Разговор на Тони Николов с Александър Кьосев
Съвместна публикация със сп. Култура / Брой 8 (2991), Октомври 2022
Тони Николов: Споровете около Паметника на Съветската армия в София допълнително се изостриха след руската агресия в Украйна. Миналото е тиранин според известната формула на Марк Блок, който продължава да сее конфликти в настоящето. Какво би било решението в случая?
Александър Кьосев: Има два вида решения. Принципно решение и решение на парче. Лично аз, разбира се, съм за принципните решения. Ала в България, и то от години, се действа по другия начин. Мавзолеят беше разрушен, но паметникът на Альоша в Пловдив си стои. Съответно и Паметникът на Съветската армия продължава да съществува, а около Чинията на Бузлуджа и паметника на Старчев „1300 години България“ избухнаха фантастични спорове. И каквото и да се случи, пак ще бъде на парче. Въпросът е кой ще надделее в дадена ситуация. Навремето надделя Евгений Бакърджиев, който взриви Мавзолея. Дали това е правилно, или не е правилно, е друг въпрос. Принципно решение нямаше, имаше тактически произвол на властта. И сега, както изглежда, отново ще се стигне до нещо подобно. Българското общество явно само не е способно да разреши този въпрос. Той не се решава с консенсус, нито с политическа воля, както би следвало. Всичко зависи от това кой в момента държи лостовете на властта и кой може бързо и разрушително да вземе окончателното решение.
Т.Н.: А как все пак би изглеждало принципното решение?
А.К.: То предполага определена философия, която не съм в състояние да изработя сам. Затова ще разкажа моята утопия в случая. Моите опоненти вероятно биха открили дефекти в нея, но аз ще изложа основните ѝ положения. Как би изглеждала една такава философска утопия за паметниците? Тя тръгва от ницшеанското положение, че отношението между настояще и минало е диалектика между памет и забрава. Трябва да има памет, но трябва да бъдат открити и нови хоризонти, да бъде загърбено старото, защото настоящето и бъдещето се нуждаят от живителни сили. Преди време участвах в една комисия за паметниците в София. Дотогава, признавам си, не си бях дал сметка какво чудовищно количество паметници има в столицата. При това бяхме буквално заринати от нови и нови заявки за патриотични, псевдопатриотични, партийни и всякакви други паметници. В България има някакво неистовство, някаква страст към поставянето на паметници. Все едно дали те ще станат реални „места на памет“, ще останат просто някакви знаци, или нищо няма да станат. На някого му хрумва нещо, решава, че това е неговата велика кауза за паметник, и се бори за него със зъби и нокти докрай. Един от най-куриозните примери, с които се сблъсках в тази комисия, беше проект за един доста женствен паметник на Джон Ленън в Южния парк, на който ние яростно се противопоставихме.
Та първият въпрос е дали София се нуждае от толкова много паметници. Според мен много от съществуващите паметници въобще не са „места на паметта“. Силно наподобяват на онези луксозни, леко кичозни надгробни паметници, които издигат някои хора за своите близки, но не ходят на гробищата. Това са лоши паметници. Те измиват нечия съвест или са конкретна инициатива на скулптор или архитект, който иска да спечели малко пари.
Ето защо в моята философия за паметниците в София на първо място стои минимализацията на тази абсурдна паметна вълна. Необходимо е едно внимателно изследване къде и при какви обстоятелства софиянци създават истински „места на паметта“.
Вторият проблем е свързан с т.нар. дисонантно наследство. В Закона за културното наследство няма такъв термин. Там се предполага, че каквото е културно наследство, то е несъмнено благо. Но не е така. Има паметници на гордостта и има паметници на срама (например тези на концлагерите). Паметниците на срама са не по-малко важни от паметниците на гордостта, а най-провокативни са онези паметници, по които обществото не може да намери съгласие у нас и тeкат кавги, които траят десетилетия.
Смятам, че дисонантните паметници също би трябвало да бъдат запазвани при няколко условия. На първо място, би трябвало да има интерпретативна среда, която да показва защо се сблъскват мненията и страстите относно тях, да е възможен разказ за конфликта на гледните точки. Трябва да създадем такава музейна и мемориална култура, която да може да опазва неустановени, неясни и конфликтни реалии, а не само утвърдени и вечни ценности. Аз не виждам защо някои руини отпреди 2000 години да са по-важни, отколкото дълбокият конфликт отпреди 80 или 50 години. Той не е изчезнал, българското общество продължава да бъде разединено. Имах спор с Дора Иванова, архитектката, която предложи възстановяване на Чинията на Бузлуджа. Възражението ми беше, че идеята не е лоша, но че на Бузлуджа трябва да бъде изграден музей на противоречивите памети. А не просто да бъде изграден някакъв псевдомузей, който всъщност да е апология на социалистическото строителство, на самия строй и на неуспешната утопия на комунизма. Те започнаха вече, но аз продължавам да имам съмнения, че там ще бъде построен добър музей.
