Ретроспективната изложба на Алцек Мишев „Акуи – Милано – София“ (24 септември – 21 ноември 2021 г.) е реализирана от Националната галерия в сътрудничество с Арт фондация „ДОМА“ и с финансовата подкрепа на Италианския културен институт в София. Куратори на изложбата са Иво Милев и Боряна Вълчанова.

Тази есен трима български артисти, избягали от България в младежките си години и впоследствие получили международно признание, се „завърнаха“ с изложби в софийските галерии – Кристо, Алцек Мишев и Васил Симитчиев. Не знам дали това е обмислена стратегия или чисто съвпадение, но измежду тримата Алцек Мишев е най-непознатият на родната публика беглец и съответно запознанството с него е може би най-вълнуващо. Всъщност първата среща с него беше през 2019 г. със сравнително скромната му изложба „Най-новите малки картини на плувеца“ в Swimming Pool, но пък тя се оказа повод за голямата ретроспективна изложба в Двореца тази година. Неслучайно подзаглавието ѝ е „Голямото завръщане“ – усещането е подобно на това човек да разбере, че има далечен братовчед в Италия, който между другото се оказва и международно признат артист. Впрочем художникът носи името на хан Алцек, най-малкия син на хан Кубрат, който през VII век се заселва в италианските земи и живее в района на Милано, където се установява и Алцек Мишев.

Всичко започва от фамилната история на Алцек Мишев, чийто роден град е Дупница. Решава да стане художник от ранна детска възраст, след като слуша в захлас разказите за своя прадядо Иван Зограф от с. Кочариново, един от зографите на Рилския манастир и съратник на Васил Левски в революционните дела. Симбиозата между духовно и бунтовно явно се запечатва в съзнанието на Алцек, тъй като години по-късно я откриваме и в присъствието му на артистичната сцена, където решава да плува срещу течението.

Мишев завършва НХА през 1966 г., а през 1972 г. негова изложба е свалена от местната полиция в Дупница след обвинения в уклон към модернизма. Поведението на цензурата му показва, че е на прав път, и въпреки последвалото реабилитиране на изложбата в София, той решава да хване правия път в посока запад. Така достига до град Копер в Словения, откъдето, както гласи легендата, е решен да преплува петнадесетте километра до Триест. Не му се получава, тъй като е разубеден от двама възрастни словенци, които го предупредили, че във водата имало акули. Затова той буквално хваща гората и след четиридесет часа лутане се озовава в Триест. И така Алцек Мишев успява да избяга от България в Италия пеша.

Бягство по море и небе?

Всъщност не е избягал пеша, едновременно е преплувал и прелетял разстоянието до Италия. Разбира това малко след като се установява в Милано и му се налага често да отговаря на техническия въпрос – Как е успял да избяга? Започва да отговаря, че е долетял с плавници по въздуха или че е доплувал по море. В отговора на този въпрос Алцек Мишев всъщност открива свой собствен творчески път и друго бягство, този път от властващия концептуализъм по това време. Счита, че съвременното изкуство по това време страда от натрапливото присъствие на безкритичния художник-демиург и от неистовото желание на авангарда да скъса всички връзки с миналото. Алцек всъщност обича връзките с миналото и традицията, дори преди пристигането си вярва, че ще се занимава с абстракционизъм. И тъй като в авангарда не се чувства в свои води, решава да се надсмее над себе си и над всяка претенция за изключителност, използвайки самоиронията за създаване на хумористична митология на бягството. Така се стига до проекта „Как може да се лети с плавници“, осъществен през 1975 г. на биенале в Грац, Австрия, както и във Вермецо, Италия. Изработва чифт крила и чифт огромни плавници от лек полистирол, с които лети между два стоманени стълба с височина 8 метра. Мишев се превръща в летец с подръчни средства, в хуморист и пародист на съвременното изкуство. В основата на бягството като метафора обаче поставя сюжета, тъй като именно през сюжета и разказа намира начин за достигане и общуване с публиката. С непринудения и игрив подход наистина успява да спечели местните културни среди, а малко след това и европейските, едва за около пет години. Разбира се, въпросните среди го приемат за концептуалист, просто защото не може да осмиваш концептуалното изкуство, без да се превърнеш в концептуален артист. Точно пет години след пристигането си (1976 г.) той става едно от имената (заедно с Кристо) в книгата „Европа-Америка-различните авангарди“ на италианския изкуствовед Акиле Олива, представяща най-влиятелните тридесет европейски и тридесет американски художници. Мишев явно е успял да ги излъже, въпреки че още тогава е наричал акциите си лъжи, а днес вече говори за себе си като за разкаял се авангардист.

