Кирил Василев: Поводът за нашия разговор е изложбата в галерия DOZA, която е озаглавена „Няколко начина да спечелим света“. Нейни куратори са Десислава Димова и Вeра Млечевска. Изложбата представлява една неособено голяма по обем сбирка от много добре познати произведения на български художници от втората половина на 80-те г. до наши дни, нещо като съвсем кратка история на съвременното ни изкуство. Разбира се, в текста към изложбата кураторите са уточнили, че това е само един поглед към тази история. Те правят уговорката, че това е една възможна подредба, един възможен избор, и накрая в текста като повод за тази изложба се споменава името на една голяма световна институция, свързана със съвременното изкуство – Центъра „Жорж Помпиду“. От текста и от публичната информация обаче не ми стана съвсем ясно каква е неговата роля. Опитвам се да разбера какъв е мотивът и каква е целта на тази изложба. От една страна, както пише и в текста, това е поглед към историята на българското изкуство. От друга, говори се за тази особена ситуация, в която се намира и се е намирал българският художник – като винаги включен в два погледа, един вътрешен и един външен, като външният е погледът на „света“. За българския художник „светът“ е Западът, това също е интересно и си струва да се коментира. Този външен поглед всъщност е интериоризиран и непрекъснато възпроизвежда себе си, създава се творчество, разделено между тези две перспективи и играещо с тях. И все пак – каква конкретно е ролята на „Помпиду“ при организацията на тази изложба?

Весела Ножарова: Това е един много отдавнашен проект на Десислава Димова – още преди повече от пет години тя започна да общува с „Помпиду“, които проявиха желание да имат колекция с българско изкуство и – както се е случило и при страни като Румъния, Русия и други източноевропейски държави – начинът за това е да се направи изложба-дарение, която след това да стане част от колекцията на Центъра. Разбира се, при тях системата за даряване е малко по-сложна – минават се етапи на одобрение; също така тези творби трябва да бъдат купени от художниците, а не дарени от тях. Има някакви степени на легитимност, които самият Център изисква. Но отвъд това, понякога си мисля, този проект сам по себе си е утопична конструкция. В него ние искаме да бъдем част от един голям световен музей за съвременно изкуство. В стремежа си към тази цел, ние проиграваме различни гледни точки към историята. И както отново се вижда, става дума за едно проектоживеене на това изкуство, защото огромният абсурд е, че тези неща все още ги няма в българските музеи, те не са призпознати например от Националната галерия. Този проект е и повод да протече процес на историзация, да се види, че нямаме държавна институция, която да движи този процес, да се види, че го правят различни агенти в сцената. А в тази изложба става въпрос не само за историзация, но и за идентичност, и това е много важно.

Кирил Василев: Настина, това са важни неща, защото те повдигат някои проблеми. Ти каза за откупуването?

Весела Ножарова: Да, би трябвало частни колекционери да откупят тези работи, това е битката.

Кирил Василев: Доста странно звучи да ги откупят колекционери, които вместо да ги включат в собствените си колекции, да ги дарят на „Помпиду“?

Весела Ножарова: Странно е, да, но има такива и такъв е бил принципът в другите държави.

Кирил Василев: А защо държим да дарим? За мен е крайно проблематичен този стремеж „да се дариш“.

Весела Ножарова: Такава е практиката на музея, макар че на мен също това не ми харесва. Те нямат бюджети за купуване, разчитат на това, че са огромни, че имат силата да показват, легитимират, популяризират в гигантски мащаби.

Ние бихме искали да имаме българско изкуство в световен музей, но оттам нататък възникват хиляди въпроси – защо го няма в български музеи, защо те не го търсят… ако те видят една такава колекция, събрана и показана в Париж, дали държавата и колекционерите няма да го погледнат по друг начин? Установяването на качество и ценност на едно произведение на изкуството в исторически контекст става чрез легитимация през текстове и изложби, преди всичко музейни.

Кирил Василев: Така е, но развитието на съвременното изкуство от втората половина на XX век върви в обратната посока – то оспорва този начин на легитимация, оспорва категорично, че музеят е крайната цел на изкуството, че той дава окончателен печат за това, което има или няма значение в изкуството.

Весела Ножарова: Това е пресилено. Историята ще остане през музейните сбирки, както и през книгите. Консервативната версия е по-легитимна.

