Scope BLN е изложбено пространство с международна резидентна програма в Берлин, основано от българския куратор Борис Костадинов и Мая Митева. Тази година се навършват 5 години от създаването му. По този повод Калина Цонева разговаря с Борис Костадинов, артистичен директор на Scope BLN. Каква е мисията на пространството, как е постигнало своята устойчивост, какви са условията, необходими, за да съществува един подобен проект на международната сцена и как бихме могли да го съотнесем към сцената в България – това са част от въпросите, които мотивираха този разговор.
Какво представлява Scope BLN и как се стигна до основаването му преди 5 години? Каква беше първоначалната идея? Кой стои зад всичко и как развивате дейността си?
Scope BLN е международна резидентна програма и изложбено пространство в берлинския квартал Моабит. Програмата е насочена към визуални артисти, фотографи, дигитални, саунд и пърформанс артисти, куратори и изследователи в областта на съвременното изкуство и е с продължителност между шест месеца и една година. Чрез периодични отворени покани професионалисти от целия свят имат възможност да кандидатстват, представяйки проект и портфолио, и да получат място за живеене и индивидуално ателие, като капацитетът ни е до максимум 7 артисти в един и същи резидентен период. Всеки наш резидент завършва програмата със самостоятелен проект, който се представя в галерията ни. Имайки предвид многообразието и динамиката на културния живот в Берлин, преценихме, че дългосрочните резиденции ще дадат много повече възможности за интегриране и създаване на мрежа от контакти, а същевременно резидентите ще разполагат с достатъчно време, за събират информация, да осъществяват проучвания и да работят практически по самостоятелните си изложби.
В междинните периоди представяме изложби на местни артисти и куратори. Дейността ни е изпълнена и с други активности – отворени студиа, разговори и презентации, срещи с куратори, посещения на изложби, образователни и културни институции.
Scope BLN се помещава в сграда, в която по принцип живеят професионалисти от различни креативни области и това до голяма степен беше определящо за началния импулс за основаването на организацията. Идеята беше да се създаде общност, която да предлага на нашите резиденти възможности за диалог и колаборации с местни артисти и куратори, които имат дълъг професионален опит в Берлин.
Отговорът на въпроса кой стои зад всичко това ме кара да се усмихна, защото, без изобщо да бъде съзнателно търсено, се оказа, че голяма част от хората, замесени в Scope BLN, са българи. Общото между нас обаче е, че от много години работим в международен контекст извън България. Освен мен (в ролята ми на артистичен директор), съосновател е и Мая Митева, чиято заслуга е осигуряването на цялата материална база и логистиката на програмата. В нашия Управителен борд членуват Марта Джурина, български артист с кариера в Германия и преподавател в Университета по изкуствата в Берлин, и кураторът Илина Коралова, която отдавна живее и работи в Лайпциг. Единствено Сибил Шулц е берлинчанка – тя се занимава с менажирането на някои от проектите.
снимки Scope BLN
Повечето от екипа сте българи и имате общо с контекста в България. Имаш ли наблюдение с какво тази особеност е формирала Scope BLN?
Работя в град, който има дълга традиция за приемане и вписване на чужди тела в своята тъкан, и е хубаво, че тук не става въпрос за някакво асимилиране. Заради многообразието на сцената, процесът на вписване минава през културна продукция, където видимостта често зависи от „разпознаваемата различност“. Артистът се превръща както в преводач, така и в преведен; едновременно излъчва своя разказ и е екран за чужди прожекции.
Чрез тези многопосочни прожекции ти всъщност си политизиран още преди да проговориш, историзиран си още преди да си действал или пък работата ти се митологизира именно защото отказва да се установи в една стабилна национална рамка. Често този процес е изтощителен или дори изнервящ, но може и да бъде много продуктивен. Това междинно пространство, където нито си напълно напуснал, нито напълно пристигнал, изостря критическите възприятия за концепции, естетики, политики, икономики или артистични езици.
