Годината 2022 не беше лоша за българския театър. Обратно на преобладаващите очаквания, сред които и моите, театралите успяха сравнително успешно да оттласнат разрушителните ефекти, доминирали предходните две години и нарушили нормалните театрални практики.

Не смея да твърдя, че познавам цялостно театралната продукция през годината, не само общобългарската, но даже и софийската. През строго личен поглед ще си позволя да посоча няколко постановки, образцови за долавяната от мен позитивна тенденция, както и някои явления, които ми се струват симптоматични за актуалните процеси в българския театрален живот.

Отстояването на театъра като фундаментална антропология, във всеки случай в най-високите му нива, имаше окуражаващо число проявления през тази година, зачестили с началото на новия сезон. Образцово събитие в този регистър е „Една испанска пиеса“, поставена от Бина Харалампиева в Малък градски театър. Вдъхновяващо е внушението, постигнато чрез ансамбловото виртуозно надиграване на петимата големи актьори (Светлана Янчева, Мария Каварджикова, Василена Атанасова, Владимир Пенев, Малин Кръстев) в една, режисьорски точно разчетена, сложно построена драматургия. Крайният ефект е събиране в една молекула на трагичното и комичното и извеждането на тежките екзистенциални теми с дълбочина и прецизност, елиминираща всякакви странични шумове – театър в най-чистата му форма.

„Една испанска пиеса“, фотограф Стефан Н. Щерев

Майсторското и безкомпромисно навлизане в сферите на трагичното при безмилостна раздяла със самооправдателните идеологии и илюзии се демонстрира с „Великденско вино“ на Константин Илиев – най-радикално трагичния текст в българската драматургия. Ефектната работа на Явор Гърдев е подкрепена от костюмиера Свила Величкова и музиканта Калин Николов. Специално трябва да се подчертае делото на сценографа-дебютант – грандиозния скулптор Павел Койчев. Успехът тук е, разбира се, невъзможен без експресивното присъствие на Павлин Петрунов, отварящо пространства за страховитото потъване на Владимир Пенев. Такъв е подходът на Пенев: той нито представлява, нито се вживява, а потъва в ролята си. Това му дава възможността да е изцяло персонажа, бидейки изцяло себе си. При неговия широк диапазон, даващ му да е убедителен при резки преходи, той внушително до потресност се съкрушава от слабостта и немощта на живия човек, включително своите собствени, от бездните на човешкото, но и открива хоризонт към здравия фундамент на неговата виталност.

В същия ключ е решена и предизвикателната „О, щастливи дни“ на Бекет. Маргарита Младенова с нейната постановка в Театрална работилница „Сфумато“ поставя в упор въпроса за оголено човешкото, за човешката същина, спускайки се в бездните на човешката нищета, на човешката miseria. Тук големият подкрепящ е Никола Тороманов. Неговото сценографско решение е най-умното, най-ефектното и най-ефективното сред множеството „О, щастливи дни“, минали през очите ми. „Лещите“ на изградения от него, обърнат към зрителя, гигантски обектив са решаващите за успеха на представлението Рашко Младенов и Светлана Янчева, която с ролята на Уини за пореден път демонстрира, че може наистина всичко в театъра. По силата на вероятно множество натрупвания, през тази година софийските театрали се насочиха достатъчно масово към драматургията на Самюъл Бекет. За съжаление, все още не съм успял да гледам „В очакване на Годо“ в Театър „Българска армия“.

„О, щастливи дни“, фотограф Яна Лозева

В този ред непременно трябва да се почете и „Полетът на къртицата“ от Поли Христова в Столичния куклен театър. Единствената роля се изпълнява от самата Поли Христова, режисьор е Веселка Кунчева, сценографията и куклите са на Мариета Големехова. Нелицеприятният разказ за страховете, мачкащи човека, неврозите, депресиите, саморазрушението е положен във възхитителна среда. Имената на Кунчева и Големехова вече подсказват, че действието ще се разгърне в спиращо дъха обкръжение, изградено от въображение, почти невъобразимо владеене на сценичното пространство и образност, отиваща и оттатък допустимото от представната способност.

Като образец за преодоляване на предразсъдъци и първосигнални очаквания следва да се посочи Молиеровият „Мизантроп“, поставен от Красимир Спасов в Театър „Българска армия“. Той разрушава натрупваната увереност, че пиеса в стихове, писана през XVII век с амбиция за социално морализаторство, вече няма как да събере публика. Сценичната адаптация на Спасов не предполага компромиси с текста и неговия език, а внимателното премисляне на цялото. То предполага адекватни съкращения, дори отпадане на маломерни роли, като за сметка на това деликатно са включени дребни акцентиращи реплики и обстоятелства, органично вписващи се в структурата на оригинала. Действието е пренесено в епоха уж по-близка до нас, а именно XIX век. Резултатът е една заразяващо смешна комедия с отлични и изненадващи актьорски постижения, правеща осезаем вкуса на същински театралното или поне на една негова класическа ипостас.