Т.Н.: Паметник на паметта ли е в този смисъл монументът на Съветската армия?
А.К.: Цитирахте Марк Блок, че миналото е тиранин на настоящето. Обратното е не по-малко вярно. Настоящето тиранизира миналото по най-невероятни начини, защото всичко, което то извлича и осмисля от миналото, е в отношение към самото настояще, обикновено ужасно объркано и конфликтно. Нуждите и лудостите на настоящето винаги хвърлят своята дълга сянка назад в миналото. Това е диалектика, трудна за разрешаване.
По отношение на руските и съветските паметници обаче ситуацията е съвсем ясна. Погледнато ретроспективно, Освобождението на България е акт, извършен от Руската империя с поддръжката на руския народ, на руските интелектуалци и писатели. Трябва да се научим да разграничаваме искреността на поддръжката на обикновените хора към братята славяни от циничната политика на Руската империя, несъмнен факт. Империята е продължила по същия циничен начин да се намесва многократно в историята на българския народ. Всеки път с катастрофални последици. Опитвала се е да предотврати Съединението, в съветско време е дала импулс за избухването на кървавото Септемврийско въстание от 1923 г. И така до 9 септември 1944 г. Руската политика на Балканите е дискредитирана и разобличена още от Раковски и Захарий Стоянов, а и от много други сериозни съчинения. По тази причина еднозначно русофилски паметници в центъра на София не може да има. Те непременно трябва да бъдат премахнати. А паметникът на Съветската армия двойно по-непременно трябва да бъде премахнат, защото на всичкото отгоре е паметник на тоталитаризма и на една измислена революция. За какво напомня този паметник? За ролята на Червената армия в България? Нека тези, които твърдят това, да гледат филма „Второто освобождение“ на Евелина Келбечева и Светослав Овчаров, за да разберат ролята на Червената армия, която не е точно „освободителка“.
Така че аз съм категорично „за“ премахването на този паметник. И няколко думи за последния аргумент – Иван Фунев, Васка Емануилова, Любомир Далчев, Мара Георгиева, всички тези видни български скулптори и архитекти са участвали в издигането на този паметник. Твърди се, че те са създали един „шедьовър“, който трябва да бъде опазен заради своите художествени качества. Лицемерно твърдение, защото зад художествените аргументи се крие защитата на руските интереси, но да оставим това настрана. Второто невярно нещо е, че паметникът има кой знае какви художествени качества. Има една прекрасна студия на моя бивш учител и преподавател в катедра „Културология“ проф. Димитър Аврамов, която блестящо оборва тази теза. И трето: не е вярно, че имената на изтъкнати творци – на Иван Фунев или Любомир Далчев – придават авторитет на паметника. Точно обратното е. Ако оставим паметника, ние увековечаваме срама на Иван Фунев, Васка Емануилова и т.н. Това ли искаме – да запазим тази срамна памет за тях?
Единственият доскоро валиден аргумент за запазването на паметника беше Русия и евентуалното ѝ „страшно отмъщение“. Но Русия вече направи нещо страшно, по-страшно няма да стане, така че и тази пречка отпадна.
Т.Н.: През 90-те години дори се твърдеше, че дългосрочният договор с „Газпром“ в годините на Елцин е „бетонирал“ този паметник насред София. Не излиза ли, че все външни зависимости определят вътрешнобългарския дебат за „носителите на паметта“?
А.К.: Това, което става в България, за Русия не е важно, освен ако Москва не реши да го раздуе като символ за назидание на Европа. Но няма да го направи, защото отношенията между Русия и Европейския съюз са едностранно смразени. Ситуацията е ясна. Ние изгонихме 70 души от дипломатическия персонал на посолството, не знам защо не изгонихме и самата г-жа Митрофанова, което би било най-добре. От тази гледна точка страшното се случи. Нищо повече няма да се случи. Знаем, че такива паметници в Чехия, Литва, Латвия, Финландия бяха отстранени, така че няма да е кой знае какъв прецедент. Тези неща, връщам се към първоначалната си теза, у нас се случват не въз основа на културно-исторически принцип, а се случват с тактически произвол. Но в случая аз съм „за“ тактическия произвол. За бързото и незабавно премахване на паметника на Съветската армия.
