Сложна, смущаваща беше 2022-ра. Неотшумяваща пандемия, война в Европа, климатични неравновесия, инфлация, изостряне на недемократични, ненаучни и нечовечни склонности в по-нестабилните места от планетата и от обществата, страх от бъдещето. Нищо от това не беше неочаквано и нищо не беше посрещнато без противодействие. И все пак чувството е за „твърде много“.
Обстановката неминуемо се отрази и на филмовия свят. Една от първите януарски киноновини беше, че фестивалът „Сънданс“ отново ще се проведе онлайн, поради все още надвисналата ковид заплаха. Една от последните декемврийски – че иранската актриса Таране Алидусти е вкарана в затвора заради снимка с лозунга „жена, живот, свобода“. На Мишел Азанависюс му се наложи да смени заглавието на филма си малко преди премиерата му в Кан, защото първоначалното Z от „зомби“ случайно съвпадна с междувременно изникналата путинска недосвастика. Вести от този порядък, които преди 3-4 години щяха да звучат налудничаво, станаха новата нормалност. Кой можеше да допусне, че ще гледаме интервю на критика Антон Долин (беглец от родината си поради несъгласие с режима ѝ) с режисьора Андрей Звягинцев, който от месеци е в инвалидна количка след ваксинация със „Спутник“? Или че Европейската награда за документален филм ще бъде присъдена посмъртно за „Мариупол 2“ на Мантас Кведаравичус, застрелян от руските нашественици в унищожения крайморски град?
И все пак, въпреки специфичните ограничения напоследък, вълнуващите премиери през 2022-ра бяха много и разнообразни. Успях да посетя три от силните европейски фестивали – Карлови Вари, Сан Себастиан и Талин, – постарах се да следя новостите, но дори така не се наемам да кажа, че съм гледала повечето от онова, което си е заслужавало или за което най-много се говори. Ето защо обзора си на изтеклата година в киното, неизбежно субективен и непълен, ще сведа до три погледа от различни посоки: един към големите победители в част от големите фестивали; един към някои ненарочни връзки между интересни филми; един към личните ми любимци.

Фестивалният каймак
Ако приемем, че фестивалите от престижната дузина[1] на FIAPF (Международната федерация на асоциациите на кинопродуцентите), известна като „категория А“, задават стандарта, като селектират най-състоятелното от световната кинопродукция, и добавим към тях задокеанските „Сънданс“ и Торонто (поради традиционно високото качество на подборките им и прекрасната „видимост“, която осигуряват) плюс съседските Солун и Сараево, ще получим една що-годе прилична база за впечатления от ставащото на големия екран в обеми над 60 минути. А ако почерпим от нея тазгодишните носители на първите награди, имаме шанс да коментираме въз основа на някакъв по-конкретен критерий.
През януари форумът за независимо кино „Сънданс“ повлече крак в социалните теми, като даде голямата награда в международния си раздел на дебюта на Алехандро Лоайса Гриси „Утама“. Филмът показва бавното отмиране на света на възрастна двойка в Боливия (екологичен срив, машинизирани градски времена, бедност, всеобща неангажираност с проблемите на коренните жители). Една от най-забележителните му черти е, че е основно на кечуа: все още е изключителна рядкост Америките да произвеждат кино на езиците на колонизираните, макар през последните години да се наблюдава раздвижване в този смисъл. В социална посока пое и Берлиналето със Златна мечка за „Алкарас“, втория филм на Карла Симон (едва седма жена с тази награда за 72 издания). Почти всичко от казаното за „Утама“ е валидно и за този топъл минималистичен сюжет: семейство в каталонската провинция постепенно губи традиционното си препитание… Също изигран от натуршчици далеч от големия град като горните два филма беше и „Царете на света“, за който Сан Себастиан даде Златната си раковина на талантливата Лаура Мора – пет улични момчета от Меделин потеглят към далечно местенце в търсене на дом.
