„Ако глобализацията на Халите продължи, способността на тази сграда да носи историческа памет, ще намалее. Най-много да се стигне до имитативни и повърхностни стилизации“
Ненадейно сред многото спорове за съдбата на емблематични столични сгради се добави и този за Халите, които стават част от „Кауфланд“. Нека започнем разговора с историческата роля на Халите за центъра или центровете на София и как точно те се вписват в него?
Въпросът е пряко свързан с болната тема за културното наследство, но за мен той е не само исторически, а и биографичен. Аз съм отраснал в този квартал. Роден съм на улица „Цар Самуил“ и пресечката с „Пиротска“ (тогава се казваше „Жданов“), което е точно зад Халите. Така че темата ме засяга не просто като софиянец, а съвсем лично. Женският пазар тогава беше много особено място. По-късно Васко Кръпката създаде прочутото си парче за „Кучето на крайния квартал“, имайки предвид Подуене. Ала ви е бедна фантазията какво представляваше навремето кварталът зад Халите, беше много по-„кучешки“ от Подуене. Беше извънредно живо, но и много опасно място. Там живееха и хора, които бяха утайка на обществото в буквалния смисъл на думата, кооперациите бяха в отчаяно състояние, с пробити покриви и олющени мазилки, дворовете бяха като мазета – мрачни, миришещи на мухъл.
Щом като деца отидехме към Халите и Банския площад, там ни посрещаше нещо различно от нашия квартал, то смътно напомняше на цивилизация. Нямахме никакви пари тогава, сладкарниците бяха изключение и основното ни забавление беше отиването до Банския площад, за да се пие сладка минерална вода от чучурчетата. Днес с почуда установявам, че поради някакви причини температурата на водата се е променила и вече не е толкова сладка.
Халите по онова време не бяха нищо повече от една сграда за мен. Голяма и по-тържествена сграда, но тя не се отличаваше особено от хинтергрунда на Женския пазар и прилежащите квартали с тесни улички, изкъртен паваж и порутени бараки в дворовете. В този смисъл никой от нас не знаеше какво представляват Халите, нито какво представлява Банският площад и защо Банята и Халите ограждат джамията. Започнах да разбирам техния архитектурен и урбанистичен смисъл много по-късно, когато започнах да се занимавам с културната история на София. Тогава разбрах, че в зората на модернизирането на София (някъде в периода между 1907 г. и 1912 г. се осъществяват тези сгради, макар да са планирани далеч по-рано) те са построени със знакова функция. Участват в един важен акт на деориентализация на столицата. Още от 80-те години на XIX век София започва да си създава европейски център, а поколението на младите български архитекти, върнали се от следване в чужбина, добавя към този център своите „сецесионни“ или „неовизантийски“ сгради – на Халите, на Банята. Това са модерни, пищни и богати постройки, поне за тогавашния мащаб, и те не случайно ограждат единствената останала и действаща джамия в столицата. Още в предходните десетилетия дотогавашният ориенталски профил на София се е променил в посока „европеизация“, а османското културно наследство е безмилостно унищожавано или преустройвано. Новите представителни сгради на столицата са строени по европейски проекти и в модерните тогава стилове – и като европейски, са знак за патриотична гордост. Следващото поколение архитекти – Петко Момчилов, Наум Торбов, работят върху Банския площад, заедно със своя австрийски колега Фридрих Грюнангер, който твори и живее в София: те също желаят да „изтръгнат“ София от лапите на ориенталското, да я превърнат в един европейски град, но правят това по-фино, със средствата на националния архитектурен романтизъм, използващ елементи от православно-византийската и средновековната българска строителна традиция: европеизират я, но с усет за родното.
Банският площад е тъкмо тържеството на тази втора европеизация. Той е представителен, богат, сецесионен, поставя джамията в европейски кавички, демонстрира, че България вече не се страхува от Ориента, защото може да го стилизира и усвои в родната си традиция.
