Обзор без претенция за изчерпателност
Арт проектът на 2021
По данни на кметството на Париж и екипа на проекта „Опакованата Триумфална арка“ 6 милиона души са я видели за 16-те ѝ дни живот. Повече от половината от тях са гости на града и това е донесло на френската столица 235 милиона евро. Произведението е видяно в социалните медии от над 685 милиона души. Този арт проект остави отпечатък и върху нашия художествен живот с множество изложби, разговори, лекции и дори два графита, но за тях повече по-нататък. Усилията за създаване на Център за съвременно изкуство „Кристо и Жан-Клод“ в Габрово продължиха и през 2021 г., подкрепени с много енергия от местната общност и кметство и засега голословната благословия на Министерство на културата.
Изложбите и галериите
Без претенция за изчерпателност ще изброя няколко важни изложби. На първо място поставям изключителния изследователски труд, кураторска работа и отличен изложбен дизайн на Свобода Цекова и Антон Стайков за изложбата „Отвъд картините“ на Борис и Слава Деневи в галерията на СБХ на „Шипка“ 6.
Сред самостоятелните изложби моят личен номер едно е Self-brainwashing на Михаил Михайлов във Водна кула. Облечени в памук и бял плат намерени обекти бяха превърнати в терапевтични скулптури, в които можеш да се вмъкнеш и да се впишеш в характерното пространство на кулата. Усещането за комфорт и спокойствие се оказа добра метафора за услужливата склонност на съзнанието да омекотява, заглажда и избелва реалността, а машината за пяна, която художникът използва на откриването, предложи забавен и игрив път за самопречистване. След година изолация и лишение тази изключително достъпна изложба остана в регистъра на санитарното, но ни го сервира като comfort food за възприятията.
Любимите ми две изложби в Софийска градска галерия бяха „Между две епохи“ с над 160 платна на Андрей Даниел и проектите на Кристо и Жан-Клод, представени през фотографиите на Волфганг Фолц. Най-доброто, което видях в Националната галерия, беше Алцек Мишев, с огромния компромис на клаустрофобичното пространство на Двореца. Пожелавам си през 2022-ра да престанат да показват съвременно изкуство там и да го пратят в Квадрата, където му е мястото.
Като цяло през 2021-ва имаше какво да се види. Двете места, които неизменно проверявах при всяко ходене в София, бяха +359 (известна като Водна кула) и Кредо бонум. Консистентно програмиране демонстрира и галерия Стубел. В традиционния арт маршрут неизменно бяха Ко-оп, Доза, Интро, Little Bird Place, One Gallery, Аросита, Ракурси, Синтезис, Swimming Pool, Структура. Последните две предложижа gender-балансирана програма, напомняйки, че дори у нас художниците не са само мъже. В изкуството започнаха да се появяват по-често темите екология и климатична криза и тук ще отбележа изложбите „Портрет на умиращия титан“ на Юлиян Табаков и „Еко тур“ на Мария Райчева, и двете организирани от СБХ, както и програмата на Little Bird Place. Предстоящото 25-то Габровско биенале на хумора в изкуството с тема „Икономия на средствата“, за което отговарям, ще разгърне проблема значително, но дотогава добър начин да го подкрепите, ако екологията ви е на сърце, е като изпратите отворената покана към артисти и художници (крайният срок е 17 януари).
Голямата липса на 2021 г.? Кураторски предложения в съвременното изкуство, които открояват тенденции, теми и въобще – казват нещо важно и ново. Но ако вярваме в количествените натрупвания, то надеждата дреме зад ъгъла (или в най-лош случай на 3-4 преки). Вярвам, че активността, която наблюдаваме сред художниците, ще провокира известна аналитичност у кураторите.
Процесите
На първо място поставям вероятно най-хубавото нещо, което се е случвало на родната арт сцена в последните 30 години – стипендиите на Национален фонд „Култура“. Никога преди не сме виждали такова разнообразие от арт проекти. Макар и засега скромни по размер, стипендиите осигуриха пространство за експеримент и възможност за работа, което е най-важното условие за развитие на артистите.
По отношение на развитие на публики вероятно най-успешният формат, който трябва да спомена, остава поредицата от лекции на Теди и Радо за съвременно изкуство, а най-добрата изненада – магазинът за Месо плюс във Варна с неговите поп-ъп изложби. Едно място, което не просто създаде публика, а общност във Велико Търново, затвори познатата си локация на ул. Марно поле (ТАМ), но работи по любопитен експеримент – реновирането на КДК (бившето пространство на Клуба на дейците на културата в Търново) с участието на онези, които имат нужда от него. Място във Варна, което загубихме и за което наистина съжалявам, е галерия contemporary space. А място, което спечелихме в София – Топлоцентрала. И докато се опитвам да децентрализирам прегледа, се сещам за Бургас, който изглежда все по-буден. Без лични наблюдения, но с усещане за fomo (fear of missing out, или страх, че пропускаш нещо важно) споменавам фестивалът Water. Друг пропуск, за който съжалявам, са есенните изложби в Пловдив с куратор Галина Лардева, които тази година бяха със заглавие „Прагове и белези“.*
От градските галерии ще спомена две, които се сдобиха с нови директори, към които имам очаквания – д-р Пламен Петров оглави галерията в Казанлък, а Доротея Павлова – тази във Варна. За Казанлък трябва да направим уговорката, че конкурсът удовлетвори намеренията на общината да изгони дългогодишния и изключително успешен директор Христо Генев от втория път. Което дава повод да отворя темата за конкурсите за директори на галерии и музеи и спешната нужда от поправка в реда, по който се организират, така че да не позволяват безчинства на местните валии.