Кирил Василев: Не знаем дали това ще се случи. При всички положения в изкуството на ХХ век още от ранните авангарди, а и след това, има огромна тяга към оспорването на тази система.

Весела Ножарова: Е, както го оспорват, всичките авангарди свършват в музея.

Кирил Василев: Да, така е, но цялата концепция на авангарда принуди самите музеи силно да се променят. Те вече нямат претенцията да легитимират, както казваш ти, напротив, те стават все по-динамични, отказват се до голяма степен от претенцията на постоянната експозиция да бъде сбирка от „безсмъртни творби“ и т.н.

Весела Ножарова: Това са общи постановки, но реалността, ако щеш от туристическа гледна точка, е насочена към ценността на музея.

Кирил Василев: Точно това е, че съвременното изкуство или поне една голяма част от него не иска да бъде част от тази туристическа и пазарна система, в която функционират музеите.

Весела Ножарова и Диана Попова: Напротив!

Весела Ножарова: Това е все едно да кажеш, че Венецианското биенале е остарял формат, който загива.

Кирил Василев: Аз категорично мисля, че е остарял формат. Аз мисля, че много по-интересни неща се случват извън Венецианското биенале, но да не сменяме темата.

Весела Ножарова: Казвам ти просто, че имаме една такава хипотетична ситуация, при която има желание както от Центъра „Помпиду“, така и от българска страна, да се консолидира енергия, за да се направи такава колекция.

Но преди това да е станало факт, мисля, че е по-важно да гледаме на него като на хипотеза, селекция от автори и произведения, на които бъдещето им е да станат част от един голям музей, а ние тук трябва да решим проблемите си, свързани с определянето на това кое е изкуство, какво искаме да кажем на света с това изкуство…

Диана Попова: Въпросът опира до това кому е нужна историята на това съвременно изкуство. Защото тук е безсмислено да разсъждаваме какви са музеите, при положение че нямаме музей за съвременно изкуство, който да се развива и променя във връзка с обстоятелствата. Като начало, първото условие е да има такъв музей – и след това да го съдим дали има правилна концепция, дали отразява това или онова, дали прави временни изложби, които са важни, или не, дали има постоянна експозиция, или не и т.н. И оттам нататък проблемът е как това наше съвременно изкуство, дето все го има тук-таме и в музейни колекции, да бъде представено и у нас, и в чужбина. Този проблем, според мен, си стои от самото начало на 90-те години. Усеща се липсата на такъв музей и ще ви кажа кога започна да се усеща: сещам се например за 1992-ра година, когато тримата наши художници – Недко Солаков, Жоро Ружев и Любен Костов с куратор Лъчезар Бояджиев – направиха невероятен бум с участието си в Истанбулското биенале. Направиха бум, защото изведнъж се появиха в ситуация, в която Берлинската стена е паднала току-що, двата свята се опознават и никой не очаква в България да има такива художници. Всички са мислили, че художниците в България си рисуват само социалистически реализъм и толкоз.

Весела Ножарова: Да, Любо Костов показа машина за разбиване на идоли, представи си каква фантастична инсталация.

Диана Попова: Така изведнъж арт светът откри, че в България има такива художници. Това беше чудесен пробив, но не може да лежиш на тия лаври вечно.

Кирил Василев: Точно така. Въпросът е за стратегиите, с които това ще се развива.

Диана Попова: Сещам се и за 1994-та година, когато направихме изложбата „Реконструкции и интерпретации“. Това беше първата изложба на Центъра за изкуства „Сорос“, аз бях в кураторския екип и се заех с каталога – за първи път имаше пари за каталог. И в него вкарахме всичко, което знаехме за 10-годишната история на съвременното ни изкуство – къде останали снимки, къде някаква документация. Тогава се пошегувах, че най-сетне устната традиция на тази история придоби някакъв писмен вид, тоест вече не се налага да я помним. Проблемът на устната традиция е, че е много несигурна. Ето и поради това постоянно възниква проблемът с липсващия музей за съвременно изкуство.

Изглед от изложбата „Няколко начина да спечелим света“

Кирил Василев: Но тази изложба не работи за такъв музей, а за това тези работи да ги няма в български музей за съвременно изкуство.

Весела Ножарова: Не, те са тиражни, в момента присъстват основно в личните жилища на част от художниците. Това също е доста абсурдно. На практика тази история на изкуството зависи от наследниците.