Сега е моментът да отбележим, че режисьорите с първи или втори филми и/или от женски пол не са традиционният избор в конкурсите на големите фестивали, камо ли носители на основните им отличия. Затова 2022 г. изглежда направо забележителна в нетрадиционността си, предвид успеха на „Сънувам електрически сънища“, първи игрален филм на Валентина Маурел от Коста Рика – ярък, поетичен разказ за отношенията между баща и подрастваща дъщеря със силни характери, който с право се сдоби със Златен паун в Гоа и Златен Александър в Солун, както и с призове от Локарно, Гент, Мар дел Плата, Сан Себастиан. „След слънцето“, пронизителен дебют на шотландката Шарлот Уелс в „Седмица на критиката“ на Кан, също събра десетки признания по света (love dares you to care for the people on the edge of the night) – и в него баща и подрастваща дъщеря са конфигурацията, избрана за разкриване на фините механизми на спомена и на тъгата. (Ако добавим тук сънданското откритие „Палми и електропроводи“ на Джейми Дак, нетипичния трилър „Свиня“ на Карлота Переда, деликатния, макар и предвидим „Кротко момиче“ на Колъм Бърейд и прехваления „Чудото“ на Себастиан Лелио, „тийнейджърка в центъра на повествованието“ ще заприлича на най-успешната сценарна съставка за годината…)

Венецианската Мостра също направи изключение от обичаите си и отличи филм от жена за жена. Това е едва втори Златен лъв за документалистика: в центъра на „Всичката тази красота и развала“ (All the Beauty and the Bloodshed) на Лора Пойтръс е Нан Голдин, но не толкова в качеството си на велика фотографка, колкото в ролята си на човек, засегнат от опиоидната епидемия в Щатите и решен да предприеме нещо срещу виновниците… „Привързаността към традициите е сякаш по-мъжка [черта]; тя е начин за прехвърляне на властта от един на друг“, каза тазгодишната Нобелова лауреатка за литература Ани Ерно. С екранизация по нейния автобиографичен роман „Събитието“ миналата година Одре Диуан се сдоби с шестия Златен лъв за най-добър филм, отреждан на жена. Петият беше за Клоуи Жао със „Земя на номади“ през 2020-та. За деветте десетилетия на най-стария фестивал на планетата общо седем лъва са получавани от режисьорки, първият от които – чак на 38-ото му издание, а трите последни – в три последователни години… Ами сега? – изплашиха се за бъдещето на мъжете някои наблюдатели. Няма повод за притеснения: през 2022 г. жените продължиха да са малцинство и в европейското кино, и в американското, и съответно произвеждат по-рядко, печелят по-малко и биват продуцирани и селектирани през по-гъсто сито.
За 75 издания на фестивала в Кан само 2 филма на режисьорки са удостоявани със Златната палма – великолепният „Пианото“ и нелепият „Титан“. За сметка на това вече деветима режисьори са взели наградата по два пъти. Последният от тях беше Рубен Йостлунд с „Квадратът“ (2017) и с „Триъгълник на тъгата“ (разпространяван на български с необяснимото заглавие „Идиотският триъгълник“). Нещо в зрелищния, но семпъл като замисъл филм на Рубен Йостлунд допадна много и на хилядите членове на Европейската филмова академия, защото неотдавна тя му отреди ключовите четири от годишните си награди. В „Триъгълник“ куп заможни хора оголват вътрешната си пустота по неоригинални начини, което беше прието за сатира – Dolce vita и дискретен чар на буржоазията в едно. Само дето Йостлунд изглежда лишен от милостта към нетрайното и усета за парадокс, които добавят етажи у Фелини и Бунюел. И от сетиво за самотата, каквото притежава например мрачният Улрих Зайдъл, който тази година бичува ежедневното ни лицемерие в две объркващи, изкусни премиери – „Римини“ и „Спарта“… Друга „комедия“, клоняща към безвкусното, която взе голямата награда на фестивал от категория А, този път в Талин, беше „На път с мама“ на Хилмар Одсон – road movie за самотник, който вози мъртвата си майка през Исландия и си говори с нея.
От другите големи наградени през 2022 г. бих отбелязала първенеца от Токио „Добичета“ на Родриго Сорогойен (образцов пример за благодатната склонност на испанското кино напоследък да се „връща на село“ в търсене на силни емоции до природата) и „Семейство Фейбълман“ на Стивън Спилбърг, с награда на публиката в Торонто (добър резултат от тягата на признатите автори рано или късно да си направят фикционализирана автобиография – тази година и Алехандро Гонсалес Иняриту се отчете в жанра с „Бардо“).