Но точно тук се намесва някаква ирония на историята. Всъщност заради нея започнах с биографичните си спомени: по някаква странна логика в София през 60-те години на миналия век тази тържествуваща европеизация изобщо не се забелязваше. Виждахме друго – как гравитацията на Женския пазар беше всмукала обратно този представителен център, беше изтрила неговия европейски блясък и го беше ориентализирала вторично. Заниманията ми с културна история на София ме убедиха, че подобен тип ориентализации – промени в излъчването и културните значения на площада – са се случвали няколко пъти: в края на 20-те и 30-те години, когато отвъд всякакви регулационни планове в Ючбунар и Коньовица се заселват огромен брой емигранти от Македония и Беломорска Тракия и строят барачки и бидонвили, после при строежа на новия „съветски център“ на София през 50-те, по времето на западането на Халите и Банята в края на социализма и началото на прехода. И може би не е случайно, че през последните десетина-петнайсет години той се оказа притегателен фокус на толкова много арабски, турски, китайски и какви ли не емигранти. Тези хора някак си разпознават мястото като свое, ориенталско – и то въпреки ремонтите на „Пиротска“ и Женския пазар.
Казвате, че Централните хали едновременно се включват и изключват от модерния център около Банския площад. Да се опитаме да очертаем тогава културната им специфика.
Халите имат много особена съдба. Между всички тези сгради на Банския площад, които се строят, за да поставят съдбата на ориенталската джамия в европейски кавички, Халите са най-модерната сграда. Спори се дали фасадата им е в сецесион или ампир, но според мен спорът е безпредметен, защото Халите, подобно много други сгради в София, съчетават най-различни стилови елементи. Но най-важното е, че вътрешното пространство на Халите е било за времето си много модерно със стоманено-бетонната си конструкция. Това е един от първите опити в София да се използват подобни материали и конструктивни техники, които позволяват изграждането на огромни обеми с нов мащаб. Сградата на Халите е много фино постижение на арх. Наум Торбов, без значение доколко стилово единен или стилово еклектичен е нейният замисъл.
А и политическата задача на Халите е била много важна (тук ще се позова на изследванията на Елица Станоева, написала по темата великолепен текст): като модерен европейски пазар те са замислени да изместят дивата шарения на бившия османски пазар, намирал се пред джамията. Присъствието му е съхранено в описанията на пътешественици, разказващи за неговите цветове, звуци и миризми, а и за типажите, които са го обитавали: там са се стичали шопи от съседните села, турци, евреи, арменци, всевъзможни хора, които са придавали на мястото доста колоритен и жив вид. Халите изпълняват задачата си, „ориенталщината“ е унищожена и е заменена с едно модерно европейско пространство, строено по модела на Парижките хали (други ги оприличават на парижкото Пти Пале).
Целта за пореден път е била да се покаже, че София е европейски град и че дори когато става дума за консумация на месо и карантия, те могат да бъдат съхранявани, предлагани и консумирани по хигиеничен и цивилизован начин. В тази патриотична и визуална задача тогавашните кметства влагат много усилия и много пари. Няколко поколения от кметове и общински управи упорстват в създаването на този европейски и патриотичен спектакъл: нека всички видят, че София не е вече мизерният стар османски град, западнал през XIX в. заради земетресение и пожари. Защото да напомним, че при Освобождението София представлява жалка картинка: местните турци са избягали, населението е драстично намаляло, състоянието на улици и сгради е плачевно. За сметка на това в града е имало между 27 и 40 джамии, в източниците се споменават различни цифри. Всичко това е трябвало да изчезне. Ориенталският силует на града е трябвало да бъде преодолян с градоустройствени и архитектурни мерки: градът трябва да се превърне в нова европейска гледка и в това се влагат много пари, урбанистична и архитектурна експертиза. Модернизацията изисква градоустройствена смелост и замах, понякога граничещи с бруталност (например пионерен екип на градоначалника Ал. Мосолов разрушава с динамит минаретата на няколко софийски джамии по време на буря, за да изглежда като природно бедствие).
На фона на всички тези модернизационни и европеизационни жестове възникват Банята, Халите, Синагогата и целият Бански площад. Оформят нов площад, нещо красиво и пищно, доказателство, че можем да бъдем европейци и че сме европейци. Сега вече разбираме историческия парадокс. Как така се случва, че точно този квартал вторично се ориентализира, и то на няколко пъти през годините? Сякаш някаква непреодолима градска памет го връща към шаренията и смрадта на ранния ориенталски пазар пред джамията.
В една статия, публикувана в сп. „Архитект“ през 1927 г., Чавдар Мутафов (виж сп. „Култура“ брой 03/2020 г.) иска да обвърже Централната баня и джамията „Баня баши“, докато Халите не са му интересни, сякаш са част от „друго пространство“. Каква е причината? Нали тъкмо Халите са символ на модерното, на „новата икономика“?
