В стаеността си въображението поражда почти непоносимата глъч на образи, търсещи излаз, за да не излинеят.
И е непреодолим стремежът към тяхното изразяване – изговорено, изпято, написано, нарисувано, изваяно, изсечено…
И е самотно усилието да им се даде такъв завършък навън.
Затова е и несравнимо своеобразието на изкуството сред другите форми на завършена човешка дейност – безкрайно превъплътяване на собствената ни крайност, непосредствено достъпна за любовно докосване с ръка, с очи или със слух.
Затова и произведенията на изкуството преминават отвъд времето. Което и да оцелее от тях, то винаги ще придобива значение и ще бъде заобичвано от нечий поглед, от нечие разбиране, четене, заслушване… Няма друга вечност освен тези мигове на съсподеляне, тъй като непосредственият импулс при възприемане на едно произведение на изкуството се поражда от суверенното присъствие на смислово и емоционално съдържание, чийто синтез препраща към всеобщността на символни форми.
И когато естетическата наслада непринудено „приседне“ в сътвореното, то е, за да ни подскаже, за сетен път, че чрез изкуството се създават не само обективирани форми, но и субектните нагласи на всяка сетивност и на всяко мислене, които могат, които са способни да го създават, да го възприемат и да му се отдадат.
Хараламби Паницидис