Т.Н.: Паметниците не се пипат – тутакси ще ви възразят някои. Те са носителите на паметта, такава каквато е. Вашият отговор на подобна теза, която продължава да има своите привърженици?
А.К.: Няма такъв принцип – „паметниците не се пипат“. Историята назад във времето е пълна с „пипането“ на паметници, с обезглавяване на статуите на римски императори и заместването им с глави на християнски светци. Ние живеем в епоха, в която музеифициращата култура се хиперболизира и започва да заплашва живителните сили на настоящето. По този въпрос са написани множество сериозни съчинения, които показват как тази страст към запазване и увековечаване владее умовете и до какви глупости тя може да доведе. Музеифицират се заведения за бързо хранене и кока-кола от 50-те години например. Идеята, че всичко трябва да се пази, е толкова глупава, че няма защо да бъде оборвана. Един жив град не е музей, нито е изложбена зала.
Т.Н.: Но има и друга теза – трансформация на паметника или преместването му. Все още ли е валидна тази дилема?
А.К.: Въпреки всичко, което казах, аз съм „за“, когато е възможно, да се запазят паметниците. Но първо – при какви случаи е категорично невъзможно? Когато те доминират градското пространство пряко волята на живеещите в него. Когато това обижда цели поколения и им напомня за техните травми и за техния срам, няма как да има „опазване“. По-точно такива паметници и знаци на травмата могат да бъдат запазени, но не в центъра на София. Опитите да бъдат създадени паркове за тяхното съхранение досега не се увенчават с успех и те се превръщат в туристически-комичен кич, което е много тъжно. Защото те не бива да бъдат такива. Те са паметници на нещо много сериозно и дълбоко болезнено – на един провален живот. И когато ги превърнеш в сувенири за любопитни туристи, не е никак добре.
Трансформацията на един паметник, да се върна на въпроса, е възможна, но е много скъпа. Имаше страхотен проект не да се разрушава Мавзолея, а той да се вкопае в земята и да слезе две-три нива надолу. Да се превърне по този начин в музей на тоталитаризма в София, без да се вижда истински. Ето такъв проект бих подкрепил. Само че кажете ми кой ще го финансира? И кой ще го изпълни така, че да не стане кич? Често пъти подобни проекти си остават в сферата на утопията. Имаше един чудесен проект на Георги Божилов-Слона за „Альоша“, който предвиждаше да се изчукат ботушите и автомата на войника, за да стане паметник на Альоша Карамазов, имаше и други прекрасни идеи – на група „Ръб“, на Владислав Тодоров и пр. Но всички тези проекти си останаха в сферата на словесните провокации. Интересни, забавни, но неизпълними.
Т.Н.: Не е ли най-лесно, докато се търси решение, монументът да бъде десакрализиран чрез паметна плоча (и информация на безплатен телефонен номер), за да стане ясно, че той символизира десетилетия на политическа несвобода в България?
А.К.: Бих могъл да предложа едно по-евтино решение. Тъй като през септември 1944 г. в България навлиза Трети украински фронт, то и монументът да бъде прекръстен на Паметник на украинската армия освободителка. Но е ясно, че това няма как да стане. Около този паметник кипят огромни страсти и той не може повече да остане в центъра на София. Искам да направя едно сравнение с паметника на Цар Освободител, който също е имперски паметник: той вече е „обживян“, София е живяла исторически и е свикнала с него, не помни травматизма му. Докато с паметника на Съветската армия не може и не бива да се свиква.
Т.Н.: Какво ще бъде бъдещото развитие на Княжеската градина след евентуалното преместване на монумента?
А.К.: Това е въпрос на бъдещето, не на миналото. Историята не може да се върне ретроактивно. Когато това се случи, тя заприличва на кич. Аз съм против показните „реставрации“. Княжеската градина отдавна вече не е „княжеска“. Трябва да дойдат нови архитекти и озеленители, да има конкуренция на проекти, да има обсъждане. И аз бих се включил.
