение” Томас открива своята „истина” във фотографската серия от парка с помощта на „оптическа триангулация”. Той гледа, гледа и – провижда… Проблемите идват от това, че Томас се прецаква с „доказателството” и така се проваля в „действието”, което условно ще нарека „социална триангулация” – оповестяването на „истината” чрез „доказателството” на фотографията и наказване на „виновните” (с вероятен бонус – Пулицър за фотографа… Така де – може би, да кажем…). При това Томас дори открива и труп, но после (като не го прибира на сигурно място в багажника на колата) трупът изчезва… С което Томас като че ли поставя началото на ерата на пост-истина – труп има (за кратко…), има и физически свързани лица, но няма нито доказателства, нито виновни, нито каквато и да била следствена версия. Днес трупове по света – колкото щеш…; дори винаги има и поели „отговорността” организации или държави. Но рядко има наказани в процесуален план на следствие, обвинение, арест, съд, присъда и затвор.

„Фотоувеличение” е историята на един визуалист, който „напуска кораба” тогава, когато епистемологията (на Запад ?) престава да бъде аналитичен терен и се превръща в управителен режим – дори и да не виждам нищо (ново), все едно съм кондициониран да знам, че в това „нищо” няма как да няма „нещо”, стига да оставам в рамката на доминантния оптически режим като участник-свидетел, който задължително трябва да е бездеен, безобиден и безстрастен.

Обзалагам се, че дори и филма да не ви хареса, все едно ще си кажете – а бе, момче, като тръгна да ходиш при трупа – защо не взе ролката с негативите със себе си?  

Лъчезар Бояджиев

Интересите на Васил Прасков в областта на киното:

Харесвам най-различни видове кино – от класиката: Тарковски, Бергман, Бресон, Драйер; от Френската нова вълна – Шаброл и Ривет; както и по-новите „класици“ – фон Триер, Абел Ферара, братя Дарден и Карлос Рейгадас; Обичам френското кино на 70-те – т.нар. „пост-нова вълна“, която е почти непозната територия за българските синефили – Жан Йосташ, Ривет, Векиали, както и творчеството на полските емигранти Анджей Жулавски и Валериан Боровчик.

80-те също са в сърцето ми с невъзможния си баланс между ню-уейв лустрото и концептуалния неодекаденс – сблъсък, вторично генерирал едни от най-знаковите кинообразци на 90-те в лицето на Линч, Кронънбърг, Пол Шрьодер и др.