Кирил Василев: Тя винаги е зависела от наследниците.

Весела Ножарова: Да, но ако тези неща са в музеи, няма да е така.

Диана Попова: Музеят за съвременно изкуство ни трябва на нас тук, за да видим, че има такова изкуство, да има по-широка публика за него. И след като се направи колекция тук, тогава да видим искаме ли и как искаме да присъстваме в световното изкуство? Защото сблъсъкът на тези гледни точки е много важен. Спомням си изложбата на изкуството от 1920-те години, която Ирина Генова и Татяна Димитрова направиха през 1992-ра в Съдебната палата, тогава беше исторически музей. Беше впечатляващо това да се открие за публиката, защото в изложбата имаше не само живопис, а и приложни изкуства, архитектура и т.н. Тогава Ирина каза нещо много важно – че през 20-те години българското изкуство е било в Европа. И проблемът е, че ние познаваме световните модернисти, но не знаем българските. Така че наличието на музей е изключително важно заради общото знание.

Кирил Василев: Аз съм напълно съгласен, но има съществена разлика между усилието да се направи музей за съвременно изкуство в България – и този музей да се превърне в живо място, където историята се пише и пренаписва по различен начин в зависимост от различни гледни точки към нея – и усилието българско изкуство да попадне в музеи мастодонти като Центъра „Помпиду“, което е акт, затвърждаващ някои традиционни комплекси на българската култура и изкуство, свързани с легитимацията отвън.

Диана Попова: Дали?

Весела Ножарова: Ние много години се борихме; цялото усилие на няколко поколения колеги през последните 30 години е било в посока да има такъв музей. Има сграда, но без никаква музейна структура, а и дейност.

Диана Попова: Даже това създава допълнителен проблем, защото, наричайки се музей, не изпълнява функциите си.

Кирил Василев: Симулатор, който блокира цялото усилие. На нас ни се казва „Ето, има музей.“.

Весела Ножарова: Това наистина е много голям проблем. От друга страна, когато има възможност да се направи нещо за тези художници и сцена, защо да не се направи? Тази изложба-селекция за Центъра „Помпиду“ не е направена, за да се покажем, тя е направена за да се катализира именно този вътрешен процес в сцената, който да доведе до създаването на колекция – дори и тази колекция да е нестабилна и после всички тези творби да се върнат по домовете на хората. Това е процес на сглобяване на пъзела и контекстуализиране на създадената картина. „Помпиду“ е като светла точка на хоризонта. Дали ще стане, не е сигурно. Може да стане, може да не стане.

Кирил Василев: Съгласен съм, въпросът е в пътя, по който художниците ще стигнат ще стигнат в тази колекция. Аз например виждам нещата по много различен начин. За мен централното усилие трябва да бъде институционално усилие от страна например на Националната галерия – да покаже и популяризира съвременно българско изкуство пред различни публики в големи и малки европейски центрове, в регионални центрове и т.н.

Весела Ножарова: Аз нямам обяснение защо това не се прави.

Кирил Василев: Аз също. Смятам, че българското изкуство първо трябва да се насочи към другите публики, другите артисти, другите критици и изкуствоведи и едва след това, в един следващ етап, след като вече е събуден един естествен интерес, самите институции да проявят интерес към едни или други художници. Това малко или много ще освободи захвата на тази вътрешна колонизация, за която Александър Кьосев говореше през 90-те и която е свързана с интериоризирането на центровете и на йерархиите, ако щете дори в заглавието на изложбата. Разбирате ли, за нас Центърът „Помпиду“ е „светът“, макар това да е иронично на пръв поглед…

Весела Ножарова: Не само на пръв поглед, заглавието е изцяло иронично.

Кирил Василев: …Но всъщност „свят“ няма, има светове, в които има най-различни центрове и възможни гледни точки към изкуството вътре и вън от тях, и в този смисъл всички артисти и хора, които са свързани с изкуството, трябва да полагаме усилия да ускоряваме и да умножаваме диалозите с различните сцени на  изкуство.