Пърформанси – антипърформанси

През втората половина на 70-те прави различни пърформанси („Къртицата“, „Сапунени мехурчета“), които нарича антипърформанси, тъй като за него са вид шега и пародия. Експериментира и с техники за звукоизвличане, като слага в четките микрофони и по този начин озвучава големите платна, които рисува. Търсенията му в тази област се материализират в проекта „Музика от небето“ (1979), един всъщност доста сериозен проект. Над централния площад в Милано се издигат четири „музикални“ балона, от които се чуват звуци, записани на синтезатор след разкодиране на фотографии на съзвездията Андромеда, Орион и Лира. Впоследствие пренася „Музика от небето II“ и „Музика от небето III“ зад океана, съответно в Сан Франциско и Лос Анджелис, като този път звуковия материал „от небето“ е съпътстван и от концертно изпълнение на живо. По-важното обаче през този период е, че Алцек се заема съвсем сериозно с плуването. Стига дотам, че строи басейни в италиански галерии, в които плува „бътърфлай“ до пълно изтощение, докато същевременно на публиката се сервират традиционни българския ястия като боб и таратор. Следват дванадесет изложби по темата с плуването (между Милано и Ню Йорк) в периода 1979 – 1981 г., целта на които е да популяризира мечтата си – преплуване на Атлантика. Подготовката е мащабна, като целта му е да убеди хората, че той наистина ще преплува океана, т.е. разпространявайки фейк новини. За акцията си „1000 долара за преплуване на Атлантическия океан“ в Ню Йорк например кани 100 от най-популярните артисти, за да им връчи по десет долара, с които да „купи“ тяхното внимание за своята кауза. Сред гостите са Кристо, Жан-Клод и Джоузеф Косут. Резултатът от трите години упорит труд е емблематичното му петдневно пътуване с кораба „Кралица Елизабет II“, в чийто басейн Алцек плува по осем часа на ден – четири сутрин и четири следобед. За „Преплуването на Атлантическия океан“ дори изработва свой собствен бавен стил „бътърфлай“, който позволява правилна циркулация и уравновесено отношение между скорост, топлина и усилие. Важна подробност е, че при тръгването на кораба от Лондон и при пристигането му в Ню Йорк на 19 август 1982 г. преминава митническите пунктове в малък контейнер с вода – един често повтарящ се образ в картините му. Плувецът, корабът и контейнерът присъстват в картините му и днес, тъй като митологията му е извън времето, а преходът от водата на сушата и обратно е нещо като начало и край на творческия акт.

Антипърформърът решава да „преплува“ за удоволствие и Милано две години по-късно (1984 г.) с помощта на сто оригинални рисунки на неговия плувец, рамкирани вместо реклами на големите билбордове из града. С този проект дава начало на поредица от свои намеси в градското пространство, заиграващи се с мащаба и посланията на доминиращите в средата рекламни образи.

Портрети вместо реклами

В края на 1984 г. започва нов амбициозен проект, наречен „500 млади лица“, който обхваща обща изрисувана площ от 5371 квадратни метра. По улиците на Милано, Рим, Торино, Болоня и Флоренция са фотографирани в близък план петстотин млади лица, по които Мишев създава 1336 портрета, които да паснат на стандартните формати на билбордовете. Рисува лицата по прожекция от самата фотография с четка и черно печатарско мастило, като всеки портрет носи и името на заснетия младеж. Сто портрета са изложени в миланската метростанция „Палестро“, превърната за целта в изложбена галерия. На следващата година прави същото и в Гренобъл, този път със 150 портрета на местни лица, като междувременно художникът има и голяма самостоятелна изложба в града. Намира сходство между физическата мрежа от лица, която създава, и днешната свързаност на хората във Фейсбук. Разбира се, трябва да се направи уточнението, че лицата на Мишев са художествени портрети, изрисувани на ръка, като така съществено контрастират „по аура“ с отпечатаните рекламни образи и днешните ни аватари.

