Годината във визуалните изкуства

В края на 2022 г. Културният център на СУ се обърна към Весела Ножарова, изкуствовед и куратор, да направи обзор на изминалата година във визуалните изкуства. От своя страна тя реши да покани още 3-ма свои колеги – Вера Млечевска, Виктория Драганова и Десислава Димова, с които в една мразовита неделна утрин, на кафе, разговаряха за изкуството и неговите галерии, изложби и художници.

Весела: Нека започнем от там: да дадем определение за 2022 г. Какво усещане и какви мисли остави тази година в нас? На мен ми хрумва думата: продуктивна, изключително продуктивна, макар и това да не е непременно свързано с качество. 

Десислава: Моето усещане е за освобождаване и хаос едновременно.

Виктория: За мен годината определено бе белязана от войната в Украйна – едва посъвзели се от Ковид, тя отново преобърна света, в който живеем, и този път фатално. Важно бе, че културната сцена реагира от самото начало и най-вече по човешки, предлагайки подслон, материална и финансова помощ. След първоначалния шок имаше и опити да се осмисли случващо се, предимно чрез канене и представяне на украински артисти в изложби и филмови програми. Видяхме малко бавния отговор на институциите, но и те се включиха на място. Впечатляващо бе колко бързо и безапелативно реагираха повечето културни институти.

Вера: Моето усещане за изминалата година също е свързано с войната. Усещане, че тя раздели времето на преди и сега и оттук нататък ще се движим с друго темпо. 

Весела: Мисля, че българската художествена сцена не успя да отреагира на войната. По-скоро демонстрира фиксация върху това кой какви пари е взел, какви програми се обявяват, на кой му се забавя плащането, като че ли тези въпроси изместиха фокуса от по-глобалните теми.

Виктория: Да, сякаш продължаваме да сме по-обърнати към себе си, да не желаем да се позиционираме, да не разпознаваме проблеми тук като общи в световен мащаб. Малцина са българските артисти, които успяха да заемат ясна позиция – не само гражданска, но да осмислят войната през средствата на изкуството, както и да преосмислят участието на изкуството в един по-широк обществен разговор. Като например инсталацията „Стената“ на Севдалина Кочевска, показана в Пловдив през октомври (и скандално отстранена от Общината).

 

Севдалина Кочевска, „Стената“, инсталация. Снимка: Сдружение „Изкуство днес“

Вера: Мога да добавя Станислав Беловски, Алла Георгиева, разбира се тя е украинка…

Весела: Дали защото българският художник няма много усещането, че от него зависи нещо?

Десислава: Мисля, че освен да изкажат политическа позиция в лично качество, за художниците е много трудно да реагират бързо с работата си, без да влязат в чистата пропаганда. В цялостната несигурна ситуация, в която се намират художниците, между културни политики, които се променят бързо и световните кризи, изкуството остана малко в сянка. През последните две-три години то изглежда без някаква открояваща се позиция. От друга страна, това е нещо, което аз от много отдавна се надявах да видя, особено в България. Да има повече свобода, да не се стреми непременно да бъде свръхпредставително, да изразява големи идеи и големи теми, а да бъде повече терен за експеримент, с усещане за създаване на малки общности, това е положителната страна на тази ситуация.

Вера: Съгласна съм с теб, усеща се че сцената има голям потенциал, но в същото време смятам, че ѝ липсва малко мъдрост. Още е teenage. Ето например, аз ходя по изложби, опитвам се да разговарям с артистите, опитвам се да видя как те комуникират с другите и често оставам с впечатлението, че зрителят е заставен да приеме това, което му подава художника. Без коментар, без дискусия.

Виктория: Аз по-скоро не бих се съгласила с това – но може би си мисля предимно за независима сцена, от която идвам. Вече има много и нови пространства – artist-run, кураторски, самоорганизирани, комерсиални, и всички те колегиални, с грижа към пряко въвлечените, с отвореност към публика и най-вече гостоприемност. Това са чертите на една професионализирана независимата сцена, която все повече ми напомня на вибриращите Берлин и Лондон. Носиш се из целия град, срещаш различни хора, има бира, има текст, изкуството е вплетено в социалния ни живот и е отговор на нещо, което всеки би припознал като тема. Виждам края на онази консервативната родна метафизика, и това ме радва.