Диана Попова: Самата Национална галерия, превърната в такъв мастодонт, в какъвто я превърна т.нар. музейна реформа на Вежди Рашидов от 2009 г., е точно обратното на практиката на музеите по света – да се специализират, да се разделят. При нас се създаде мастодонтът, който така или иначе не може да се грижи за целокупното българско изкуство. Или пък т.нар. Музей на социалистическото изкуство – той представя някаква панорама, в която има всичко в хронологични граници, пък вие си избирайте кое какво е; това също е голям проблем. Опитват се там да направят нещо чрез временни изложби, но всичко се размива отвсякъде и по всякакъв начин. Докато ето, изложбата „Документи: Живопис след фотографията в България през 70-те и 80-те години на 20-ти век“ с куратори Даниела Радева и Светлана Куюмджиева, която в момента се показва в Софийската градска галерия, дава един много интересен поглед към историята през периода на 70-те и 80-те години на ХХ век и преобръща общата представа на широката публика, че всичко, що е соц, е грозно и ужасно. Давам примера с тази изложба, защото това е хващане на малък проблем, тоест на малък аспект от една тенденция, но дълбаенето в нея изкарва страшно много неща за самия период, което е изключително важно. Нещо такова трябва да направи и един музей за съвременно изкуство. Въпрос на стратегия е как ще представи историята като множество истории.

Весела Ножарова: В изложбата на Вера Млечевска и Десислава Димова също има множество истории, да се върнем към нея. И според мен има абсолютно фантастична подредба на тези множество истории в цялото, с много интересен ритъм, с обединяващи звена, каквато е например женската нишка, към която ни насочва серията от фотографии на Мариела Гемишева.

1: Алла Георгиева, Дом, 2018 (oбект, ушит от роклите на майката на авторката, силиконов пълнеж), и Алла Георгиева, Учебник по анатомия, 2012 (маслени бои върху платно, 100х70 см)

2: Мариела Гемишева, Пролет/Лято, Есен/Зима, 2013 (цветна фотография, 13х9 см)

Кирил Василев: А какви са историите на съвременното българско изкуство, които тази изложба разказва? Ти самата си автор на единствената засега история на това изкуство; голяма част от тези работи са включени и коментирани в твоята книга[1] – разбира се, там са включени и много други неща. Кое е онова, което в тази изложба според теб си струва да бъде запазено като поглед, и кое ѝ липсва?

Весела Ножарова: Аз виждам изложбата такава, каквато е. Има неща, които са неоспорими. Например работата на Расим „Трансформации“, в която той променя тялото си с бодибилдинг. Тази работа е показвана на много изложби, тя е много емблематична за 90-те години, за трансформациите в обществото по време на прехода, но може да говори и за балканската идентичност, за много неща. А тя на всичкото отгоре е и проект, финансиран от френска страна, това също е много интересно. Има абсолютно иконични работи тук, които говорят за национална идентичност, за феминизъм и за женска природа, това е един любопитен акцент в тази изложба. Ето например тази картина на Красимир Терзиев, която също е свързана с идентичността, която се надгражда във времето, като една Вавилонска кула. Работата на Иван Мудов „Фрагменти“ пък говори за отсъстващия музей, куфарчета с откъртени и откраднати от западни музеи детайли от произведения на съвременното изкуство. Има абсолютно фантазмени експериментални проекти, каквито са работите на Георги Ружев, на Уша, работи с техника, но също така с фантазия, без да се стараят по някакъв специфичен начин да се занимават с национален контекст или с някаква друга нашумяла за времето тема. Има произведения, които аз не съм виждала, което също беше интересно. Ровенето в личните архиви на Орлин Дворянов, на Лъчезар Бояджиев, както и в други най-различни архивни материали, които стават все по-ценни с времето, защото ни пренасят назад във времето, преди 30 или 40 години. Този архив е много крехък свидетел на времето. И в същото време има млади художници – Мартина Вачева с две керамични композиции, много витални, много силни. Според мен се е получила една многогласна и жива изложба, която е подредена по абсолютно фантастичен начин. Подредбата е немалка част от нея. Но не мога да кажа, че цялата изложба е достойна да влезе в музей, а това въобще не е било и идеята. Това е един многогласен хор, в който има различни гласове, но всички заедно постигат хармонии… и е чудесно дирижиран от кураторите, които са го балансирали така, че да ни е интересно. Но да твърдим за тази изложба, че това е българското съвременно изкуство, което трябва да влезе в музея „Помпиду“, е много пресилено и неточно…

Кирил Василев: А има ли неща, които ти липсват в тази изложба?

