През 2022 г. музиката беше саундтрак на трусовете вместо бягство. Музикалната сцена и индустрия показа умения за оцеляване, но все повече се питат кога триковете ще се изчерпят.

„Какво се случва?“. Обществото, което обитаваме, е поляризирано по ключови въпроси. То е маркирано от липса на общо знание, редуциране на важни разговори до бързи полемики и неспособност да си отговори какво се случва около него, къде е то в по-големия контекст на събития. Преди около десет години Дейвид Боуи предупреди за това объркване с Where Are We Now?.

Фрагментираното ни мислене за политиката директно се отразява и на мисленето ни за културата, изкуството, а музиката изглежда като направление, което на теория трябва да предложи вид бягство, ескейпизъм, но е директно засегнато от всеки трус.

Разместването на пластове доведe до немислими неща: например, през април Pink Floyd (Дейвид Гилмор и посетилия тази година София Ник Мейсън) се завърнаха с първа нова песен от близо три десетилетия с посветената на Украйна песен Hey Hey Rise Up и към декември събраха над половин милион евро в подкрепа на украинската армия. Същевременно, бившият член Роджър Уотърс продължава да е един от малкото гласове, които виждат във войната възможност за средна позиция и го правят с полуизказана симпатия към режима на Владимир Путин.

Вече ако си известен, някои неща не ти се разминават. Южнокорейският поп феномен BTS е замразен до 2025 г., тъй като членовете на групата трябва да минат през задължителна военна служба.

През 2022 г. Брекзит даде един от първите си реални отражения на музикалната сцена: по изследвания на агенцията Best for Britain това лято е имало 45% по-малко британски групи по водещите фестивали в Европа.

Инфлацията отмени турнета на американски групи в Европа, на британски групи на континента, както и обратното: разходите по самолетни билети, гориво, наем на техника и пространства скочиха до степен, в която дори средно известни артисти със сигурна публика не виждат как турнето ще излезе на плюс.

Поп музиката все по-добре обяснява света

Годината се вписва и в друга скорошна тенденция – поп музиката и въобще мейнстриймът да е по-задълбочен, отколкото свикнахме през предишното десетилетие.

През 2022 г. излязоха Бионсе и нейният hommage към денс музиката на 70-те Renaissance, а след два по-предизвикателни албума, Тейлър Суифт се завърна към по-комерсиалното звучене с Midnights – албум, който счупи няколко рекорда, но напълно запази меланхоличността и черния хумор на Суифт, която продължава да гради безпрецедентно богата и интересна на завои кариера. The Weeknd направи своя саундтрак към отвъдното с Dawn.fm, а Кендрик Ламар се завърна със силно концептуален албум – Mr. Morale & the Big Steppers, близо 80-минутно пътуване, което преминава през темите на личностното израстване и генерационните афроамерикански травми. Florence and The Machine се завърнаха с Dance Fever (историческа референция към реалната „танцова мания“ в Страсбург от 1518 г.), а клипът към Free остана един от последните, които бяха снимани в Киев преди войната.

Rosalía, най-голямата испанска звезда в момента, напомни с третия си албум Motomami, че английският съвсем не е единственият път към световната сцена, а евро- (или американо-)центричността на музиката е оспорвана и от артисти като Sudan Archives, които правят своеобразен колаж между R’n’B и различни етно-фолклорни влияния, най-често заети от Африка.

Жанрове като „алтернативен рок“ вече стоят само в описанията на носталгичните партита, но поколението, което успя да намери масов успех и едновременно с това да продължи да твори отвъд стандартите, имаше добра година: Bjork се завърна с безкомпромисния и изискващо съсредоточено слушане Fossora; The Smile, проект на Том Йорк и Джони Грийнууд от Radiohead и Том Скинър от посещавалите София през 2016 г. Sons of Kemet, дебютира успешно с албума A Light for Attracting Attention; Suede, група, най-вече свързвана с брит-поп вълната от 90-те, но със забележителен втори живот след събирането си през 2010 г., получи масово признание за новия си албум Autofiction.

Групи като Big Thief и Fontaines D.C. които доскоро бяха просто „млади надежди“, стигнаха до първите си пикови моменти с новите си албуми. В случая на Fontaines D.C, албумът им Skinty Fia представи на съвсем ново поколение конфликтите между британската и ирландската на политическо и културно ниво. The 1975 отбелязаха поредна успешна фаза, която подчерта ролята им на (често противоречив) глас на поколението си и мост между попа и всичко отвъд него. Междувременно, дрийм поп дуото Beach House остават убедени, че фокусираното слушане и албумния формат имат своето място в настоящето с двойния Once Twice Melody.

Някои от големите хитове на годината излязоха преди десетилетия

Все повече музиката съществува като съдържание, което се пришива към други форми. Подкастите още повече намаляват времето, което отделяме за нея, а все по-отчетлив начин, по който песните стигат до широката публиката, е използването им в сериали. И все пак, в тази механизирана система все още има пространство за случайности.

През 2020-2021 г. Dream на Fleetwood Mac се превърна в хит в TikTok и затвърди статуса на албума им Rumours от 1977 г. като завръщащо се присъствие в класациите през няколко години.