Художник немузикант и свиреща живопис

В края на 60-те на Алцек Мишев му хрумва, че една картина ще е изцяло завършена само ако успее да я чуе. След опитите с озвучаването на картини през следващото десетилетие, при които извлича само звук, в края на 80-те продължава с музикалните експерименти. Работи с тогава 18-годишната оперна певица Александрина Пендачанска и диригента Михаил Ангелов по проекта „Концерт за сопрано и оркестър на един художник немузикант“. Заглавието не е случайно, Мишев не се приема за музикант, просто си играе с размиването на граници с помощта на приятели музиканта. Играта му скоро бива допълнена с една интересна „играчка“, дело на неговия приятел и изобретател Дон Букла – диригентска палка с инфрачервени лъчи, чиито жестове се анализират от компютър и биват изсвирени на пиано. Така Алцек достига и до мечтаната от него свиреща живопис, рисува и свири едновременно. През 2000 г. участва с нея на Венецианското архитектурно биенале с „Настъпващата истина на чувството“. В първата част „Сухо“ с лявата ръка дирижира импровизация на квартет, а с дясната свири с магическата пръчица с името Lightning II. Във втората част „Мокро“ включва дирижиране от пълен с вода прозрачен контейнер, в който плуват малки червени риби. През 2007 г. пък е на Венецианското биенале за изобразително изкуство, където отново дирижира с палката, този път „Италиански оркестър на флейти“ (в 4:00 ч. сутринта).

Живописец традиционалист

Това съвсем не е биография на живописец традиционалист, но точно за такъв се приема Алцек Мишев. Въпреки своите „лъжи“ в областта на перформативното той е чужд на типичните за модернизма предметности или нови авангардни течения. Определя се като реакционер и противник на модернизма с неговата опростена безсюжетност и не вярва в свободата на автора, тъй като тя винаги е зависима от пазара. Водеща за него си остава живописта. Затова рисува, при това със завидна продуктивност, върху мащабни платна. Експозицията в Националната художествена галерия включва над 140 произведения, разположени на двата ѝ етажа. Една истинска ретроспекция, в която забележителното е, че откриваме доста картини от 2021 г., в които изплуват традиционните за неговата митология плувци, кораби, контейнери, музикални балони, пиана. Разбира се, сред творбите от последните години има и типични за един живописец семейни портрети, лица на близки хора, пейзажи, както и огромните полски концерти под лозята. Някои от тях са рисувани със син камък и вердигрис, а други с химикал, като например трите композиции на тема Covid. Въобще Алцек Мишев е мащабен художник в широкия смисъл на думата, но не бих го нарекъл ренесансов по дух, най-малкото защото самият той не харесва Ренесанса, свърза го с демиургично-демоничното начало в художника. И все пак удивително е как на тази изложба можеш лесно да напускаш рамката на платното, за да преплуваш океана, да летиш с плавници или балон, да съзерцаваш сирените на По или пък да слушаш концерт. Направо неприлична лекота на битието. Тук се предавам – Алцек Мишев вече е здраво стъпил на земята живописец традиционалист, след като е отрязал своите криле, обвинявайки ги в модернизъм.

Мирослав Христов (1982, София) е завършил философия и магистратура „Изкуства и съвременност” в Софийския университет. Автор е на три книги с поезия и на няколко пиеси, за които е отличен с множество награди. Автор и режисьор на късометражния документален филм „Ято птици близо до пистата“ (2021).

Фотографиите на Анастас Чобанов са предоставени от Арт фондация „ДОМА“.