По повод изложбата на Станка Цонкова – Уша „Вълна отнесе стъпка в пясъка“ в регионален център за съвременни изкуства „Топлоцентрала“ с куратор Вера Млечевска

Гледам една снимка за спомен от добре подредения архив на Уша. Тя е елегантна, облечена изцяло в черно, с ефектен златист шал за акцент. Няма ги подрънкващите обеци-монети, няма я и екстравагантната прическа, която привличаше погледите по софийските улици. Ново хилядолетие, нов външен вид. Нова Уша. Годината е 2001, а градът – Токио. Открива се изложба. Нейната изложба. На микрофона говори възрастен мъж с прошарени коси. Трудно ми е да повярвам, че това е Ейко Хосое. Онзи, същият Ейко Хосое, който снима буто импровизациите на легендарния Тацуми Хиджиката^[1] и артистичните превъплъщения на номинирания за Нобелова награда за литература Юкио Мишима, завършващ живота си със сепуко. Ейко Хосое, който оставя дълбока следа в историята на фотографията чрез контрастните си символични композиции – преклонение пред красотата, еротиката и смъртта. Когато през 1975 г. започва да работи като професор в Токийския политехнически университет^[2], той има едно условие – там да се представят творбите на значими японски и чуждестранни фотографи. Така се появява Shadai – първата фотографска галерия в страната. Докато в Европа и Америка по това време фотографията вече е успяла да навлезе в колекциите на големите музеи и галерии, в Япония процесът закъснява. Хосое защитава тезата, че най-достойният начин да се декларира любов и респект към тази медия е да бъде уредена галерия в рамките на академична институция. Любов и респект. Мисля си за същото, когато гледам работите на Уша, които в този „дворец“ на фотографията, някъде там, през девет планини в десетата, за кратко са се превърнали от Пепеляшки в принцеси. Днес те с гордост носят своите белези – прокъсвания, намачквания и отчупвания (колко много пъти са залепвани с тиксо към стената или са провисвани от тавана!), но в Япония ги виждаме гордо изправени, елегантни, подредени… Уша ли е това? Бихме могли да си помислим, че такава класическа изложба не ѝ отива. И бихме сбъркали. Уважението определено ѝ отива. И не е само великолепната експозиция в една от най-реномираните японски галерии, ръководена от самия Хосое. Интервюта, лекции, работа със студенти… Уша получи напълно заслуженото си признание не у нас, а на другия край на света. Ако е вярно, че изтокът е интуитивен, а западът – логичен и аналитичен, то тогава разбирането, което една толкова различна от европейската култура проявява към болезнено искрените женски фотографски изповеди, не би трябвало да ни учудва. Среща на чувствителности и ценности.

Ейко Хосое открива изложбата на Уша в галерия Shadai. Токио, 2001.

Изложбата на Уша в галерия Shadai. Токио, 2001.

Всеки, който познава Уша, ще потвърди, че Япония я промени завинаги. Завърна се някак по-мъдра, по-събрана, по-уравновесена. Но все още неудовлетворена. Пътят ѝ не беше завършил. А тя вече беше уморена. „Иска ми се да съм никой. Само така мога да стана част от цялото.“ Мислех много за това прозрение, до което беше достигнала в страната на изгряващото слънце. Може ли въобще едно синьо мънисто да остане незабелязано, освен ако не се изгуби сред други такива? Онази чувствена, дива, бунтуваща се срещу всичко и всички (най-вече срещу собствените си напълно противоположни и несъвместими превъплъщения) жена, която напук на системата винаги беше „някой“, сега, когато имаше възможност да се радва на така бленуваната свобода, сама копнееше да се превърне в „никой“. Странен и необясним е онзи кръговрат, който ни понася в неизвестното, обръща ни с хастара навън, ръзтърсва ни и после ни оставя „да се събудим“ – напълно други и умиротворени – на близко и познато място. Там, откъдето всъщност сме тръгнали. За Уша Япония се превърна в безценен теоретичен урок, който тя предстоеше да изпробва на практика. Синьото мънисто се изгуби в Ню Йорк – градът на милионите „никои“.

Двайсет и две години по-късно Уша е тук. Зряла. Мъдра. Успокоена. Лека. Отново при фотографията, както в началото на своя път. Струва ми се обаче, че вече не търси спасение в нея. Те, двете най-после са напълно равностойни. Гледат се през рамо и си мълчат – прекалено добре се познават. Сега от онази, голямата чанта-торба, с която се носеше по улиците, „чантата-убежище-ковчеже“, Уша изважда една по една своите истории. И ги разказва поновому. Хем пак е тя. Хем не съвсем. Ето Япония: снимки и видеа от началото на хилядолетието, преосмислени днес. В регионалния център за съвременни изкуства „Топлоцентрала“ можем да видим някои от печатите на тази далечна култура, които трайно са се отбелязали в работата, а и в живота на Уша: красотата – наследството на Ейко Хосое и Исаму Ногучи; еротиката – прекрасната Кейко, танцуваща върху вълните; уважението и преклонението – достолепният Кацуо Оно, който донася светлината в буто (иначе танц на мрака) и в душите на своите последователи; единението с природата – макро пейзажите, своеобразни космически лабиринти, проникващи дълбоко в нас; смирението – нито една Уша, която ни гледа дръзко от стената. На фокус са другите и другото. На фокус е и кураторът – нововъведение в преди самодостатъчния Ушин свят. Разбира се, това не е Япония, която всички познават. Това е разказ за смисъла и пътя. Разказ за завръщането.

Изглед от изложбата „Вълна отнесе стъпка в пясъка“

Катерина Гаджева е изкуствовед, доцент в Институт за изследване на изкуствата – Българска академия на науките, преподавател в Нов български университет. Изследователските ѝ интереси са в областта на историята и теорията на фотографията и детската илюстрация. Автор е на редица статии, публикувани в страната и чужбина, както и на монографиите „Между желаното и действителното. Фотографските илюстрации в българските периодични издания 1948-1956“ и „От текса към образа. Културологични и художествени аспекти на четири приказки от Шарл Перо и Братя Грим през втората половина на ХХ век“.

[1] Тацуми Хиджиката е създателят на „анкоку буто“ (в превод от японски „тъмен“ танц или „танц на мрака“), с който революционизира сценичните изкуства и оставя ярка следа в следвоенния японски авангард.

[2] Именно в Токийския политехнически университет през 1923 г. е поставено началото на академичното изучаване на фотография в Япония.

* Фотография на корицата: Корени, Станка Цонкова-Уша (2001)