През 2022 г. „Васко Жабата“ на оркестър „Камчия“ (официално с името „Комбайно-вършачка“) направи повече за добруването между балканските страни от който и да е политически кабинет през последните няколко години: ретро чалгата, за чиято оригинална година на поява версиите варират, стана вайръл в TikTok, предимно сред потребители от Сърбия и Северна Македония, седмици преди България да разбере за това.

Може би най-големият посланик от миналото в настоящето се оказа Running up That Hill на Кейт Буш, песен, която е част от албума ѝ Hounds of Love от 1985 г. и намерила дори по-голяма популярност през 2022 г., когато беше използвана в ключови моменти в новия сезон на сериала Stranger Things. Песента чухме и на живо в София чрез участието на Placebo на софийското издание на фестивала Hills of Rock.

„Гледа ли новия филм на Ник Кейв?“

Това изречение вече не звучи толкова странно. Документалното кино преминава през различни иновации в разказването на истории и това често дава резултат в по-различното рамкиране на музикални периоди и личности.

През тази година излязоха Moonage Daydream, нетипичен портрет на идеите (и не толкова на живота) на Дейвид Боуи от Брет Морган, преди това режисьор на Montage of Heck, нетипичен поглед към личността на Кърт Кобейн). This Much I Know to be True на Андрю Доминик, най-новият филм за Ник Кейв и фокусиран върху записването на последните му два албума с – Carnage и Ghosteen (Доминик е също така режисьор на филма за Мерилин Монро Blonde, със саундтрак от Кейв).

В България: оцеляване в свиваща се сцена

Още преди ковид кризата, България все по-трудно привличаше големи имена. Следствие на смесица от фактори, които варират от липса на утвърдени фестивали, повече места, които активно и фокусирано да курират собствена програма. Не на последно място, фактор са и консервативните вкусове на изолираната от по-голямата част от тенденциите публика, все по-често отглеждана в условия на културен вакуум. Това води до трудно монетаризиране и налагане на нови имена, както и практиката имитацията да бъде приемана за качество.

С очакваното затваряне на „Терминал 1“, местата, в които няколкостотин души могат да се съберат на концерт или парти, стават още по-малко. Междувременно, времето показа, че може да създава собствени герои, колкото и да е трудно днес много хора да бъдат запалени по нещо едновременно: дуото „Молец“ накара преди всеки техен концерт да се вият опашки, Hayes & Y издадоха дългоочаквания си албум Press. Go. Move. Slow. и го представиха в зала 3 на НДК.

2022-ра беше първата година от известно време насам, в която световни имена включиха страната в графиците си, а първи концерти у нас направиха Arctic Monkeys в Бургас и грайм рап звездата Skepta в Пловдив.

Българската музика показа и желание да си говори на друго ниво. Първо издание отбеляза Spike Music Showcase в Пловдив, формат, който съчетава дискусии с изпълнения на млади местни и чуждестранни групи, млади и утвърдени професионалисти събра и European Jazz Conference, а през 2023 г. дебют ще направи SoAlive Music Conference в София, организиран от Рут Колева (с успешна година и като изпълнителка и вече част от Warner Music).

Надвисващото усещане, че една ера в музиката си отива

Годината отне Марк Ланеган, който от 90-арска реликва се превърна в един от най-продуктивните и разнообразни артисти на последното десетилетие, водещият композитор на германската електронна сцена и звуков иноватор – Клаус Шулце, Андрю Флечър от подготвящите завръщане и първи албум като (вече) дуо Depeche Mode, Кристин Макви от Fleetwood Mac, Мими Паркър от Low, група, която от позната на тесен кръг меломани от 90-те насам, намери по-широка популярност през последните няколко години; рокендрол ветеранът Джери Лий Люис и джаз легендата Фароа Сандерс, Оливия Нютън-Джон, Бети Дейвис и една от мистериите на попа от края на 80-те – Q Lazarus. Декември се оказа особено черен – композиторът Анджело Бадаламенти, Тери Хол от The Specials, една от групите с принос към антирасистките движения във Великобритания в края на 70-те, Мартин Дъфи от Primal Scream, Макси Джаз от Faithless.

Загубите често сами по себе си се превръщат в причина около определени имена да има вечен ореол, влизане в канон, който може да е бил недостъпен приживе и постфактум среща с нова публика. Все пак смъртта е „страхотна кариерна стратегия“, ако може да се доверим на легендите за реакциите около смъртта на Елвис Пресли през 1977 г. (в чийто образ влезе Остин Бътлър във впечатляващия филм на Баз Лурман).

Музиката, в нейната най-разпознаваема от широката публика форма като тази, която абсорбира всички възможни влияния, повтаря усещането за отдалечаване от едно лесно за категоризиране минало и преминаване към неизвестно, фрагментирано бъдеще.

Светослав Тодоров е журналист и редактор (седмичникът „Капитал“, месечното списание ВИЖ) и кореспондент от България (Balkan Insight, Veridica). Дългогодишен организатор на музикални събития, най-вече чрез платформата Indioteque и рок групата The Black Swells. Завършил е Българска филология и Литература, кино и визуална култура в Софийския университет.