Весела: Тази година беше втората, в която имаше целенасочено вкарване на средства в култура и изкуство. Ние никога не сме имали толкова сериозно финансиране и сега е време да потърсим резултатите.

Виктория: Допреди две години нямаше почти никакво държавно финансиране, тогава пак имаше арт сцена, но тя бе самоизяждаща се. Сега, когато в изкуството се вкарват много средства, става ясно колко потенциал има в тази сцена и ние в момента полагаме едно начало, което може и да е хаотично, може и да е пренавито, но показва качество. С финансирането се появи ново достойнство и самочувствие, всички работят за съдържание и за устойчивост. Разбираме също така, че за да имаме мащаб, който все още ни липсва, трябва да продължим, за да се борим за това минимум 1% от БВП да отива за култура.

Деси: Всички ние зависим от няколко гранта и ако те подкрепят един проект тази година, но не го подкрепят следващата, той просто не може да се развие. Ние сме прекалено зависими от това финансиране.

Вера: Никой от нас не намери решение на това, ако един проект не е подкрепен от държавата, как ще продължи да съществува в бъдеще.

Весела: Според мен има нужда от много повече време и натрупване. За две години няма как да се видят резултати. Това, което ми се струва много добро, са т.нар. „Творчески стипендии“. Директното вкарване на пари в художествена продукция.

Виктория: Да, нямаме алтернативи за финансиране, освен това продължаваме да не сме конкурентноспособни в европейски и глобален план. Не успяваме да се заявим, въпреки че вече имаме цялата културна инфраструктура. Причината е, че външната политика на държавата в областта на изкуството липсва тотално. Връзките навън продължават да почиват на лични усилия, и то предимно от хора, активни в независимия сектор.

Весела: А това не би ли трябвало да бъде част от дейността на големите държавни институции – Националната галерия, например. Как виждате дейността на двете големи НХГ и СГХГ?

Виктория: Националните културни институции имат много специфична и важна функция, и тя е на приобщител и обединител, било то през поставяне на теми, в които широк кръг от професионалисти и публики да се включат, или през сътрудничества с различни институционални и независими актьори. Липсва подобно отношение, отношение изобщо, и това важи за всички институции в страната. За поредна година бих си пожелала институциите ни да покажат визионерство и готовност за реформа.

Весела: Да, НХГ предложи една доста стихийна програма, според мен. Стреля в най-различни посоки. Показа различни като стилистка изложби с вариращо качество без ясна генерална концепция. Изложби, които могат да бъдат показани навсякъде другаде. Има ги някак ежегодните изложби на „Фотофабрика“, на МУСИЗ, пак фотография, които идват „готови“.

Вера: Има организации, които са абонирани за определени институции и имат изложби всяка година там. Не мисля че това е здравословно нито за организациите, нито за институциите.

Виктория: Задължително е да отбележим появата на Регионален център „Топлоцентрала“. Те се опитват да водят точно тези политики, които не са водени от Национална галерия и др. Приобщаващото поведение, с въвличането на много организации, институции и артисти в изложбената си програма. Вижда се кураторска позиция, дори активизъм. Има какво още да се желае, но тази първа година за мен бе успех.

Весела: Те още се наместват, те още имат технически проблеми, но ние друго освен да се радваме, че имаме чудесно ново пространство за съвременно изкуство, с оборудвана галерия, с амбициозен куратор, не можем да направим. „Топлоцентрала“ тепърва ще се заяви през следващите години. Но НХГ има зад гърба си цялото българско изкуство, многогодишен опит, голям екип. Директорът ѝ не е за първа година директор. Менажира най-големите и най-представителните пространства за изкуство в България. Но аз все още не виждам концепция и стратегия.

В програмата на НХГ имаше няколко изложби и събития, които реагираха много адекватно на войната в Украйна, например. Без съмнение централно място заемат двете изложби, посветени на творчеството на Майстора с куратор Иво Милев. И останалото са преди всичко проекти, които идват вече готови в галерията, подготвени (и на кураторско ниво) и финансирани без или с минимално участие на галерията. Това създава елемент на случайност. Можеш да видиш една изложба с впечатляващ дизайн и бюджет и след това изложба, като че ли скалъпена за мястото. И още нещо, не се вижда участието на НХГ в представянето на българско изкуство в чужбина.

