Поезия: Владимир Левчев
Музика: Васил Пармаков
Наука [физика]: проф. Ана Пройкова
Тема: Компютърът, дъщеря на Байрон
„При Мамута: учени, поети, музиканти, роботи – срещи около човешкото“ e форум, който събира поезия, музика и точни науки, така че да отваря нови и неподозирани перспективи, да поразява въображението. Той изпробва граничните територии, за да повдигне питането за човешкото между онова най-далечното минало и неочакваното бъдеще: между мамута и робота. Осмата среща на „При Мамута“ е този петък 18 април, 19 часа в 292 аудитория, в нея поезията на Владимир Левчев, музиката на Васил Пармаков и лекцията на проф. Ана Пройкова ще поставят координатите на тези паралелни и пресичащи се светове.
Владимир Левчев е сред най-ярките имена на родната ни поезия, автор на петнайсет стихосбирки, издадени в България и на четири в Съединените щати. Преди 1989г. нелегално издава независимото списание за литература и политика “Глас”, а през 1991 е сред основателите на в. „Литературен весник“. Известният пианист Васил Пармаков ще ни вкара в джаза – той се занимава повече от 40 години с музика, а наскоро излезе и неговата книга с разкази „Аз и Майор Блюхер”. Освен зам.-декан по научно-изследователската работа на Физическия факултет към Софийския университет „Св. Климент Охридски”, проф. Ана Пройкова е и един от водещите специалисти в Центъра по нанотехнологии към БАН. В лекцията „Компютърът, дъщеря на Байрон“ тя ще ни разкаже за първата програмистка в историята – Ада Лъвлейс, за числата на Бернули, а и за една особена симбиоза между растение и машина, наречено нано-компютър…
Приятелите на „При Мамута“ отдавна знаят за разходката из Музея по палеонтология и историческа геология в края на вечерта, както че огромното животно, което дреме под купола не е мамут, а дейнотериум. Но нищо, ако се присъединят, доц. Марин Иванов има още какво да разказва за праисторическите форми на живот, а и разбира могат отново да се уверят в харизмата на мястото. Тези, който не са виждали „мамута“, ето – сега му е времето.
СТРУННАТА ТЕОРИЯ
Тази улица към залеза
блести като струна в тревата.
Съседната е в сянка
на бетонен блок:
там вече светнаха прозорците…
Ако тръгнеш по дясната улица
след двадесет години ще си дядо
на двама внука.
Ако тръгнеш по лявата
след малко ще те сгази самосвал.
И ако продълвиш нататък
между колко още мръсни преки
ще трябва да избираш –
със затворени очи,
по миризмата
на пролетния вятър през януари?
Най-сигурният GPS е интуицията.
Но ти забрави накъде вървиш…
Улицата става хлъзгава и хладна.
Пръстът ти кърви.
Киша, самота, боклук.
Нищо не е съвършено тук!
И какво тогава ти остава
освен да вярваш, че в рая
свирят всички струни…
Чуваш ли понякога
да идва музика
от някакъв прозорец
срещу залеза –
чуваш ли божествената музика?