Валентина Шарра е италианка по рождение, живееща в София, която освен право и фотография в Италия е завършила и магистратура по скулптура в Национална художествена академия. Самостоятелната ѝ изложба „Сълзи без тъга“ е замислена специално за пространството на галерия „Структура“ заедно с куратора Мария Василева, която е и създател на галерията. Случайност е, че времето на изявата ѝ съвпада с нива на здравно пропадане, в което пандемични цифри се състезават с кривата на живота и смъртта. А може би бялото пространство на галерията е виновно за усилващото присъствие на изкуството? Да, експозицията печели от изчистените пропорции, от празните стени и високия таван с провиращите се сенки през оберлихта, които допълват минималистичната проява на смъртта. Смърт – ето и думата, състоянието, присъдата, която Валентина Шарра настанява в галерия „Структура“.
В сегашното ни време като че ли е неудобно да се говори, а и да се изобразява просто смъртта. Тя – смъртта – сякаш не е достатъчен повод за артистична рефлексия и метафизически размисъл, а се премълчава сантиментално по домашному, или пък брутално се валоризира визуално и словесно в медии и социални мрежи. С изложбата си Валентина Шарра деликатно ни поднася собственото си разбиране за ритуалното значение и смисловата връзка между съществуването и смъртта.
Смъртта е границата на живеенето, но не и край на съществуващото. Всъщност границите са две – раждането и противоположното му – смъртта, а промеждутъкът е дистанцията, наречена живот. В този зев от време са разположени отделните произведения от изложбата, които с баналността на първичното си битие удрят по крайността на тленното.
Галерията се отваря с „Вратата“ – разпознаваеми дървени плоскости от нещо друго, което друго се съединява с мраморна плоча, за да подреди редицата надгробия. Погледът се пречупва през ъгъла на галерията и се успокоява в хоризонталните елементи на „Съпрузите“ – игриво боядисани дървени крака на маса, затиснати от тъмната елипса на каменен купол – още едно надгробие. И продължава? И очите се питат, но високо стои „Прилепът“ – залепена, заспала облегалка с притворени бели крила – на гроба съня. Прилепът упътва към тясна ниша след стълбите, където е поставена „Машината на времето“ – царски трон с ореола на възвисяването и с метални обръчи на подлакътниците – инсигнии с пискюли на трона за инквизиция. Срещата с другостта тук е почти тактилна.
Разделени са нещата в „Огледалото“ – следващият обект от дърво и камък. Меката сфера от дървена рамка привлича погледа още с влизането в галерията, но страхът от тази среща с отразеното налага обхода и отлагането ѝ. Очакването не предлага очакваното. Няма образ, а се измисля такъв, който се явява перспективно подобие от камък на пространството срещу „Огледалото“. Изобразителната трансформация е болезнено разминаване с невидимостта на собственото лице. Реалността е там, но не е достъпна, а се привижда през парчета мрамор и късове камък. Видимото се оказва само мимезис на живото, оградено с разпознаваеми части маса, крака, рамка, облегалка, но лещата на окото събира лъчите в каменното огледало и препраща към неявния образ на смъртта. Въпроси притискат, отговори не идват.
А върху метални рафтове стоят олтари, съхраняващи символични обекти на домашния ритуал за помен и молитва. В добросъвестната им подредба като в ниши с провизии за следващ живот се утаява тревогата, че „опитът ни с образите на мъртвите като цяло е загубил предишната си важност“. Това са предмети, на които тъждественото им битийно и битово състояние се завръща, но – отделени и изхвърлени от първичното си състояние – те отново са приютени в галерията само с една цел – да преживеем тяхната другост. Може да се пипне остатъка от стар полюлей, на който поръбените краища на несветещата вече чаша чертаят забравени лица, фигури, мирис и прах. Мъртвите присъстват и изискват своето тяло – пропукан стъклен балон на абажур – в което ще се въплътят за вечността.
„За да имаме идея за Безкрайността, трябва да съществуваме като отделни същества“, казва френският философ Еманюел Левинас. Но самотата на простата единица е убийствена в извънредното положение на глобализирания ни свят. И защото кризата на един е от липсата на погледа и допира на друг и то не защото са изчезнали, а защото взаимно са предпоставени от опосредствани връзки. Така подредени обикновените предмети отварят морални бездни, които се задълбочават от търсенето на отговор за живота и смъртта. Странно ли е, че скулптурна изложба задава такива въпроси?
Някъде в книгата „Раждането на трагедията“ Ницше казва, че да си произведение на изкуството е по-добре, отколкото да си художник. Валентина Шарра не се страхува да бъде художник. Нейните произведения винаги тежат от физическата маса на мрамора, камъка, теракота, дървото, но деликатно ни заставят да се усъмним в политиката на съвременната цивилизация, която допуска илюзията за неидентичност. В прекрасния нов свят смъртта е програмиран код в процесора на живот в мрежа. Лицето е невидимо като отражението в каменно огледало, но пък видими са неговите аватари, подобия и artificial произведения.
Лице в лице със смъртта и нейните иконични образи – това подсказва Валентина Шарра и допълва внушенията с книгата-игра „Синята вълна“, написана от авторката с болезнената ирония към същата тази смърт, която се визуализира като всекидневна разходка до пазара, маркирана от графичните траектории на художничката Виктория Стайкова, чиито графики са развити от нахвърлени рисунки на Шарра.
Възможната цел на вглеждане в изложбата „Сълзи без тъга“ е надеждата обектите в нея да се превърнат в есхатологична перспектива за общуването между хората, но и между Бога и човека. Смъртта е присъствие, което достига до метафоричен израз на съществуването, а образите – посредници и въплъщения – отново са мъртви предмети, извикани на помощ за възкресяване на непосредствената ни нужда от спасение.
Ще се спася ли?
След „Сълзи без тъга“ не проронвам нито една сълза, излизам навън, свалям маската и дишам. Вдишам-издишам, вдишам-издишам, вдишам-издишам.
Проектът „Сълзи без тъга“ на Валентина Шарра с куратор Мария Василева е създаден специално за галерия „Структура“. Изложбата беше показана в периода 05.11.2021 – 04.12.2021.
Галина Йотова е завършила философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Фотограф на свободна практика. Има участия в изложби, арт панаири и биеналета в Германия, Чехия, Полша, Италия, Япония. Нейни фотографии са част от колекцията от Националната галерия. От 2005 г. до 2012 г. работи за градското списание „Една седмица в София“, а през 2011 г. издава книгата-албум „Софийски истории в кадър” с фотографии и текстове за София. Автор е на публикации в „Капитал Light“, в www.sofialive.bg, www.ureport.bg, www.webcafe.bg, вестник „Култура“, вестник „К“, сп. „Философски алтернативи“.
Вижте и отзива на Калина Цонева за изложбата на Валентина Шарра: За сълзите без тъга и опита за приемане на смъртта