(Не)видими нишки
Според Христо Христозов, програмния директор на Дом на киното в София, едва от есента, с „Киномания“, публиката действително се е завърнала в салона („Отне ни година и половина да се възстановим от „отвикването“…“), а едно от най-гледаните и съпреживявани заглавия за 2022 г. там е „Моралът е доброто“ – документалният филм на Веселин Диманов за обичания юрист Кристиан Таков. Именно в Дома през януари случайно попаднах на обаятелните късометражки от проекта „Шест“ – портрети на млади български художници (реж. Веселин Бойдев), които още не мога да забравя. А като казахме „късометражки“ – няма как да не спомена Международния фестивал на портретния филм, който стартира навръх пандемията през 2020 г., посветен е на късите форми и славно порасна до третото си издание миналия ноември. Движен от Ана-Мария Сотирова и приятели и програмиран с вкус, той ми предложи няколко от най-удовлетворителните киноизживявания за 2022-ра.
*
Има едно понятие от икономиката, въведено от нобелиста Алвин Рот: „отблъскващи сделки“. Става дума за обмен на услуги/предмети, който предизвиква остро нежелание обменът да се състои не само с нас, но и с другите. Сексът за пари например е отдавна в циркулация и се практикува от мнозина, но и у мнозина буди смут, дори да е доказуемо от полза за двете страни (такъв случай разглеждаше храбрият „Пролетно тайнство“ на Фернандо Франко в конкурса на Сан Себастиан тази година). „Утробата под наем“ или продажбата на яйцеклетка продължават да са немислими в едни държави и все по-обичайни в други. Едно обаче си остава табу повсеместно и то е яденето на човешко. „Отблъскващите сделки“ съдържат вече готов конфликт и е ясно, че са особено привлекателни за киното. Това, което ме учудва обаче, е, че канибализмът взе да излиза от филмите на ужасите и да се примъква към мейнстрийма. През 2021 г. в раздела за дебюти на талинските „Черни нощи“ беше награден „Други канибали“ на Франческо Сосаи – добър черно-бял етюд по темата. А сега „С все костите“ (Bones and All) на Лука Гуаданино – човекоядска версия на „Убийци по рождение“ с Тимъти Шаламе за вечеря – сякаш се превръща в любимото поп-парче на 2022-ра. Ако има наистина умно докосване до канибализма тази година обаче, това е „Прясно“ на Мими Кейв, способен да докосне и плиткото, и дълбокото, и смешното, и страшното.
*
Залата е пълна с японци, облечени в черно: в левите си ръце държат големи лакирани кукли, а с десните правят движения, все едно подръпват косите им. На заден фон се чува енергично пиано, а откъм куклите – „Одата на радостта“, сякаш изпълнена от жужащ кошер. Това е ансамбъл „Да“, всички в него свирят на матрьомини (кръстоска между теремин и матрьошка), а сцената е от реално събитие и е цитирана под финалните надписи на „Нещо в прахта“ на Джъстин Бенсън и Арън Мурхед, режисьори и актьори в тази малка прослава на странността на живота, приятелството и донякъде матрьошките. В „Нещо в прахта“ двама познати се захващат да записват извънземно явление с надеждата да се прославят (като героите на „Не!“, по-скоро разочароващия нов филм на Джордан Пийл). По-пищна и организирана е шантавата материя на „Всичко навсякъде и едновременно“ – рожба на други двама американци, от чиито фантазии винаги очакваме много, Дан Куан и Даниел Шайнърт, – но и тя се разпада към края…
*
Едно американско изследване на данни от „Гугъл“ отпреди няколко години показа, че най-честите въпроси, които родителите формулират в търсачката по повод децата си, зависят от пола им: „Гений ли е синът ми?“ / „Дебела ли е дъщеря ми?“. Компетентност / външност продължава да е типичното деление и между мъжете / жените като персонажи, макар че тази година две от най-обсъжданите американски продукции (и двете селектирани във Венеция) пропукваха калъпа: „Тар“ на Тод Фийлд и „Китът“ на Дарън Аронофски. В „Тар“ героинята на Кейт Бланшет е влиятелна диригентка, мощно определена от професията си, а в „Китът“ Брендън Фрейзър играе болезнено затлъстял човек във финална битка с емоциите си (едва ли е без значение обаче, че и двамата са хомосексуални – да, стереотипът се обръща, но с уговорка). И все пак може би е най-добре да потърсим филмите, които тази година най-ефикасно подриват вкоравените мъжко-женски клишета, сред работите на някои режисьорки: „Жените говорят“ (Сара Поли), „Нейната дума“ (Мария Шрадер), „Сент Омер“ (Алис Диоп), „Моят флирт с брака“ (Сигне Баумане).