Това важи и за колегите ми от борда на Scope BLN. Надали националността повлиява пряко функционирането в частност на организацията. В работата си ние по-скоро се придържаме към универсалните професионални стандарти на международните резидентни програми. Но например Марта Джурина, която е толкова активна на сцената в Германия, има безспорна видимост и на българската сцена. Само от началото на тази година, тя вече има самостоятелна изложба в престижната общинска галерия Haus am Kleistpark, беше куратор и участва в изложба в FeldbuschWiesnerRudolph Gallery, имаше дуо представяне във Villa Heike и още няколко групови проекти, но заедно с това участва и в проекта Какво ни свързва – груповата изложба, която беше открита в САМСИ през април и която беше курирана от другия член на борда на Scope BLN – Илина Коралова.
Аз също пътувам до София, като последният проект, който направих там, беше миналата година – изложбата HOMO DEUS в Гьоте-Институт България, представящ берлинските артисти Пиа фом Енде, Денис Рудолф и отново Марта Джурина.
В този смисъл, ние всички имаме допир със случващото се на българската сцена и участваме, когато имаме възможност, но разбира се, основната ни дейност се осъществява тук в Берлин.
Има обаче нещо в целия този разказ за Scope BLN, което за нас като българи е важно. Често обсъждаме факта, че до този момент сме имали изложби на български артисти (Robotronic Revolution на Камен Стоянов през 2023 и Проект кино Космос на Василена Ганковска през 2022), но за съжаление за петгодишната ни история все още не сме имали артист-резидент от България. При последното ми пътуване до София бях впечатлен от новото поколение млади, активни и талантливи художници, появили се на сцената. Убеден съм, че една международна резиденция като нашата би имала неоспорима стойност за някого, който тепърва изгражда своята практика – като възможност за професионално развитие и реална среща с една от най-динамичните арт сцени на Европа.
Затова едно от най-искрените ни желания е да се намери меценат или институционален партньор в България, който да подкрепи създаването на стипендия или програма за български артист на резиденция. Ние сме напълно отворени за разговори и сътрудничество в тази посока.
Пет години са много време, особено имайки предвид динамичния свят на съвременното изкуство. Как се разви институцията за това време? „По план“ ли се разви концепцията ви, или в съвсем различна посока? Какво беше лесното и трудното през тези 5 години и изобщо какъв беше пътят ви?
Всъщност историята на Scope BLN започна не преди пет, а преди осем години. Рядко се замислям колко дълъг период е това. Но отбелязвайки формално сегашния юбилей и спомняйки си за артистите, които са преминали от тук, и събитията, които сме реализирали през тези години, си давам сметка, че нашата дейност рефлектира не само тясно специфични проблеми на изкуството, но и цялостния обществен климат и това, което се случи от 2017 до сега. Казвам от 2017, защото практическата работа по подготовката за откриването на резиденцията започна още тогава. По това време тук съществуваше проекта LS43 – пространство за филм и видео.
Първоначално трябваше да бъдат ремонтирани и обзаведени апартаментите, ателиетата и изложбеното пространство и това ни отне три години. Напълно преобразихме и вътрешния двор на сградата, за да може днес да го използваме като открита сцена за пърформанси, концерти и инсталации на открито. Освен галерията създадохме още едно мултифункционално пространство – т.нар. Scope Cinema Room, където се представят филми, организират се разговори, четения, концерти и саунд инсталации.
Когато започнахме, все още беше времето на бежанската криза от Близкия Изток, а в съседство до нас се намира един парк, който тогава беше превърнат в бежански лагер. Тъй като централната гара също се намира недалеч, ежедневно там се настаняваха бежанци в палатки.
Открихме официално Scope BLN през 2020, но за съжаление нямаше как да знаем, че скоро ще бъдем завладени от пандемия и локдауни. Говорейки за международна резидентна програма, в чиято основа е придвижването на хора от различни части на света и организиране на публични събития, е ясно какво предизвикателство беше за нас Ковид пандемията.