Весела Ножарова: Има много теми, които в изкуството ни се появяват късно в работите на младите автори. Например, националната идентичност и емигрантския живот. Това не е темата за националната идентичност от 90-те. Видеото на Венета Андрова е много забавно; танцуващата Гери Георгиева в народна носия на музика на Бийонсе също е изключително витален пърформанс, много добре заснет. Не бях виждала серията на Сашо Стоицов, посветена на труда. Той има такива работи от 90-те години, но точно тези не бях виждала. Абсолютно оф топик, творбата на Стефан Николаев с театралните маски, които се смеят и плачат, е изключителна, без да може да бъде поставена под каквато и да е графа. Или Иво Димчев, който ту е с нас в изкуството, ту не е съвсем, но пък ранните му пърформанси са впечатляващи. Според мен това е една прекрасна изложба, в рамките на която може да се водят часове по история на изкуството и всяка една работа да те отведе към отделни смислови писти. Боряна Росса да те отведе към крайния феминизъм, дори на места автоагресивен, но извоювал своето място в много по-широк  световен феминистичен контекст, остър до болка. Нишката от фотографии на Мариела Гемишева, която поглежда и на модата по някакъв неочакван, личен  начин.

Според мен това просто е една много добра изложба. Оттам нататък какви функции ще ѝ вменим е въпрос на абсолютна спекула. Ние можем да кажем „как може тези неща да са в световен музей като „Помпиду“, това ли е българското изкуство?“. Но това, което за мен е интересно, е, че независимо от причините, художниците намират смисъл да произвеждат изкуство и да го създават, да създават тези и да ги обясняват и ние тук виждаме малки проблясъци от тези тези, защото зад тях стои много дълга практика на всеки един от тези художници. И цялата тази колекция вече би могла да бъде предмет на каталози, на лекции, на дискусии, на още много книги и т.н.

1: Гери Георгиева, Родопска Бйионсе, 2013

2: Мартина Вачева, Чума, 2018 (глазирана керамика, килим, камъни, суха трева, изсъхнали клони, кал)

Кирил Василев: Диана, твоят поглед като на свидетел на голяма част на нещата, които са показани тук? Какво виждаш и какво не виждаш в този разказ?

Диана Попова: Веднага се сещам, че не виждам група „Ръб“.

Весела Ножарова: Четох, че община Пловдив им е дала пространство и те ще имат постоянен музей, така че те са влезли в музея.

Диана Попова: Но в по-общ план – наистина се нуждаем от музей. Да, страхотни куратори правят чудесни изложби, насочват, фокусират и пр. Но ние сме сред море от всякакви изложби. Един ще насочи към историята, друг ще насочи към някаква съвременност, трети – към трета проблематика. Докато  музеят легитимира – поради самата си институция. Усилията са много повече с много по-малък резултат, когато липсва музей, който чисто институционално да общува с други големи институции.

Весела Ножарова: И не трябва да забравяме, че един музей би гарантирал повече физическо оцеляване във времето. Защото някои неща в момента се пазят благодарение на самия грижовен собственик – автора, а оттам нататък? Тук се поставя и проблемът с даренията.

Кирил Василев: Този проблем е много сложен и често води до конфузни ситуации. Бил съм свидетел на това как какви ли не хора даряват какво ли не и в един момент институцията се превръща в някакъв бездънен склад за  напълно лишени от историческа и художествена стойност произведения.

Весела Ножарова: Институцията трябва да си запази правата да пресява, както и да инициира събиране на творбите директно от художниците.

Кирил Василев: Да, но у нас този въпрос не е решен чисто нормативно.

Диана Попова: Помня как през 2012 г. за първи път Министерство на културата отпусна пари за откупки на Националната галерия – след 20 години липса. Беше смайващо, когато директорката Слава Иванова каза, че за тези 20 години в Националната галерия са откупени две работи – една икона за Криптата и една ранна работа на Христо Явашев. 20 години Националната галерия се е попълвала с дарения – художниците си чистеха ателиетата, както се говореше. А после в колекцията с новите откупени произведения имаше такива, за които се чудиш защо са там – например работи на художници, завършили 2006 г. При 20 години липса на пари за откупки музейните специалисти неизбежно губят професионалния си опит в това отношение – дори само защото не следят процесите в изкуството…

Кирил Василев: Струва ми се, че все пак тази изложба представя българското съвременно изкуство по един начин, който беше утвърден през 90-те години и за съжаление е свързан преди всичко с ролята на медията. Тази изложба показва, че например в българската живопис или скулптура през 80-те и 90-те години не са се случили неща, които биха могли да влязат в обсега на понятието съвременно изкуство.