*
Напук на войната 51-вият фестивал „Молодiст“ се проведе в Киев в началото на декември. Гран при получи опитът за съвременна легенда „Памфир“ на Дмитро Сухолитки-Собчук, а международната награда – дебютът на пакистанеца Саим Садик „Джойленд“, куиър драма, в която женен танцьор се влюбва в звездата на спектакъла, транс жена, и понася острата реакция на средата. По съвсем същото време руската Дума окончателно забрани „пропагандата на нетрадиционните сексуални отношения“, което означава, че оттук нататък в Русия филми като „Джойленд“ (или книги като биографията на Чайковски, да речем), в които се намира дори един положителен образ гей, попадат под ударите на закона.

Филмът е награден в раздела „Автопортрет“ на МФПФ: жена съчетава в танца си указанията, получени на прослушвания за танцьори, с указанията, спуснати за получаване на виза, с което успява да направи трагикомичен коментар на йерархичните отношения…
Любящите и безстрашните
В този последен раздел бих искала да нахвърлям няколко заглавия, които ме впечатлиха по различни причини, но си приличат по старанието за вникване в човека и по сърцатото преодоляване на препятствията (от „няма пари“ до „за това не се говори“). Ето. „Вкусът на водата“ на Матис Кажа – заради шеговитата лекота, с която влиза в компанията на Бела Тар, Александър Сокуров, Майк Фигис и малцината други, успешно поставили си за задача да разкажат заплетена история в един само кадър. „Други хора“ на Александра Терпинска – заради размаха на въображението и труда, вложен в този изпян в рап бийт варшавски сюжет. „Валерия се омъжва“ на Михал Виник заради прецизното разиграване на четирима персонажи в ограничено пространство с безброй възможни разклонения на разговора, чувствата и действието (миналата година подобно чудо направи Mass на Фран Кранц). „Обикновените“ на Софи Линенбаум – заради забавната метаигра с киното: животът е като снимачна площадка, на която отделни статисти започват да си задават въпроси за сценария. „Аксиома“ на Йонс Йонсон – заради интелигентното, наблюдателно проследяване на един компулсивен лъжец. Стоп-моушън анимацията „Марсел, черупката с обувки“ на Дийн Флейшър-Кемп (пълнометражна версия на първото клипче с Марсел от 2010-а) – заради находчивостта, тоновете човечност и озвучаващата черупчето Джени Слейт. „Смирен“ – заради емпатията на докуметалиста Светослав Драганов към нас, простосмъртните, вложена този път в художествена рамка, и заради песента „Обичам теб“ (Павел Терзийски и Димитър Горчаков по Борис Чангъров).



И още. Успоредните разкази за учените Катя и Морис Крафт в „Огънят на любовта“ на Сара Доса и „Огън отвътре“ на Вернер Херцог – заради изключително любопитната разлика в подходите (и резултатите) при работа с един и същи архив. Гротеската на Мартин Макдона „Баншите от Инишерин“ – заради хитрата игра с правдоподобното и неправдоподобното, смешното и печалното, смисъла и безсмислието. „Близо“ на Люкас Донт – заради работата с децата, ласкавото отношение към живота и важността на онова, което описва. Съдебният трилър „Аржентина, 1985“ на Сантяго Митре – заради обвинителната реч на прокурора Хулио Сесар Страсера срещу престъпниците от вилнялата доскоро хунта, взета, заедно с него самия, право от реалността („Садизмът не е нито политическа идеология, нито военна стратегия, а морално извращение!“). „Клондайк“ на украинката Марина Ер Горбач – заради понятния начин, по който представя войната като болест. „Една провинциална болница“ на Илиян Метев, Златина Тенева и Иван Чертов – заради трудните седмици, изкарани в опознаване на динамиките в ковид отделението на кюстендилската болница. „Елвис“ – заради гласа и харизмата на Остин Бътлър и привкуса на някогашния Баз Лурман.
Нева Мичева е завършила италианска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ и журналистика в школата на El Mundo, Мадрид. Превежда книги и пиеси; пише за независимия седмичник „Тоест“ и за Българското кино общество.
—
[1] Дузина, защото – въпреки че на теория списъкът на FIAPF съдържа 15 фестивала – Монреал прекъсна съществуването си през 2019 г., Шанхай отложи 25-тото си издание за 2023-а, а Москва загуби акредитацията си поради войната в Украйна.