Вера: А това не е ли по-добрият начин? НХГ да влиза в диалог с различни институции в страната и чужбина и да показва разнообразно съдържание.

Десислава: Да, но нека не забравяме също, че НХГ не е просто център за изкуство, а музей – най-представителния в българската държава. Всъщност би било достатъчно дори само ако работеше добре с фондовете си. Да предлага съвременен прочит на историята, която пази в депата си, да я сложи в диалог с европейското и световното изкуство, да има адекватни каталози и издания, конференции и сътрудничества с международни музеи и институции.

Весела: Каква беше годината за Софийска градска галерия? Тя зае едни по-консервативни, но много по-последователни позиции спрямо българското изкуство. При тях има постоянно добро качество, имат винаги каталог, добър мърч. Съвсем естествено галерията са радва на много публика, на устойчив интерес. Например изложбата за Далчев успя многократно да надскочи собствените им консервативни граници, привнасяйки нов прочит. Може много да бъде критикувана, но тя постигна ефект. Беше експеримент, който разшири аудиторията им.

Вера: Да, СГХГ изпълнява по-добре тази роля. Знаем много за колекцията на СГХГ. Има я и дигитализирана.

Весела: 2022 г. започна с Венецианското биенале. Отново организирано на ръба на чудото. В последен момент. Драматичен конкурс с време за подготовка от 20-ина дни. Имахме български павилион с Михаил Михайлов и Ирина Баткова, не без доза героизъм. Проектът им беше най-доброто, което можеше да се избере за това пространство. Пространството беше много неудачно, много малко, подходящо за офис или комерсиална галерия, но много ограничаващо работата на художника. Единствено Мишо Михайлов с неговата артикулирана бяла стерилна среда можеше да се справи.

Михаил Михайлов, Headspacing, Български павилион на Венецианското биенале, 2022

Виктория: Възможно е Ковид да е изиграл някаква роля за организационни проблеми, закъснелите срокове и прочие, но дори и така, след откриването има едни минимум шест месеца, в които бе възможно да се осъществи тук в България съдържателна програма с представяния, дискусии, лекции, художествени и дискурсивни продължения на темите около павилиона и биеналето в цялост – защото повечето хора няма да могат да стигнат до Венеция. Вместо това всичко за пореден път се предава в ръцете на един PR, който генерира стандартна информация. Чист късмет е, че и този път някоя рекламна агенция не удари проекта в ахилесовата пета, която всеки един, независимо колко гениален, притежава.

Весела: Това е и времето, в което трябва да се консолидира отношението към Биеналето тук. Да започне работата по следващото участие, да се събира кръг от съмишленици, от подкрепящи бизнеси, ако щете, диалога с Министерство на културата да е интензивен.

Виктория: Същевременно ми се иска да направя паралел между Венеция, Манифеста и Документа. Документа тотално липсваше от публичното ни пространство, и не само заради нашето неучастие, а и защото темите от Касел тотално липсват тук. Манифеста, затова пък, беше лишена от цялата тази скованост и институционалност на Венеция. Много артисти успяха да отидат, да покажат работи, имаше разговори и дискусии след това. Имаше добро усещане от споделеното усилие. Тук трябва да се отбележи енергията на „Института за съвременно изкуство“, които бяха основни организатори на българското участие.

ИСИ-София, изложба „Self-Splaining (Триумф на емпатията)“, Манифеста 14, Прищина, Косово

Весела: Каква беше 2022 г. за частните галерии? 

Виктория: Имаме много нови пространства, нови инициативи и няма затворили галерии. Напротив, може би поради финансиранията, но и новата комплексност на полето, забелязваме един актьор да се изразява през множество платформи – например Веселина Сариева като „лаб“ с няколко инициативи, галерия „Структура“ със съвкупност от паралелно течащи проекта в едно пространство, сродните „Поста“ и „Пунта“, +359 и „Харта“, The Little Bird и тяхната резидентна програма. Забелязваме и нови интердисциплинарни, силно концептуализирани пространства, като Оne Bookstrore, Avrtikl и Гара. Виждаме и корпорации да стъпват в полето на изкуството, като foryouandyourcustomers и ВИ.арт. Има и нови галерийни обединения, като КАРЕ в самия край на годината. За поредна година „Синтезис“ се откроява със силна изложбена програма както създаването на единствена по рода си библиотека за фотографски книги – без дори да кандидатства по НФК. Те са е рядка и успешна форма на меценатство.