Весела Ножарова: В някакъв смисъл си е така.

Кирил Василев: Ами аз бих оспорил едно такова виждане. Смятам, че има някакъв предразсъдък, който все още живее включително и в умовете на куратори и изкуствоведи. Когато стане дума за българско съвременно изкуство, се търсят онези работи, които имат концептуален характер, които използват нови медии, които са ситуативни, перформативни или нещо от този род. Докато – особено в ситуацията на съвременното изкуство извън България – онова, което влиза в различни експозиции на съвременно изкуство, няма такова разграничение. Там има равнопоставеност на медиите, на подходите.

Весела Ножарова: Аз мисля, че за тази конкретна изложба играе роля и самото пространство, което не би могло да побере и живопис. Чисто кураторски го разбирам. Но между другото и в книгата си аз също почти не съм включила живопис. Струва ми се, че живописта на 90-те по-скоро се опитва да се отърве от тежкия товар на 80-те години, на миналото и на социалистическото наследство. В същото време беше изключително изкушена и приласкана от пазара и беше намалила форматите, направила златни рамките и беше много голяма битка. Тук-таме се появяваха интересни живописци, например Димитър Яранов или автори около XXL, но като цяло имам усещане, че в този период има липса на съвременна живопис и липса на съвременна скулптура, защото тези медии са най-тежко натоварени с традицията на социалистическото изкуство и най-силно бяха притиснати от пазара като най-конвертируеми. Свободата при скулптурата и живописта можем да я видим чак сега, когато стана по-широк и пазарът.

Диана Попова: Точно така. Извървя се един много важен път, в който живописците бяха най-големите противници на обекти, инсталации и пр. Нещата вървяха някак си на различни писти до момента, в който двете сякаш се настигнаха. Тоест съвременните художници използват и живопис, и скулптура – като нормални изразни средства за всеки съвременен художник, наред с всички останали.

Весела Ножарова: Да, трябва да имаме предвид, че българската живопис и скулптура много силно са пострадали от художественото образование в Художествената академия. Познавам много колеги, на които им трябваха 20 години след завършването на Академията, за да могат наистина да започнат да артикулират съвременна живопис и скулптура, да излязат от всичко учено там, което ги слага в едни доста демодирани шаблони. Затова големият пробив в българското изкуство според мен идва и с тези български художници, които отиват да учат в чужбина. Въобще ученето в чужбина е голямото влизане в света без старание да се харесаш; това е една генерация, която не вижда особен проблем и прави едно и също и тук, и там.

Кирил Василев: Още нещо, което според мен липсва в разказа, който тази изложба представя, са т.нар. приложни изкуства – тук има повод за преосмисляне, вярвам, че те трябва да бъдат включени в границите на онова, което наричаме съвременно изкуство. Да кажем, текстилната пластика на Марин Върбанов, която днес би била наречена мека скулптура. Наскоро видях работи на Магдалена Абаканович, точно текстилни скулптури, те изглеждат изключително близо до неща, които Марин Върбанов е правил през 80-те години на миналия век.

Весела Ножарова: Мисля, че при подготовката на изложбата е направен опит да се осъществи контакт с наследниците на Марин Върбанов, но е бил неуспешен. Но важното е друго – тази изложба е много добра, но не може всичко. Дори факторът място, това малко пространство, с което изложбата разполага, не е за пренебрегване. Възможно е обаче да се помисли за серия от изложби – по най-разнообразни начини и на различни места.

Кирил Василев: А да ви попитам – как остарява българското съвременно изкуство? Вие сте били свидетели на тези работи в момента, в който те са се създавали. Една голяма част от тях са ситуативни творби или става въпрос за перформативно изкуство, тоест контекстът и ситуацията на създаване са от централно значение. Какво виждате сега, когато ги гледате отново, 20-30 години по-късно? Имат ли все още енергия, смислов заряд, който отвъд тяхното значение за историята би могъл да активира един съвременен зрител, а и вас самите като зрители днес?

Весела Ножарова: Има едно много симпатично качество в тази изложба, а именно, че тя не е подредена хронологично, а е организирана на съвсем друг принцип. Аз не усещам някакъв драматичен контраст между неща, правени началото на 80-те, и такива, правени сега.

