Макар че изпращаме втора година от COVID пандемията, 2021-ва е първата, в която сякаш знаехме какво да очакваме, и за която се чувствахме дори малко по-подготвени. И в киноиндустрията, както и в други културни аспекти, процесите на адаптация отстъпиха място на творческите реинвенции. Това не означава, че липсват филми, коментиращи извънредното положение и диалогизиращи с многопластовата действителност, било в хумористично документален модус или чрез художествени препратки. Представител на първата категория е „Вътре“, пълнометражният стендъп-мюзикъл на комика Бо Бърнам (достъпен в Нетфликс), който се превърна в химн на цялото милениал поколение. Сам и с художествените средства на киното (монтаж с въображение и проницателност) Бърнам трансформира общите ни травми от 2020 г. с прямота и уязвима надежда. Съвсем различен е подходът на ветерана Ейбъл Ферара, който се възползва от творческия си порив по време на локдауна в Рим, негов дом в последните осем години. В „Нули и единици“ безлюдният град позволява да се пресъздаде (и то на терен) терористичен акт в самото сърце на Ватикана, а за героите пандемията остава разтегливо настояще, заседнало в началните стадии на свръхстроги рестрикции и неизвестност.
Но материализирането на „живота отвън“ обратно на екрана далеч не е единствения начин, по който киното на 2021-ва реагира спрямо настоящето. Дори очакваните форми на повторение като remakes и reboots могат да бъдат разгледани като опит да се приобщи миналото чрез реконтекстуализиране спрямо актуалната ситуация. Това са, разбира се, проекти, чиито планиране и продукция са в ход от години, но фактът, че ги срещнахме точно в 2021 г. позволява да се вгледаме по-внимателно в сегашния контекст. От римейковете нашумяха хорърът „Кендимен“, епосът „Дюн“ и новата версия на „Уестсайдска история“ под вещата режисура на Стивън Спилбърг. Трите филма отделно адресират конфликти с расизъм и ксенофобия и успяват, всеки в жанра си, да влеят нови сили в иначе самостойните си (и всъщност култови) оригинални предшественици. От друга страна, филми като „Матрицата: Възкресения“, „Хелоуин убива“ и „Заразно зло: Началото“, „рестартирайки“ цели хорър и научно-фантастични поредици, позволяват на публиката да се приобщи към носталгията, без задължително да изисква изострено политическо самосъзнание на гледащия.
След предългата 2020 г., в която дигиталните канали приютяваха всички наши прищевки, срещи и работни задължения, изминалата година поднесе изненада с изобилието си от печатни издания, посветени на киното и кинокритиката. Докато у нас еталонът сп. „Кино“ успя успешно да се трансформира в онлайн ежемесечник, дигиталното списание Notebook, което придружава глобалната стрийминг платформа MUBI от самото ѝ създаване през 2007 г., издаде първото си хартиено копие. Нулевият брой („За бъдещото кино“) си поставя за цел да реконтекстуализира връзката между зрител и филм във физическото пространство и в споделеността с публиката. Именно година втора от COVID пандемията се оказа най-ползотворна за възможността да настояваме, че връзката „аналогово-дигитално“ е съставена от взаимопроникващи се, вече синтетично свързани части. Поредицата „Текстури“ съпътства ежегодното Виенале откакто италианката Ева Санджорджи пое поста артистичен директор през 2019 г. „Текстурите“ са материалната част от режисьорските ретроспективи, с които фестивалът никога не разочарова, а Виенале сам по себе си е особен хибрид между гъвкавост и строга традиция. Подобна свежест лъха и от независимото издателство Fireflies Press, чиито книги въплъщават идеята за „бавна“ критика. Специално внимание заслужава съществуването на монументалната настолна книга „Мемория“, изпъстрена с бележките на режисьора Апичатпонг Вирасетакул, редом със сънища, легенди, сценарийни изрезки – аналоговият свят, който живее свой собствен живот извън киноекрана.
„Мемория“
„Мемория“ (или „Памет“) е един от знаменателните според синефилската общност тазгодишни филми. В него ониричният тайландски режисьор притегля Тилда Суинтън все по-навътре в един уплътняващ се космос, изтъкан от призраци и топографски травми. Тъкмо това съчетание между географска конкретика (Колумбия) и сенсуална абстракция обуславя „Мемория“ като един от тазгодишните фестивални фаворити. Другото медитативно заглавие, което 2021 г. ни завеща, е „Дупката“ – спелеологичната митологема на Микеланджело Фрамартино, спечелила специалната награда на журито в тазгодишното Венецианско биенале. Колкото и добре да описват мечтателния стазис на годината ни обаче, и за двата филма не се очертава широка разпространителска кампания по света и у нас, извън фестивалните пътеки.