Десислава: ИСИ имаха много силна година. Програмата „Суперпозиции“ 1 и 2 показва нагледно ползата от публично последователно финансиране.

Весела: „КО-ОП“ също имаше много добър сезон. Бих отбелязала също и дейността на „Аросита“ и Depoo, които работиха в съзвучие. Макар неравна, програмата на галерия ONE също беше много интересна. Те демонстрират динамика и не се притесняват да поемат рискове. В „Доза“ имаше няколко много добри изложби. Важно е, че и СБХ стъпи на нова писта. Ремонтираният им етаж на „Шипка“ 6 приема по 3 изложби по едно и също време, които може да се покажат по добър начин. Направиха нов добър сайт, ремонтираха „Райко Алексиев“. Това са много важни стъпки, които ще ги направят привлекателни. Владимир Илиев с „+359“ и „Харта“ направи смела крачка. Галерията вече има лист от автори, филиал на много добро място в Истанбул, отидоха на панаир. Той и неговите галерии също не кандидатстват по НФК. 

Виктория: Което показва, че когато една комерсиална галерия инвестира в комерсиалната си дейност, постига отлични резултати.

Десислава: Новото в последните две години е възможността за държавно финансиране на частните комерсиални галерии. Това до голяма степен влияе на съдържанието, което тези галерии предлагат.

Вера: Ето, отново излиза въпросът трябва ли комерсиалните галерии да бъдат финансирани по този начин.

Виктория: Като политика през следващите години, смятам, че комерсиалните галерии би трябвало да получават публично финансиране само за стабилизиране на комерсиалните си дейност. Това могат да бъдат участия в панаири, изграждане на партньорства, показване на изкуство в чужбина, но нека комерсиалните галерии кандидатстват с комерсиални галерии, а НПО-та да бъдат отделно. Сега всички кандидатстват по НФК, трябва да оправдават публични средства и това моделира програмата им. 

Десислава: Има едно недооценяване на ролята на комерсиалната галерия, някакво неудобство дори от тази дума, сякаш това принизява работата на художника и галериста. Ако художникът прави пърформанс, инсталация или серия от дискусии, това е произведението, галерията трябва да може да го подкрепя и да го лансира във формата, в която той работи, и да го продава. Самият художник има нужда от това, сцената има нужда от това. Липсва дълбокото разбиране за ролята на тези галерии в подкрепа на художника дългосрочно, в цялостния процес на създаване и социализиране на произведенията му, а също и за цялостната им работа с всички играчи на сцената – от меценати и колекционери до музеи. Галериите могат да са ключови за това българско изкуство да излиза в чужбина. Те играят централна роля, но от тях се очаква да я изоставят, за да кандидатстват с проекти, в които трябва да се правят, че не са комерсиални, вместо да се подкрепи именно капацитета им да развият пазар на изкуство.

Вера: За мен може би Little Bird Place има най-консистентното поведение. Показва работи, които имат връзка с природата, продават, но и поддържа определен кръг от автори. Следва ги, подкрепя ги.

Виктория: Същото може да се каже и за „+359“. Програмата им е свързана със спецификата на пространството, и всяка една изложба е своеобразна и успешна интерпретация. Ето например изложбата на Мишо Михайлов там изигра централна роля за спечелването на Венеция по-късно.

Весела: С кои изложби и художници ще запомним 2022 г.? За мен например тази година се утвърди темата за работата с архиви, история и минало. Може би масираното присъствие на Красимира Буцева и колаборациите и с Джулиан Шехирян и Лилия Топузова в „Съседите“, с Васил Владимиров в „КО-ОП“ и „Структура“, спечелването на наградата „БАЗА“, а преди това и „Зингер-Захариев“ са допълнение към този процес. Силна година имаха и Мартин Атанасов, Теодор Генов, Калина Терзиева, Невена Екимова, Калина Димитрова, Иван Мудов, Павлин Радевски, Харита Асумани, Вълко Чобанов, София Димова, Елена Назърова и др. Запомних изложбата на Красимир Терзиев в „Структура“ като пример за работа, улавяща драматизма на деня. Изложбата на Седрик Ван Парис в „+359“, на Викенти Комитски в ONE, на Юлиан Табаков в „Топлоцентрала“ и много др. Тук трябва да отбележа и силната роля на нови кураторски имена. Бояна Джикова е явление, Ралица Герасимова направи много силна програма в „ReBonkers“, Васил Владимиров има голям потенциал. Студио „Белка“, ателието на Мартиан Табаков, както и групата „КАКЕ“ заеха много по-сериозно място в общностния живот.