През 2022 започна войната в Украйна и отново вълни от бежанци се насочиха към Германия. Ние реагирахме моментално и веднага обявихме резидентно място за украински артист, който да бъде изведен от страната и да дойде да работи в Scope BLN. Така при нас пристигна художничката Дария Колцова. Само за 3 дни след обявяването на отворената покана получихме 96 кандидатури от артисти, които желаеха да напуснат страната си и да бъдат настанени в Берлин. За щастие, имахме подходящия контакт с компания, притежаваща голяма сграда в съседния квартал Шарлотенбург и така се отвори възможността да поканим още 19 художници, фотографи, танцьори, журналисти и поети от Украйна, които живяха и работиха на това място в продължение на една година. Така ние основахме и една друга институция – Ukrainian Cultural Community Berlin – инициатива, която беше подкрепена и от Сената по културата на града.
Днес живеем в проблематичен и нееднозначен свят, разкъсван между спекулации относно диктата на изкуствения интелект в абсурдна комбинация с ретроградни и популистки политики. Интересно е да се наблюдава как всичко това рефлектира пряко в изкуството на настоящите ни резиденти например.
Вълнуващо е да се мисли за историята на Scope BLN, гледайки през призмата на случващото се в света през последните години, защото то няма как да не определя както интересите и оригиналните позиции на артистите, с които работим, така и изложбената ни политика като цяло.
Как се интегрира Scope BLN в културния пейзаж на Берлин? По какъв начин си взаимодействате с локалната сцена?
Как взаимодействаме с останалите участници на сцената винаги е било едно от основните ни предизвикателства. Понятието за интеграция в една културна метрополия с огромен брой артисти и арт институции, където ежедневно някой пристига, а друг си тръгва, е нещо действително дискусионно, защото тук не съществува една-единствена сцена. По-скоро можем да говорим за конгломерат от отделни сцени, съществуващи, развиващи се и взаимодействащи си паралелно. Въпреки всеизвестната демократичност, отвореност и възприемчивост на берлинския културен модел, все пак има ясни разграничения между музеите, публичните колекции, комерсиалните галерии, фондациите, образователните институции или пък проектните пространства, независимите колективи и т.нар. off-scene.
В началото започнахме да създаваме контакти с платформите, които оперират наблизо около нас. Наш партньор стана най-голямата общинска институция в Моабит – Kunstverein Tiergarten, като всяка година тя организира фестивала Ortstermin, в който участват почти всички значими галерии в квартала и в който Scope BLN се включи от самото си създаване. Това ни позволи да създадем много професионални връзки на местно ниво. Разбира се, Ukrainian Cultural Community почти веднага ни направи видими, тъй като Scope BLN беше първата неправителствена институция в Берлин, която активно започна да работи с артисти бежанци от войната в Украйна.
Постепенно разширихме контактите си с галерии и колективи и от други части на града. Например миналата година бяхме част от B–LA–M Festival, обединяващ 18 галерии от Берлин и още толкова от Лос Анджелис и Мексико Сити. След като през 2024 г. събитието се проведе в Берлин, през октомври тази година ние ще представим проект при нашите партньори от Casa Roga в Мексико, а през 2026 г. в Ruth Gallery в Лос Анджелис.
В момента показваме самостоятелната изложба на нашия резидент Нимрод Астрахан, която е част от Sellerie Weekend – едно огромно събитие, обхващащо целия град, което включва 100 изложбени пространства по време на провеждането на Gallery Weekend Berlin.
На национално ниво си партнираме с държавни институции като Goethe–Insitut или Stiftung Kunstfonds, която е една от най-важните държавни институции, подкрепящи съвременно изкуство и култура в Германия. Поканите за участие в подобни форуми, отправени към Scope BLN, са признание за нашата работа, а същевременно те много улесняват професионалните ни взаимодействия с колегите ни на берлинската или националната сцена.
снимки Scope BLN
Смяташ ли, че „изходът“ от ситуацията в България и емигрирането са необходими за създаването на един артистичен живот с дълбочина и устойчивост? Тоест по какъв начин животът тук и там, взаимодействието между различните контексти и култури е повлиял върху създаването на концепцията и нейната реализация?