Кирил Василев: А това не е ли проблем?

Весела Ножарова: Може да бъде мислено като проблем, но аз не го мисля така. Мисля, че има доста виталност в нещата, които са правени през 80-те и 90-те години – в съвсем друга обстановка. Същата виталност я има в съвсем нови работи. Това ми харесва и нямам усещането за овехтяване – защото то не е остаряване, а овехтяване, да кажеш, че нещо не е издържало времето. Дори днес работи, които са правени доста отдавна, ни говорят, вълнуващи са.

Изглед от изложбата „Няколко начина да спечелим света“

Кирил Василев: Диана, какво е твоето мнение?

Диана Попова: Може би защото им знам историята, за мен те са си ужасно актуални, защото носят и контекст. Това предполага все пак някакво знание за времето и ситуацията, в която се създава, общо взето като повечето неща от съвременното изкуство. Напоследък много си говорим за история – покрай работилниците на Антония Димитрова в ИСИ-София стана дума за изложбата „Плаж“, която направихме на покрива на „Шипка“ 6 през лятото на 1990-та година, и за момента, в който аз осъзнах, че това не е просто изложба, а е пърформанс. Това впрочем го осъзнах покрай статия на Георги Лозанов, който казва, че, попадайки на плажа, той трябва да е експонат и трябва се държи в съответствие. И Антония каза „а, ние имаме такава идея“ –  техният колектив да направи нещо на покрива на някакъв гараж. Това беше някакво много интересно прехвърчане през годините. Сега като има такъв прецедент, каза тя,  ще е много интересно да се направи връзка между двете. Тоест моментът, в който ни трябва музеят, е ето заради такива връзки – когато представяш някакво произведение заедно с контекста и то работи за следващите проекти.

Кирил Василев: Съгласен съм. Наистина е голям проблем, че изгубването на паметта за случилото се през последните 20-30 години кара някои от младите автори да откриват топлата вода отново. И не можем да ги упрекваме, защото ние не сме създали структурата, която да носи тази памет, и те да могат да отидат и да видят, че нещо вече е правено. Или пък обратното – ако искат да диалогизират с някои работи от близкото минало. Това също е много важна част от съвременното изкуство, не само в изобразителното.

Весела Ножарова: Между другото, много рядко такова диалогизиране се случва между българско и българско изкуство.

Кирил Василев: Много рядко. Дали този проблем е свързан с въпроса за паметта и за това как работим с паметта за собственото ни изкуство? Дали това не е някакъв дефицит и в разбирането на самите художници за значимостта на  онова, което се е случило в това изкуство преди години?

Весела Ножарова: Много е възможно.

Диана Попова: Въпросът е, че художниците може би нямат и не са задължени да имат чувство за историчност. По-скоро ние сме тези, които трябва да го имаме.

Кирил Василев: Не, все пак знаете, че има съвременни художници, които са превърнали паметта и историчността в център на своето изкуство.

Диана Попова: Да, това е така, но те работят с паметта, което не значи, че я поместват в историята на изкуството сама по себе си.

Весела Ножарова: Но ето например – около изложбата в СГХГ за живописта след фотографията има фантастични текстове на Светлана Куюмджиева и на Даниела Радева. Светлана  е написала брилянтен изследователски текст с позовавания на документи на ЦК на БКП, на статии от вестници от времето, въобще направено е мащабно проучване. Повече такива изложби! Повече музейни изложби, защото покрай тях се натрупва информация, която няма как да се натрупа по друг начин. Контекст, информация, история, фактология, спомени на художници, на съвременници, статии от вестници, от списания – това е всичко, което прави историята на изкуството. Без това няма как. Дори вече не искам да казвам думата „музей“; дори и без музея – трябват изложби и то институционални изложби, защото те имат друг ресурс.

Диана Попова: Да, от такива натрупвания стават нещата.

Весела Ножарова: Но липсва катализирането на тези усилия и натрупвания в един общ процес и затова сцената ни е невидима от чужбина. Пак стигаме до това, че се правят изложби по света, но нас там ни няма.