Тези писания на Чавдар Мутафов са изключително любопитни. Аз смятам, че Чавдар Мутафов е фантастичен талант, недооценен в българската литература поради политически причини, стилът му е неподражаем. Особено интересни са и неговите кратки есета, в които той характеризира модерното време. В есето си „Родна архитектура“ Мутафов изразява отношението си към същото поколение архитекти, за които говорихме, представителите на националния романтизъм. За него те не са постигнали онова, което искат, а именно усещането за „родност“ в сградите, които са построили. Мутафов има собствена идея за това какво представлява „родното“ в архитектурата, тук няма да навлизам в нея, ще кажа само, че е леко мистична и напомня определени крайни дясно-националистични възгледи, на които няма да се спирам в момента.
На този фон статията му за Банския площад е далеч по-интересна. Тя е писана през 1927 г., но се основава на разработка, която той прави, докато учи в Мюнхен при проф. Бестелмайер, известен архитект, впоследствие превърнал се в известен представител на нацистката архитектура. Бестелмайер е възложил на Чавдар Мутафов задание да поправи градоустройствените грешки на Банския площад. Това е странно, защото дотогава в българската публичност и в специализираната архитектурна периодика никога не е ставало дума за това, че Банският площад е сбъркан. А ето че учителят и ученикът откриват в него грешки и създават нова концепция за това как площадът трябва да бъде организиран, изваждаща Халите от неговото пространство. Бестелмайер-Мутафов изчистват цялостната концепция на Банския площад от нейните традиционно-български политически значения – те нямат чувствителност за това, че целият Бански площад и новият регулационен план на София формират около джамията, действащ мюсюлмански храм, „европейски кавички“. Тези неща на проектанта Чавдар Мутафов изобщо не са му важни, той сякаш не ги разчита. По тази причина той не разглежда Халите и Синагогата като част от площада, ограждащ джамията, която на всичко отгоре стои косо спрямо оста на бул. „Княгиня Мария Луиза“ и ъгълът ѝ стърчи в посока Мека, а не в посоката, която сочат римските оси на града.
Интересното е, че Чавдар Мутафов, който в други свои текстове показва изключителна чувствителност към софийския контекст, в тази си разработка е удивително нечувствителен към него. Той разглежда задачата, която му е поставил проф. Бестелмайер като абстрактна задача, като студентско упражнение. Съответно целият площад, схванат по този нов начин, се завърта около оста си, започва да гледа на североизток, отваря се към улица „Искър“, където трябва да бъде главният вход на Банята, а градината се затваря и огражда с голяма стена. Нищо, което е зад „Мария Луиза“, не е интересно, то си остава отделен квартал и няма общо с Банския площад (за екзотичния квартал зад Халите Чавдар Мутафов по-късно ще напише удивителната миниатюра „Ючбунар“, едно от най-хубавите му есета).
Слава богу, целият неговият студентски проект за поправка на Банския площад си остава само на хартия. Радикалните преустройства на градовете не ги осъществяват фини интелектуалци като Чавдар Мутафов. Но нещо подобно, а заедно с това непредставимо, се случва чрез брутални сталинистки намеси в София десетилетие по-късно. През 50-те години се изгражда тоталитарният център на София – това, което днес ние наричаме „триъгълник на властта“: бившият Партиен дом, Министерският съвет и президентството, хотел „Балкан“ и ЦУМ, формиращи могъщо, гранитно и паноптическо триъгълно пространство, задаващо нов тип градска визия. Този нов комунистически център загърбва без никакво колебание целия Бански площад – не само Джамията или Халите. Всичко там си остава само странична притурка към сталинисткия мастодонт, разположил се върху Ларгото. Така че радикалното преустройство на площада около Банята се случва не през разни интелектуални проекти, а през историята на политическите сътресения, които София, а и цяла България преживяват.
Днешните спорове около проекта на „Кауфланд“ също са много показателни. Никой не иска появата на стандартен супермаркет в тази емблематична „ар нуво“ сграда в сърцето на София, но и предложените от инвеститора опити за социализация – с кафенета, книжарница и експониране на археологията от подземието (светилището на нимфите) – сякаш не срещат еднозначно одобрение. Как вие виждате бъдещето на Халите?