Освен на „бавни“ филми, годината се оказа богата и на дълги такива. Навиците от 2020-та за онлайн консумация на филми и сериали (като „бинджването“, ежедневен ритуал за мнозина) често се изразяваха и в нетърпеливо подбиране на филми с времетраене под и около 90-минутния маркер. Сега обаче наблюдаваме средна продължителност на филмите със салонно и домашно разпространение от два часа, често и повече. Оставяйки настрана очакваните филми-маратони като тези на Лав Диаз и традиционните 140 минути Марвел/ДиСи блокбъстъри, през 2021 г. филми като „Карай колата ми“ на японския майстор на късия разказ в дългите филми Рюсуке Хамагучи (179 минути), „Какво виждаме, когато погледнем към небето?“ – дипломният филм на грузинеца Александер Коберидзе (150 минути), дългоочакваната от комикс феновете „Снайдър версия“ на „Лигата на справедливостта“ (240 минути) и изобщо по-голямата част от филмите, чиято компания сме споделили, предоставиха възможност за напоително кинематографично изживяване, било на кино, било у дома.
„Какво виждаме, когато погледнем към небето?“
Дали заради вече утъпканите пътеки за пандемично кинопроизводство или благодарение на натрупалата се творческа енергия, киноиндустрията отбеляза признаци на нормализация не само що се отнася до консумацията на филми извън стрийминга, а и според изпълнените работни календари. Що се отнася до популярната част от бизнеса, блокбъстърите спазиха закъснелите си премиерни прозорци, случваха се премиери, партита, промо кампании. След трудна зима, в която първите два големи европейски фестивала (Ротердам и Берлинале) прехвърлиха цялата си дейност онлайн, повечето премиерни форуми успяха да се състоят на живо. Кан и Венеция също така ознаменуваха значително събитие за световната история на киното: за носители на двете големи награди бяха избрани жени – Жюлия Дюкурно в Кан за нейния трансхуманистичен „Титан“ и Одри Диуан във Венеция за „Събитието“, драма, посветена на незаконен аборт. Макар и по различен начин, и двата филма се вписват в тенденциите на „телесното“ кино и посланията им се поддават на интерпретации в ключа на феминисткия нов материализъм. По-радикалните във феминисткото си послание филми осигуриха на критиката богата на дебати година. Сред тези, които разпалиха дискусиите относно половия реваншизъм и движението #MeToo, бяха „Момиче с потенциал“, „Снощи в Сохо“, „Мейдей“, „Зола“ и грузинският „Начало“.
Немалко от „телесните“, както и от „ефимерно-медитативните“ филми на 2021 г., разгръщат лични опити за спасение в кръга на политически и/или социални препятствия. Главният герой на „Карай колата ми“ например се бори с неутешимата скръб по починалата си съпруга, докато поставя новаторска версия на Чеховия „Вуйчо Ваньо“ не къде да е, а в Хирошима. В камерната драма на братята Цюрхер „Момичето и паякът“ изнасянето от един апартамент се превръща в апотеоз на всекидневния хаос със залога, че всичко е преходно. Някои травми обаче са пуснали корен твърде дълбоко, за да бъдат сублимирани в ежедневни дейности – това ни показва „Броячът на карти“. В него станалият известен със сценария си на „Шофьор на такси“ провокативен режисьор Пол Шрейдър дава възможност на ветеран от Афганистан (брилянтният в ролята си Оскар Айзък) да се освободи от вътрешните си демони посредством безобидно, но редовно комарджийство. С безмилостния си квазирелигиозен триумф Шрейдър наистина се е постарал да вложи своето трънливо разбиране за надеждата и спасението, вечно критикуващ калвинисткото си възпитание, но отказът пред дверите и на ада, и на рая, се оказва еднакво пагубен. Обречени са и всички замесени в новия филм на новозеландската гордост Джейн Кемпиън, „Силата на кучето“, чиято уестърн атмосфера не предполага колко добре ще пасне миловиден актьор като Бенедикт Къмбърбач в ролята на болезнено репресирания каубой Фил Бърбанк. Неговият пробег по пътя на желанието е претворен в тиха беззащитност, благодарение на майсторската чувственост, с която Кемпиън подхожда към политиките на страстта.