Сред постановките, знакови за възходящото движение през театралната 2022 г., е и „Мислещите тръстики“ на Маргарита Младенова по стихове на Миряна Башева и музика на Стефан Димитров – в Театрална работилница „Сфумато“. Спектакъл протест срещу лъжата, суетата, пошлостта. Но той е действие не против, а за – за истината, свободата и любовта. На сцената са „Младеновите“ – двайсетте второкурсници от нейния клас. Те са чаровни в соловите си изяви и дуетите си, но най-вече – и това е най-важното – в общите партии. Чува се колко внимателно се вслушват едни в други. Надушва се как се сдушават душите. Заявка за силен път напред.

Тъкмо с младите е свързано и най-сериозното по мое мнение събитие, носещо структурна иновация в българския театър. Става дума за артистичното пространство YALTA Art Room, градено от Василена Винченцо и Васил Дуев. Самите те далеч не престарели, бидейки и организатори, и селектиращи програмата, и технически лица, отварят хоризонт пред младите в театъра, формирайки при това нещо, избистрящо се като общност от съмишленици. За мен досегашните големи постижения са две: „Парче монолог / Не аз“, две миниатюри на Самюъл Бекет (пак Бекет!), на Боян Крачолов, Симона Здравкова, Димитър Крумов и „Морфин“ по Михаил Булгаков на Кристина Беломорска и Петър Петров – Перо. Сложни, внушително и вдъхновяващо изпълнени представления. С това не подценявам останалите. Допусканите до сцената се отличават от сценичната конфекция. Цени се професионализмът, автентичното мислене, артистичната честност. „Ялта“ е на път да формира креативен кръг от млади, мислещи и кадърни артисти, да се окаже поколенчески епицентър. На път е да стори нещо, ставащо веднъж на няколко десетилетия.

„Морфин“, фотограф Боян Фераджиев

Неизбежно е и наличието на разочарования. Поради високите очаквания, особеното за мен бе „Орфей“ на Йерней Лоренци. Не че в спектакъла няма силни моменти. Не че актьорите не се справят на високо, а някои на висше ниво. Не че Лоренци не е сред големите режисьори на нашето време. Но и най-големите имат право на грешки. Със софийския спектакъл Лоренци ползва това си право. Проблематична е най-напред структурата. Залагайки на архитипни ситуации, той не успява да прокара вътрешно-логическа връзка между тях. Налага му се да ги „надписва“ чрез заглавия. Успоредно с букета авто-цитати, реди клише до клише с очакване натрупването им да доведе до някаква тяхна сублимация. Неоправдана надежда. Трудна за понасяне е социалната му „педагогика“, ограмотяваща публиката чрез съобщаване на имената на представяните христоматийни текстове или арии с техните автори (интересно, това не засяга „Felicita“). По замисъл, тежки парчета класика се синхронизират с reality-демонстрации на късове съвременност – „революционността“ на това решение и съмнителната му ефективност имат вече шестдесетгодишна история. Най-оплоскостяващо е маскирането на сложното като просто; внушението, че трагично-метафизичното, сложено във всекидневно-достъпна опаковка, може бъде направено общоразбираемо. Граничещият с екстаз масов ентусиазъм при рецепцията на представлението е притеснителен симптом за интелектуалното и естетическото здраве на българската култура, имаща се за висока.

Последните месеци от театралната година са белязани и от един отвъд-сценичен сблъсък, също навяващ тревога: броженията в Народния театър. Изчистено от натрупваните шумове, основното в тях е опит за политическа употреба на символния капитал, присъщ на една национална институция, съчетан със стремеж за владеене на обслужваните от страна на уж обслужващите. В ход станаха видими поне две неща. Видя се, че част от театралното съсловие е готово категорично да се опълчи срещу политически попълзновения в собствената му структура. Видя  се обаче още, че друга немалка част от него, както и от артистичните среди изобщо, предпочита да замъгли същинския проблем чрез съображения и аргументи, прицелени в близки утилитарни цели. Този абсцес ще има още простор за развитие. Както и да завърши, той вече нанася поражения върху състава на театъра. Те водят до състояние, познато ни от 70-те и 80-те години и преодолявано в рамките на поне едно десетилетие. Казаното е валидно за цялата ни култура.

Проф. дфн Георги Каприев преподава в катедра „История на философията“ в Софийския университет, бил е гост-професор в десетки университети в Европа. Автор е на множество монографии и сборници; преводач е от латински, старогръцки, немски и руски. Член и ръководител на редица международни философски общества, асоциации и комисии, съосновател на Европейския висш колеж за антична и средновековна философия (EGSAMP). Години наред е театрален наблюдател за вестник „Култура“ и вестник „К“.