Кирил Василев: Тук съм напълно съгласен, ролята на Националната галерия е решаваща. Усилието да се изнася и да се диалогизира с различни публики не може да го свърши друг, няма кой друг да го свърши. Между другото, същото може да се каже за литературата. Вие сте влизали в книжарници в София и виждате, че нашите книжарници са пълни с преводи на полска, чешка, унгарска, гръцка литература. Да отидем в полските и чешките книжарници и да видим дали има български автори там. Причината е много проста – че тези преводи са финансирани от министерствата на различните страни или от различни културни центрове и фондове.

Весела Ножарова: Да, точно така е. А в изкуството – механизмът са изложбите, каталозите, изнасянето на информация, филми за изкуството и т.н. В някакъв смисъл Софийска градска галерия ще остави след себе си повече исторически натрупвания – там почти не се прави изложба без каталог или изложба, която да не стои поне 3-4 месеца. Има стратегия и наистина се върши работа.

Кирил Василев: Да, абсолютно. Просто им липсва мащаб, за да могат да го изнесат това и в чужбина. Те са ресурсно по-ограничена институция, иначе имат специалисти, имат know how, развили са го.

Диана Попова: И донякъде „изпълнява длъжността“ музей за съвременно изкуство, от 2004 събират такава колекция. Но профилът ѝ е друг – тя е общински художествен музей.

Изложбата „Няколко начина да спечелим света“ (22 март – 13 април 2023 г., галерия DOZA) с куратори Десислава Димова и Вера Млечевска е организирана от Фондация ДОМА АРТ и Фондация „Българско изкуство и култура“ и реализирана с финансовата подкрепа на Министерството на културата.

С участието на: Венета Андрова, Лъчезар Бояджиев, Мартина Вачева, Мариела Гемишева, Алла Георгиева, Гери Георгиева, Иво Димчев, Орлин Дворянов и Група „Кукув Ден“, Владимир Иванов, Правдолюб Иванов, Цветан Кръстев, Венцеслав Костов, Албена Михайлова – Бенджи, Иван Мудов, Стефан Николаев, Аделина Попнеделева, Rassim ®, Боряна Росса и УЛТРАФУТУРО, Георги Ружев, Веселин Сариев, Калин Серапионов, Недко Солаков, Сашо Стоицов, Красимир Терзиев, Хубен Черкелов, Станка Цонкова – Уша и лични архиви.

Весела Ножарова е изкуствовед, куратор и критик с дългогодишен професионален опит в сферата на съвременното изкуство. Завършила е специалност „История на изкуството“ в Националната художествена академия в София. Реализирала е огромен  брой кураторски проекти в България и извън страната; от 2015 г. е куратор на галерия Credo Bonum. През 2007 г. курира българското национално участие в 52-рото Венецианско биенале за съвременно изкуство, а през 2008 г. е асистент куратор на 11-то Архитектурно биенале във Венеция. Весела Ножарова е съосновател на кураторския колектив „Изкуство – дела и документи“. Автор е на книгата „Въведение в българското съвременно изкуство (1982– 2015)“.

Диана Попова е изкуствовед, критик, куратор, журналист. Куратор и съ-куратор на десетки изложби, сред които „Земя и небе” (София, 1989), „N-форми. Реконструкции и интерпретации” (София, 1994), „Антифеминизъм – Антимачизъм” (София, 2000), „Градини на паметта” (София, 2008), „Възможната история” (София, 2012) и др. Автор е на множество студии в каталози и книги, посветени на съвременното изкуство в България и неговата история. Като оперативен критик е автор на над 1500 статии за съвременно изкуство в национални и международни издания. Редактор във в. „Култура” (1992-2001), в сп. „Алтера” (2005-2009) и др. От 2009 е автор и водещ на предаването за визуални изкуства по радиото „Музей в ефира” в БНР (Христо Ботев).

Кирил Василев е завършил културология в СУ „Св. Климент Охридски“. Доктор по теория и история на културата. Преподавател по история на модерната култура в катедра Културология на Софийския университет. Уредник на галерия „Алма матер“ и член на екипа на Културния център на СУ. Активно се занимава с критика в областа на изкуството и кураторска практика. Автор е на стихосбирките „Три поеми”(2004), „Липсващи страници” (2010) и „Провинции“ (2015). Публикувал е поезия, критика и есета в списание Granta, Литературен вестник, вестник Култура и други.

—

[1] Весела Ножарова, Въведение в българското съвременно изкуство 1982 – 2015, София: Жанет-45, 2018.