„Силата на кучето“
Може би очаквано, след мини бейби бумът на 2020-та, 2021-ва ни поднесе пост- и не-човешки герои, които изглежда ще наследят света. Залогът на филми като „Титан“ (бебе-машина), „Агне“ (бебе-агънце), „Анет“ (бебе-кукла) или „Рога“ (дете-елен) може да се чете като антинаталистки, но и като реактуализация на фолклорни нишки и оттам – като завръщане към добре познати преходни моменти (както например в езическите митологични структури хибридните богове бележат дългата и тромава промяна в канона). Има нещо приказно и в начина, по който Селин Сиама пресъздава срещата между малко момиченце и собствената ѝ майка в „Мама като малка“ – филм-бижу, който помирява поколенията на неутрален терен. С оглед глобалния шок на пандемията стремежът за преодоляване на междупоколенческите различия излиза на преден план и в чувствителни филми като „Божията ръка“ на Паоло Сорентино, „C’mon C’mon“ на Майк Милс, както и в дебютът на Маги Джиленхол по едноименния роман на Елена Феранте „Изгубената дъщеря“. Изброените дотук филми успяват да избегнат капана на носталгичната редукция и да разтворят хоризонта за бъдеще, в което миналото присъства не като травматичен срез, а като гордо носен белег.
Подобна нагласа спрямо миналото, семейно и национално, намираме и в два балкански дебюта. В сръбския „Келти“ Милица Томович разказва за сложната политическа ситуация през 90-те, докато на преден план действието проследява детски рожден ден и напреженията, които родителите трябва да навигират в съседната стая, а гъркинята Жаклин Ленцу посвещава експерименталния си „Луна, 66 въпроса“ на сложните отношения между парализиран баща и отчуждената му дъщеря. Поколенческият дълг получи най-престижното си изражение в голямата награда на европейската филмова академия (EFA) в началото на декември, когато Ясмила Жбанич прие приза за „Quo Vadis, Aида“ – безапелационният исторически трилър, който пресъздава един от геноцидите на XX век, клането в Сребреница. Вниманието към балканските филми в подобна силна за европейското кино година не спира дотук. Косовското кино беше представено на всички големи фестивали и наличието на минималистични, но изпипани социални драми изостри досегашната им липса. Новата вълна се очертава съставена от жени режисьори, живеещи в Косово (като Калтрина Красники, „Вера сънува морето“ във Венеция) или на Запад (като Блерта Башоли, чийто „Кошер“ стана първият филм, спечелил три големи награди в Сънданс, и Луана Баджрами, „Там, където ръмжат лъвиците“ в Кан). Не беше изненадващо, че престижният швейцарски фестивал за късометражно кино Winterthur посвети своя фокус на Косово. В съседен Солун, фестивалът посвети традиционната си балканска ретроспектива на Бинка Желязкова: събитие, което дава възможност за популяризиране на една от най-важните, но и най-скътани фигури в българското кино. У нас най-големият успех безспорно принадлежи на Мина Милева и Весела Казакова, чийто „Жените наистина плачат“ обиколи над 18 фестивала след звездната си премиера в Кан през юли. Това е втората поредна година (след „Февруари“ на Камен Калев), в която български филм е селектиран от престижния кинофестивал. Филмът на дуото Казакова-Милева се нарежда сред най-смелите кино бунтове на 2021 г., макар и за мое голямо съжаление да не стана българският претендент за „Оскар“.
„Жените наистина плачат“
Мнозина намират удоволствие в резюмирането на кино годината си в списък: топ 10 е разменната монета и барометър за престиж всеки декември. Големите издания като Cahiers du Cinema (Топ 10), Film Comment (Топ 20) и Sight & Sound (Топ 50) вече обявиха агрегатните си списъци, заедно с индивидуалните подредби на критици и програматори от цял свят. Много от споменатите в тази статия филми се намират разпръснати в тези споменати списъци и това, разбира се, не е случайно. Макар и да обещават кратка справка за това как е изглеждала годината според абстрактната (и дълбоко лична) идея за „доброто“ кино, списъците, както и настоящият текст, трябва да си дават сметка за собствените граници и естетическите, етическите, идеологически, нарцистични фактори, на които всяка подредба и подбор волно или неволно се подчинява. След като съм прегледала всички списъци за годината, обичам да се връщам към текста на Елена Горфинкъл „Срещу списъците“ и да оставя място за личните преживявания на филми, Youtube видеа, видео есета, сериали, десктоп пърформанси, VR и дори… ТikTok клипчета. Сега повече от всякога можем да открием „киното“ навсякъде и няма нищо по-хубаво от уюта, който подобно осъзнаване носи в края на 2021 г.
Савина Петкова е завършила философия в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ и кинознание в University College London, а в момента е докторант и асистент във факултета по кинознание на King’s College London. Като кинокритик на свободна практика публикува в MUBI, AwardsWatch, the Quietus, Българско кино общество, Литературен вестник и др. Отразява фестивали, участва в журита, членува в FIPRESCI, FEDEORA, BAFTSS и СБФД.