—
Публикуваме допълнителна бележка от Александър Кьосев, коментар към дискусията в социалните мрежи след публикуването на интервюто:
ЗА ИСТОРИЯТА И ИСТОРИИТЕ
Един човек, когото уважавам, ми е написал на лични коментар към долния разговор за музеификацията следното:
„Според мен, Историята е такава, каквато е, а всички следващи етапи на настъпилите факти не могат да отрекат съществуването им. За тези факти съществуват доказателства и едно от тези доказателства са паметниците (ненапразно корена на думата е „памет“).“
За съжаление не мога да се съглася с почти нищо. Разбира се, че има факти. Те са толкова много и толкова разнообразни по мащаб, материалност и значение, че в тяхната абсолютна цялост не ги знае никой, дори най-добрите историци, които непрекъснато откриват в архивите и извън тях нови факти и ги тълкуват по нови и нови начини. Затова всяка история е подбор на фактите, онези на които се придава значение – по тази причина самата дума „история“ има две значения – „наука за миналите факти“ и „разказ“. От безброя на фактите могат да се конструират повече от един Разкази. Има разказ за историята на една нация, но има и за историята на един град, за историята на едно семейство. Те не влизат един в друг като матрьошки, защото разказват и премълчават различни неща, често си противоречат. Освен това са възможни истории на различни социални групи, населения, етноси, религии, история на личности, биографии, мемоари и пр. При тях селекцията на разказаните факти винаги зависи от перспективата на определената група, която винаги полага граници между „нас“ и „другите“ и ги използва като ценностен и смислов филтър към фактите и връзките им в разказ. Тази перспективност понякога прави разказите на враждуващи групи непримирими, тогава е много трудно те да постигнат истина, която е обща („съюзници-разбойници“).
В идеалния случай арбитраж между враждуващи разкази би трябвало да упражнява науката „история“, историографията, която следва да бъде абсолютно безпристрастна и да сравнява и критикува частните разкази. В не-идеалните случаи, а те са повечето, ако не всичките, науката се размножава в историографии, а те са нациоцентрични, евроцентрични, християноцентрични, ислямоцентрични, антиколониални, расистки и антирасистки и пр. Т.е. в самата наука „история“ има разказ, разкази. Не е невъзможно отделните Разкази да си говорят и да постигнат съгласие за едно или друго, но е трудно, много трудно да се превеждат несъвместимите перспективи и да се нагивира между фронтовете, а в ситуацията на хибридна война, в която живеем е, както се видя, почти невъзможно. Това не значи, че трябва да се предаде надеждата за истина и обективност (аз предпочитам добросъвестност), само че битката трябва да се води рефлексивно, за се знаят трудностите, мините и вълчите ями на скритата пристрастност, на скритото поддържане на „родината ми, права или не“. Не трябва да обвиняваме само чуждите Разкази, трябва да се научим да критикуваме и своя, който със сигурност също е много несправедлив за определени неща, вероятно тълкува превратно определени факти, крие други и пр. – вижте историята на преименуването на турците например.
Що се отнася до паметниците (тук не говоря за автентичните останки и руини, превърнати в паметници, а само за новопостроените от следващите поколения) – те почти никога не са следа на спонтанна „народна“ памет (за кой именно народ говорим?). Понеже са скъпи, обикновено са инициативи на държавата и илюстрират нейния, обикновено героично-трагичен, разказ. В този смисъл са знак не на памет, а на официална политика на паметта. Бихме могли да се научим да правим тази политика по-диалогична – да включва повече гласове, да преговаря и да предогоговаря перспективи, разкази и частични истини.
Но едно със сигурност не е вярно: Историята не е застинал школски разказ, който научаваме в пети клас и вече няма мърдане от него. За съжаление това иска да ни внуши българския ПатрЕотизъм. Но това не е любов съм родината, а просто безкритичност и липса на внимателен ум, любов към клишетата, с които сме свикнали и употребата им като оръжие срещу „другите“.
Много се разписах, но можах да се докосна само до повърхността на този проблем.
Проф. Александър Кьосев е преподавател по история на модерната култура в СУ „Св. Климент Охридски“. Преподавал е в Гьотингенския университет, специализирал е в Чехия, Великобритания, Франция, Унгария. Автор на статии и книги върху история на културата и литературата, сред които: „Лелята от Гьотинген“, „Индигото на Гьоте“, „Караниците около четенето“. Директор е на Културния център на СУ „Св. Климент Охридски“. Едно от лицата на Движение „Реформи в културата“.
—
Изображение на корицата: Скулптурна композиция върху западната фасада на паметника. „Отечествената война“, скулптор Васил Зидаров и колектив.