Театралната 2021 година се сля с 2020 в един тъжен за театъра период. Време на нестабилност и накъсване на театралната дейност. То биваше предизвиквано и от случаи на ковидно инфектиране сред актьорите и сценичните екипи. Основен принос имаше обаче паниката, съпътстваща пандемията, с всичките ѝ усложняващи условия, внезапни затваряния, ограничения. Процесите на пропадане бяха усилвани от съпровождащите вълни на тревожност и страхове сред театралите. Стигна се до поне два остро негативни ефекта.
Единият – оредялата публика, включително принудително разреждана, поставяна при това в ситуация, противопоказна на пълноценното присъствие. Другият – моментите на разпадане на работния процес: отлагането и на репетиции, и на премиери, и на представления, отпадането на не малко проекти в различни фази на замисъл или завършеност. Общият резултат: хаос, несигурност, униние.
Ненормалността на положението ме доведе до решение да не пиша отрицателни анализи, докато то продължава да е такова – ненормално. Обещах си да представям само неща с безспорна за мен съдържателна и артистична ценност. Равносметката е потискаща. От март 2020 до октомври 2021 включително съм публикувал общо пет театрални рецензии.
В този период гледането ми на театър също спадна по интензивност. Основна причина беше практическата невъзможност да се построи що-годе устойчива, пък била тя и седмична, програма. Има обаче и друга и тя е качеството на масовата театрална продукция. Съзнателно преследвано и постигано, държа да подчертая. За какво става дума?
Няма да изреждам отделни постановки или автори, за да не поощрявам премълчаните. Ще спомена само един епизод. Оставих се да бъда уговорен от Ириней Константинов и се видях в журито на Театралния фестивал „На стълбите“ през юли 2021. Бяха показани пет постановки, три от които на софийски театри. Разгърна ни се палитра от лесни смешки, евтин сантимент, плитки психологически ръчкания. Пет от пет.
Опитът за разбиране на това положение ще спечели от избягването на етикети като „халтура“, „чалга“, „кич“ и присъдружните им. Не да нямаше такива, на които да прилягат, но не те бяха определящото. При по-горе споменатите постановки, както и при огромния дял от продукцията през годината, става дума за искрено усилие да бъдат разпознати „потребностите“ на публиката и стремеж към тяхното обслужване.
По силата на първосигналност, която си струва да бъде обсъдена, театралните дейци масово стигат до идеята, че в депресиращото ни съвремие зрителят не би желал да бъде „тревожен“. Според тях той иска да се откъсне от своята печална делнична ситуация чрез аранжирано дистанциране от по-дълбок размисъл, в идеал – от всяко неепидермално мислене. Стремежът е за час-два да бъде държан далеч от агресията и стреса, от лошотията и грозотата.
Естетически най-високото постижение в този ключ е „Бурята“, постановката на Робърт Уилсън в Народния театър. При изкусно владеене на дисциплинирани в изряден монтаж светлина, звук, ритъм, се демонстрира едно изцяло „без-бурно“ (Анелия Янева) четене на „Бурята“: без насилие, без сблъсък, без действителни конфликти. Изящно стилизирани механично-гротескни фигури поднасят в напев селектирани пасажи, най-вече отбрани сентенции, произнасяни до три пъти, за да бъдат запомнени, но и неутрализирани, сведени до абстрактност. Приемем ли афоризма на Александър Шурбанов: „Шекспир няма, съществува текстът Шекспир“, в тази постановка липсва тъкмо Шекспир. За час и половина протича елегантен, красив, радващ сетивата клип, оттласкващ проблеми и тревоги.
Този най-широк спектър, разгърнат през годината, е демонстративно заобикаляне или даже забравяне на онази същина на театралното, утвърждавана от около сто и петдесет години. Развитията на театралните практики в последните седемдесет от тях доказаха, че тя не зависи и не се влияе от стиловете и прилаганите средства.
Театърът е в сърцевината си антропология, фундаментална антропология. Той е в състояние непосредствено да отвежда към трансценденталните основания и фундаментите на човешкото. Спецификата на театъра позволява те да проговарят в действителната си, психосоматична, тоталност и да откриват пред погледа условията за възможност на човешкото съществуване и човешката автентичност. Оттук следва потенциалът на театъра да провокира и изисква критично социално мислене и съответното му действие. Не бяха много постановките, свидетелстващи, че тази сърцевина не е изхвърлена от българската театрална сцена.