И като отворих темата за музеи и галерии (за които правителството не предвиди никакви ковид мерки за подкрепа), няма как да не отбележа, че тя липсва в политическото говорене или поне в коалиционното споразумение: думите „музеи“ и „галерии“ са споменати по два пъти, а думата „читалища“ – 17 пъти. Това, че текстовете за култура в този програмен документ са изключително нехомогенни и че министърът беше номиниран от втори опит, всъщност е диагноза за обществената незначимост на културата – тя е невидима и непозната за икономическия елит, съставил правителството, и изглежда, че той не знае откъде да започне с нея. Ако гледаме позитивно – да нямаш очаквания винаги е добре, но ако трябва да сме честни – да нямаш изисквания е жалко.
Колкото и да заобикалям ковида, ще използвам именно него за разведряване. Глобално и локално не видях арт проекти по темата, които да ми направят силно впечатление през 2021 г., с изключение на свитъците на Алла Георгиева, които ни срещнаха с личното ѝ пародийно преживяване на изолацията – ден да дойде, друг да мине и така до безкрай или поне докато свърши рулото хартия.
Пародията беше основният похват и в публичното изкуство през 2021-ва, като тук личният ми фаворит е паметникът на Левски в Смолян, близко следван от софийските графити с Кристо. За 2022-ра си пожелавам мораториум върху поставянето на паметници и изкуство в градска среда – поне докато не се появят качествени наредби за поръчване и куриране в града.
Какво друго можеше да стане по-добре? Две теми, които имаха огромен потенциал, но по-скоро останаха добро намерение бяха: 1) конференцията за Вулкан във Варна – едно от най-интересните явления в художествения живот преди 1989 г., което напомня, че простата формула за конгломериране на ателиета за художници и създаване на среда в една по-проветрива културна обстановка е било и ще си остане смислено начинание, и 2) изложбите от „Куиър Рома. Силата е в нас“ – тазгодишното издание на София куиър форум, посветено на куиър идентичностите сред малцинствата от ромски произход.
Друго добро намерение, което тепърва ще видим какъв плод ще даде, е силно закъснелият и отново екстремно организиран конкурс за български павилион на Венецианското биенале. За момента ситуацията изглежда намагнетизирана като любов в алкохолно опиянение насред задимен бар – в дванайсет без пет художници преслушват куратори, куратори трескаво търсят художници. С две думи, всеки гледа да се класира.
Моето лично любопитство по отношение на българския павилион категорично е в полето на архитектурата (2023) – област на визуалните изкуства, която наред с фотографията остана системно далеч по-добре и смислено обговаряна и динамична през 2021-ва. А новата медиа, която набра скорост през изминалата година и залагам, че ще продължи да се развива през 2022-ра, са доскоро непонятните NFT или non-fungible tokens.
Какво важно се случи по света?
Натискът за репатриране и реституиране на артефакти от музейни колекции продължава. Тук добрите герои са Германия, която обеща, че през 2022 г. ще върне всички обекти, присвоени от чужди територии, и Нидерландия, която се ангажира да възстанови артефактите от всички свои бивши колонии. Лошите са музеят „Метрополитън“, който направи изложба с обекти от Бенин, нагло покривайки темата в интерпретативните си текстове, и Британският музей, който упорито мълчи. В ковид ситуация при затворени музеи и силно намалени бюджети синдикализирането на работниците в музеите роди множество заглавия в изданията за изкуство. А трите големи теми в изложбите по света сякаш бяха климатичната криза, антирасисткият активизъм и окупираните палестински територии. Най-неудобното име в света на изкуството? Фамилия Саклър – филантропите с фармацевтичен бизнес и кръстени на тях зали във водещи музеи и университети в Ню Йорк и Лондон получиха деветгодишна забрана да прикрепят името си към нови арт институции в резултат на извънсъдебно споразумение по повод на опиата Оксиконтин, за който се счита, че е отнел живота на над 500 000 американци. Значителна заслуга за отдръпването от парите на Саклар имаше застъпническата кампания PAIN Sackler на художничката Нан Голдин.
Маргарита Доровска е куратор и културолог, от 2016 г. директор на музея „Дом на хумора и сатирата” в Габрово. Ръководила е Европейската резидентна мрежа за медийни художници (EMARE). Като независим куратор е реализирала множество индивидуални и групови проекти в България и чужбина, сред които „Транзитланд. Видео изкуство от Централна и Източна Европа 1989 – 2009“, който е най-представителният архив на видео изкуство за региона.
—
*добавено от автора след публикуването на текста