Страдания Веднъж прекосиш ли океана / Once you cross the ocean 

Вчера бях на една българска постановка в долен източен Манхатън. „Веднъж прекосиш ли океана“ / Once you cross the ocean (всичко беше билингва, на български и английски). Актрисата Мартина Новакова беше и автор на пиесата, направена по автентични дълбинни интервюта с български емигранти – главно хора от изкуството. Рамката беше самолетно пътуване от Мадрид до Ню Йорк, визуализирано във фона чрез екранни ефекти, доста добре направени. Сценографията беше минималистична (само местенето на куфари и куфарчетата дойде малко в повече), а самата постановка беше в жанра на документалния театър – интервютата бяха възпроизведени дума по дума, а актрисата после ни каза, че се е старала да възпроизведе дори автентичните телесни стилове на говорещите – интонации, жестикулации, пози и пр.

Всичко се въртеше около травмата на емиграцията и необходимостта да „преведеш себе си“ на езика на чуждата култура – както е известно, при всеки превод се губи по нещо, но при този може би се губи най-интимното за човека – той бива сведен до плоско същество „от България“, за която дори не е ясно къде е точно, бъркат я с Боливия. Пиесата доста добре хващаше как всяка индивидуалност се бори с този плосък етикет и какви стратегии е принудена да изобрети. Актрисата-автор беше добра и наистина успя да пресъздаде спектър от различни темпераменти и разнопосочни житейски тактики за удържане на личността в борбата ѝ с тази „национална анонимност“, в която е вкарана. Всеки от документалните ѝ персонажи беше принуден сам да се блъска и да разбере „какво е да си българин“ – и то пред различни инстанции: пред себе си, пред близките си в България и Америка, пред разнообразни хора, които просто понятие си нямат, защото живеят със съвсем други проблеми. Пред очите на публиката някои от емигрантите ядосано се превръщаха в крайни „патрЕоти“, а други ставаха парадоксални „национални космополити“, опазвайки сложността си и личното си достойнство. На фона на влюбването в Америка (или обратното, на фона на разочарованието от нея) се разиграваха драматични варианти на известното емигрантско „Българийо, страдание мое“, както го беше нарекла Юлия Кръстева в една своя статия (всъщност лоша статия, недостойна за перото ѝ).

За разлика от това и пиесата, и постановката бяха добри (не повече). Все пак сигурно нямаше да се възбудя да пиша за това, ако след края, по време на разговора с публиката, не се беше случило нещо, което ме разтресе. Както е редно при такъв тип театър, всички бяхме поканени да останем и да споделим впечатления с екипа, който е създал представлението. На сцената, освен Мартина, беше и американски режисьор, доколкото разбрах – учител на Мартина, който я похвали и зададе на публиката ученическия въпрос „Кажете ми какво бихте запомнили от представлението след три месеца?“. Никой не си направи труда да му отговори, всеки питаше самата Мартина нещо, публиката беше смесена – българи, американци и други. Аз също питах  и то за онова, което ме мъчеше по време на цялата пиеса. „Мартина, коя е Вашата идеална публика? Тази пиеса само за българи ли е предназначена, само за българи-емигранти, или допускате, че ще Ви гледат всякакви – българи, американци, индийци, украинци, африканци?“.  Актрисата-автор отговори в смисъл, че пиесата не е само за българи, а за универсална публика, но тогава се случи онова, за което искам да ви разкажа. Точно до мен, на втори ред седеше двойка азиатци, неизвестно как попаднали тук. Аз си ги определих като хора от Тайланд – така и се оказа. След моя въпрос тайландската девойка очевидно се престраши и взе думата. Емоционалното ѝ изказване направи публиката без дъх. Не съм сигурен, че разбрах всичко от треперещ глас и от нейния английски, но ще преразкажа смисъла. Тя каза, че представлението, на което е попаднала случайно, е създало в сърцето ѝ непреодолима тъга по съдбата на тайландските емигранти в Ню Йорк. „Вие ни разказвате как тук български артисти, режисьори и диригенти са имали трудна кариера в чуждата страна, но как все пак са били допуснати да учат в престижни колежи и танцови школи, как най-накрая въпреки всичко им се е отворил път за истинска кариера в това, което е скъпо на сърцата им. Това е напълно несравнимо със съдбата на един тайландски емигрант. За него или за нея е изначално ясно, че въобще не е избираем/а за такива позиции. Няма никакъв смисъл да се опитва. Нея я допускат да чисти апартаменти и офиси, не очакват нищо друго, тя също не очаква.“ Искаше да каже, че нейните сънародници – Тайланд, страдание мое! – са жертва на някакъв предварителен филтриращ и мек расизъм, който орязва фатално шансовете им и никой не ги допуска по-нагоре от мазето на това общество. Не намекна нищо по този въпрос, но то си беше ясно, че на този фон българските емигрантски трагедии изглеждат, как да кажа… твърде луксозни. Да беше знаела, щеше да каже българското „да ви имам проблемите“, но не го каза, въпреки че на тай сигурно има някакъв еквивалент. Не го каза,  защото гласът и се разтрепера още по-силно, английският ѝ катастрофира и тя просто прекъсна изказването си. Залата мълчеше и бяха необходими около минута и половина, преди някой друг да се осмели да каже нещо. После българската тема се появи отново, по-плахо. Дискусията обаче вече беше всъщност приключила и след още няколко служебни питания, свърши и разговорът, разотидохме се.

Та това исках да ви кажа – че българските страдания са всъщност луксозни. Май не бива да забравяме това, защото другите страдащи стоят до нас, на втори ред.

 

Проф. Александър Кьосев е преподавател по история на модерната култура в СУ „Св. Климент Охридски“. Преподавал е в Гьотингенския университет, специализирал е в Чехия, Великобритания, Франция, Унгария. Автор на статии и книги върху история на културата и литературата, сред които: „Лелята от Гьотинген“, „Индигото на Гьоте“, „Караниците около четенето“. Директор е на Културния център на СУ „Св. Климент Охридски“. Едно от лицата на Движение „Реформи в културата“.