От своя страна проявите на същински театър не бяха еднакво убедителни. Общото и същественото е, че се поставят важните, базисните въпроси, на които се търси отговор със средствата на театралното. Ако трябва сред гледаното от мен да откроя само две най-високи постижения през 2021 г., едното ще е „Кой се бои от Вирджиния Улф“ в софийския Малък градски театър.
Стоян Радев прави нов превод на текста на Едуард Олби като изгражда монтаж, кореспондиращ със съвременната чувствителност за човешкото и предизвикващ тази чувствителност. Решаващо е заличаването на границата между истина и илюзия, при което живеенето в илюзията става по-интензивно от реалността така, че тя самата добива валидност в лоното на виртуалното. От тази перспектива се стига до проблематизирането на човешкото съществуване и междучовешкото общуване. Постигат се внушения, рядко срещани в театралния ни делник.
Другото е постановката на „Лазарица“ в Бургаския театър, дело на Симеон Димитров и Стоян Памуков: най-дълбокото промисляне на Радичковия текст, с което съм се срещал през живота си. Разсъбличането на външното, екзистенциално несъщественото не довежда при тях до действително човешкото. Оставането насаме със себе си не е преобразяващият ключ, защото тогава именно душата по-болезнено провижда напиращите пустота и мъртвило. Човекът на Димитров/Памуков въстава тъкмо от бездната на своята ущърбност и мизерия, за да разпознае висотата си, да достигне същинското си достойнство. Един безмилостен и възвисяващ анализ.
Бих могъл да добавя само още няколко театрални събития, способни да се съизмерят с тези двете. Колебливостта или компромисността на останалата част от постановките, стремящи се да устояват същински театралното, се дължат на разни, трудно съизмерими фактори.
Нерядко „заслуга“ за това имат непремислено подбраният текст или нескопосната адаптация. Повечето български режисьори и театрални специалисти не следят развитията в съвременната европейска и световна драматургия, не познават или даже не желаят да знаят етапните за нея текстове. Това доброволно провинциализиране е притеснително в своята масовост.
Най-често срещаната причина за недонаправеността, въпреки добрите намерения и силния начален импулс, са режисьорската или актьорска непълноценност. Когато се дължи на недостиг на талант, това е обстоятелство, будещо единствено съжаление, стига дефицитното да не се препоръчва за норма. По-тревожно е едно специфично днешно „заболяване“ на театралното.
Не е трудно да се забележи, че немалко актриси и актьори, а и някои режисьори, пристъпват към сцената с готов модел на присъствие: външен, маркиращ, апартен. Това е механизъм, изграден след продължителна работа в повърхностни театрални форми и особено в телевизионни формати, предвидени за безогледно забавление.
Расте опасението, че така профилираните артисти вече не могат да се заемат с действителен театрален труд, дори при най-добро желание от тяхна страна. Натрупаната чрез споменатите формати популярност утвърждава този тип сценично стоене като меродавен.
Унищожителният ефект е формирането на „нова“ нагласа. Масовата веселящина без друго вкарва в залата несъщински театрална публика. Налагането на споменатата стилистика върху наглед солидния театър разколебава зрителските критерии и води до дългосрочни деформации на очакванията и рецепцията.
Теглейки чертата, следва да се заключи, че 2021, а и целият вече двугодишен период носят в себе си заряда на разпад с висок коефициент на поразяване. Идващите година-две ще потвърдят или ще променят тази тенденция. Оптимизмът ми е далеч под умерен.
Проф. дфн Георги Каприев преподава в катедра „История на философията“ в Софийския университет, бил е гост-професор в десетки университети в Европа. Автор е на множество монографии и сборници; преводач е от латински, старогръцки, немски и руски. Член и ръководител на редица международни философски общества, асоциации и комисии, съосновател на Европейския висш колеж за антична и средновековна философия (EGSAMP). Години наред е театрален наблюдател за вестник „Култура“ и вестник „К“.