Надявам се, че нашите читатели вече си представят с колко сложни пластове от исторически значения са обвързани Халите. Ние твърдим, че София като цяло е многопластова, че отдолу лежат римски и тракийски пластове, хвалим се, че е селище на 8000 г. Но забравяме, че модерните паметници – в случая отново говоря за Халите и за Банята, за Синагогата и подновената католическа катедрала – са не по-малко многопластови. Те носят върху себе си множествени и противоречиви исторически значения, в тях има културни и политически конфликти, има исторически вълни от разнопосочни трансформации, европеизации и реориентализации. И на този фон се появява предложението на една глобална корпорация, „Кауфланд“, която за пореден път заявява амбиции да се справи с икономически и културни проблеми. Това няма как да не събуди недоверието ми на историк на културата.
Спомняме си, че Халите бяха западнали още през 80-те години на ХХ в., а по-късно, по време на кметския мандат на Стефан Софиянски, затънаха в още по-тежки проблеми. Бяха преотстъпени на израелската фирма „Ащром“, която сега иска да ги продаде на „Кауфланд“. Защо ли иска да ги продаде, защо не ги е модернизирала самата тя? Всичко това носи в себе си нови културни и политически символики, твърде мрачни. Не съм сигурен дали всички си дават сметка за това.
Навремето играта е била между ориентализация и европеизация, а европеизацията е била равна и на патриотизация – защото, като покажем на света, че сме европейци, получаваме признание като българи. Сега обаче е още по-сложно, защото се намесва един нов играч, който разфокусира картината. Досещате се – това е глобализацията, глобалните корпорации. Те не се интересуват много от свръхсложни локални неща като тези, които описахме: нямат нито време, нито енергия, нито пари, нито експертиза за такива празни работи. Дори когато се правят на локално чувствителни и деликатни, всъщност по дефиниция не са такива, чувствителни са единствено към локалното в пазара и икономическата полза, не към културната история. Не бихме могли да очакваме друго от тях освен имитация на интерес към историята на София.
Ето защо, ако глобализацията на Халите продължи, способността на тази сграда да носи историческа памет, ще намалее. Най-много да се стигне до разни имитативни и повърхностни стилизации, всичко ще зависи от желанието и парите, които корпорацията е готова да инвестира, както и от времето и усилията, които експертите ѝ са готови да положат, за да разберат. Подчертавам, че от тези три неща най-трудното е да се инвестира в усилието за разбиране. Защото никой от „Кауфланд“ – никой от техните проектанти, мениджъри и дизайнери – няма да си даде зор да разбере сложността на общия контекст на Банския площад като цяло. Дори обикновеният софиянец трудно я разбира, какво да кажем за глобалния инвеститор, на когото целите му са съвсем другаде. От друга страна, една идеална многопластова реконструкция би предполагала дълги изследователски, проектантски и реставраторски усилия: готова ли е общината за това, готови ли са данъкоплатците?
В този смисъл аз съм песимист, че духът на Халите ще бъде съхранен. Трябва да се намери баланс между функция и културноисторическа памет. Нали това трябва да бъде жив търговски обект. Но замислете се: защо Халите са били толкова важни навремето? По една проста причина – не е имало супермаркети. Те са били единственият свръхголям и престижен магазин в центъра на София. Халите са събирали много погледи и внимание, били са публично видими. Нещо, което е било доста изгодно за търговската им функция. Сега навсякъде има гигантски супермаркети и молове, на чийто фон Халите изглеждат малки и скромни. Не е ясно и каква е конкурентната им функционалност. Ето защо най-добре би било Халите да бъдат реконструирани като магазин за храни, в който различни фермерски производители предлагат продукцията си. Ала изглежда, че това не работи икономически. Затова една голяма фирма иска да ги вземе и да ги трансформира така, че да работят.
Иначе би трябвало да ги превърнем в музей, както вече направихме с Банята – направихме го, смея да кажа, с много съмнителен успех. Едва ли има място за втори музей на това място. Следователно Халите трябва да бъдат голям и работещ магазин. Как това да стане? Нека кажат икономистите. А как сградата да запази пластовете си от памет? Това е възможно, ако новите проектанти и дизайнери на Халите започнат диалог с нас. А аз не съм забелязал подобно нещо. Явно ответната страна смята, че знае и може да си прави каквото си иска. Така и най-вероятно ще стане. А ние ще заварим нов феномен на мястото на Халите. И може би след време отново ще го коментираме.
Съвместна публикация с месечника за изкуство, култура и публицистика списание „Култура“.