„Съседите: форми на травмата (1945-1989)“

Вера: Аз много харесах изложбата на Ленка Клодовя в САМСИ. Харесва ми изложбата на Деси Терзиева в Swimming Pool, защото преобрази вътрешността на галерията във екстериор. Много харесах проекта на Мартин Пенев за „Поста“. Там той наистина успя да овладее пространството и да го превърне в уютна мека кухина. Изложбата на Вълко Чобанов в „Уникредит павилион“ е много добър коментар върху изложбената политика на този вид корпоративни институции. Изложбата на София Грънчарова в ИСИ е интересен и оригинален подход към материала и тялото. Изложбата на Pastedko (Теодор Генов) в КО-ОП беше много цялостно решена и коментира с чувство за ирония за опита, работата и живота. Изложбата на Любен Домозетски в Little Bird Place е изражение на огромното внимание и посветеност на автора към природата и рисуването, които си личат във всеки детайл. Освен интересното съдържание две изложби направиха добро впечатление и с изложбен дизайн. Такава беше изложбата на Богданов и Мисирков в Двореца, свързана с техния филмов проект, също и изложбата в галерия „Синтезис“ на Владимир Василев. Бих казала, че изложбата на Далчев в СГХГ е много смислен подход към пластичността на неговите произведения. Разбира се, изложбата на Жорж Папазов е интересна заради всички тези произведения, събрани на едно място. Заслужава си да се споменат и изложбите на Людмила Миланова, на Райна Тенева в Гьоте институт, на Станислав Беловски в Credo Bonum и Мартиан Табаков във „Васка Емануилова“, на Симеон Симеонов в „Структура“.

Кадри от изложбата на Теодор Генов Shot down in mid flight в галерия КО-ОП

Весела: Какво се случва извън София? Велико Търново, Габрово, Варна, Пловдив…

Виктория: За Варна появяването на „ReBonkers“ е изключително ключово събитие. Самостоятелната изложба на Кокимото показа колко е важна една местна институция за развитието на работата на един артист. Трябва да се отбележи и тяхната резиденция „Изкуство и наука“, която задава важно присъствие в полето на интердисциплинарните проекти. В Търново, стартирането на ТАМ в ново пространство, получено от общината и реновирано със собствени средства, е пример за цялата ни общност. Особено важен е фокусът върху художественото изследване, чрез който организаторите изобщо получават достъп до различните траектории, исторически, културни и политически, с които работят. Пример за това е изложбата на Радостин Седевчев. В Габрово имаше за поредна година силно международно биенале – за момента единственият форум за международно изкуство у нас. В Пловдив ключово събитие бе „Седмицата на съвременното изкуство“ с куратор Галина Димитрова – Димова и цензурирането на работата на Севделина Кочовска на Джумаята.

Весела: Това събитие беше много важно, а не получи подобаващ отглас. А каква беше за критиката 2022 г?

Виктория: Критиката се появява на неочаквани места. Появи се например в работата на Вълко Чобанов за „Уникредит павилион“, а преди за същото място на Мария Налбантова. Социална работа, която критикува отношенията на изкуството с капитала.

Весела: Трябва да отбележим и подкаста „Говори артистът“ на Маргарита Доровска, който горещо препоръчвам! Изключително качествен във всяко едно отношение.

Иначе нашите опити през тази година да правим критична критика срещнаха голям отпор, което е добре. Пожелавам си в бъдеще трябва да има и още много гласове, които да обсъждат изкуството!

Весела Ножарова, Вера Млечевска и Десислава Димова са изкуствоведи, част от кураторския колектив “Изкуство – Дела и Документи”. Виктория Драганова е куратор и автор. През 2015 г. основава Swimming Pool, инициатор е на множество платформи в полето на художественото образование, културните политики и международния обмен. От 2022 г. издател на “Журнал за социална визия”.  

 


Изображение на корицата: Теодор Генов, „All This Weight You Put on Me Makes Me Numb“, част от изложбата Shot down in mid flight в галерия КО-ОП.