От 16 години не живея в България и наблюденията ми върху артистичната среда се основават на посещенията ми и на контактите ми с колеги. Затова нямам претенции за пряк поглед „отвътре“ днес. И все пак като цяло бих казал, че едно хипотетично „емигриране“ – дори временно – би било изключително полезно. Такъв въображаем опит би могъл да създаде усещане за контекст, съпоставка, интелектуална отговорност и да раздвижи представите.
В последните години съм впечатлен от това колко активна е сцената на визуалните изкуства в София – от гледна точка на интензивната честота на събитията. В същото време имам едно усещане и за да го обясня, отново бих използвал метафората за многопосочните проекции, но този път в друга конструкция. Българската сцена би могла да се възприеме като два едновременно протичащи филма върху една и съща повърхност. Първата прожекция излъчва образ на някаква адекватност – артисти, куратори и независими институции, които създават проекти в синхрон с глобалната съвременност. На пръв поглед нещата изглеждат добре и имаме всички елементи на работеща и развиваща се екосистема (разбира се, тук съвсем изключвам липсата на адекватна държавна културна политика или пък ретроградната програма на образователните и публичните институции). Втората прожекция обаче представя нещо доста различно: структурна нестабилност и отсъствие на осъзната критическа среда, която да позволява реален интелектуален импулс. В този паралелен филм всичко е опаковано много добре, но някак си е неубедително откъм смисъл. Като че ли то е прогресивно на повърхността, но е капсулирано в една провинциална културна изолираност, която нито е отворена към гласове, идващи отвън, нито излъчва интензивни сигнали извън собствените си граници.
В резултат на това се появява енергийна и концептуална умора: необходимост постоянно да се „произвежда видимост“, без да има условия за устойчивост във времето, нито пък стимули за критическо мислене или поемане на осъзнат риск от създаване на някаква алтернативна и оригинална естетика.
Съвсем не искам да кажа, че в Берлин всичко е безпроблемно и прекрасно. Тук проблемите обаче са от съвсем друго естество. Градът вече не е онзи рай на артистичната свобода от началото на хилядолетието. Джентрификацията върви с главозамайващи темпове. Романтичната идея за независимия, самоуправляващ се творец нерядко маскира некоректност от страна на институциите или частните галерии, тъй като артистите понякога остават с недоплатен труд. За да бъдат финансово подкрепени, големите проекти трябва да отговарят на политическата коректност и това все по-често се привижда като фактор, ограничаващ свободата на оригиналния артистичен жест.
Разликата спрямо България е, че тук за всички тези проблеми се говори публично, открито и се търсят решения, като артистичната общност е инициатор и основен двигател на важните дебати. Затова и на нас през 2026 ни предстои груповата изложба Soft Power of Now, даваща чуваемост на различни артистични гласове, рефлектиращи нуждата от социална емпатия и трансформация на един свят, състоящ се от константно променящи се идентичности – свързани с технологиите, политиката, обществата и социалната принадлежност.
Чувайки всичко, което казваш, също си задавам въпроса за (не)възможността едно подобно пространство да съществува в България. Ти мислиш ли, че подобен проект може да бъде успешно осъществен у нас? Би ли оцелял Scope BLN в България?
Функционалната структура на Scope BLN е изцяло съобразена със средата тук, затова надали моделът може успешно да бъде механично преместен някъде другаде. Това обаче съвсем не означава, че в България не могат успешно да се развиват международни резидентни програми. Знам, че в момента там има няколко такива, които се радват на интерес от чуждестранни артисти, пристигащи в страната, за да правят резиденции. Подобен факт е обнадеждаващ, защото, както споменах, мнението ми за българската сцена е, че тя е затворена в себе си, а резидентните програми са изключително добра възможност за „импорт“ на външни практики, теми и гледни точки.
Въпросът е кое би превърнало такива програми в стимул за развитие на националната сцена. Тук според мен отговорът отново е, че само ако биват професионално осмисляни и диалогично интегрирани в тъканта на местните креативни процеси, те биха имали позитивен ефект върху цялостния артистичен живот в България.
май 2025