Текстът представя изказването на Александър Кьосев от дискусията за „Един човек“ в рамките на серията от турове и разговори „Ре-тур“, организирана от Културния център на СУ

Моето отношение към инсталацията „Един човек“ е сложно и противоречиво, но положително – аз я харесвам, дори я намирам за много добра. Тя има обаче много сериозни дефицити – и концептуални, и пространствени. Тук ще обсъдя три неща по отношение на произведението: мястото, фигурата и алгоритъма. Мястото е историческо. Ако тръгнем назад в историята – Евлия Челеби описва как там е имало хиподрум, на който джигити са разигравали коне. После са ставали други неща – Мазхар паша построил конак, след това имало дворец, след това е станало нещо друго, после имало мавзолей и т.н. Тоест историческата памет на мястото е множествена и противоречива и всяка негова музеификация рискува да изкара наяве един пласт от историческата памет и да потисне други. Ние сме твърде близко във времето до мавзолея и неговата травматична памет тежи върху мястото – това няма как да бъде забравено. От друга страна, градът е жив организъм, а всяко градско място е диалектика на памет и забрава. Идеята, че трябва да пазим абсолютно всичко, е погрешна – трябва и да забравяме, а особено в централните места на града е добре травматичната памет да бъде минимализира, защото потиска хората. Трябва да има специални места, специални мемориали, където травматичната памет да бъде концептуално изразена по по-добър начин. Аз смятам например, че разрушаването на паметника на Старчев и разрушаването на мавзолея са добри решения, но смятам също така, че на връх Бузлуджа чинията трябва да бъде превърната в музей – тъкмо защото не е в центъра на София. Центърът на София е много особено място и едно от нещата, които се случват в него, в точката, където е бил мавзолеят, е настъпването на новия живот, който има или ще има нови монументи, нови собствени паметници.

На някои не им харесва, че „Един човек“ е еректирала фигура – като толкова други еректирали монументи на вождове. Но еректиралите фигури, паметниците на големи, сърдити, мустакати мъже, каквито, да кажем, има много в Скопие, са винаги в репрезентационен режим, те се представят и излъчват своето послание, докато тази е в рефлексивен режим. Тя не е представление, а е огледало, което по някакъв начин отразява живия град, неговия живот в момента. Ако беше вярно, че тя така тежко и тоталитарно тежи на своето място, при нея нямаше да ходят деца, нямаше да си играят с нея, нямаше да се случва това, което се случва – при нея има хора, има употреби. Това е рефлексивен монумент: не такъв, който създава политически спектакъл и иска да внуши идеологически послания, а такъв, който кара хората да влязат в контакт с него, да се огледат, провокира ги да правят разни работи. Това е фигура на дигиталното – не непременно на теле-властта, а на властта на големите данни и на властта на алгоритмите. Накратко, твърдя, че всъщност става дума за монумент на алгоритъм – или на много алгоритми.  Това, което привидно е огледало, всъщност изпълнява разнообразни тайни програми и ни манипулира. В този смисъл „Един човек“ е нещо повече от фигура на един човек: във фигурата има нещо, което надскача хуманното, това е трансхуманоиден паметник, или паметник на трансхуманното. Той е половин машина – алгоритмична, сложна компютърна машина – и половин публика, която населява машината.

Машината обаче би трябвало да предвиди своите употреби. А какви са те в действителност, какво прави публиката в огледалото на алгоритъма? Не прави много сложни неща – прави това, което правят хората пред огледалото. Кривят се; правят разни смешни неща, пози, муцуни – зрителите се отнасят към творбата, както се отнасят децата към павилион с криви огледала или когато си правят селфита. И това е дефект на този дигитален монумент, защото – при цялата му сложност – в последна сметка публиката е накарана да се държи като за селфи. Тя не застава в контраразмисъл срещу рефлексивното произведение пред себе си. Напротив, тя се държи лекомислено и извършва различни, включително ексхибиционистични, неща. Впрочем, това странно напрежение между геометрична, тежка, минималистична форма с тайни алгоритми отзад, които управляват данните, и човешка комична свобода вътре във фигурата – това едва ли е тоталитарно. Това по-скоро е забавно, защото показва съвременното напрежение между опитите да бъдем наблюдавани от алгоритмите и това, което ние правим с тях, как бракониерстваме. Не казвам, че сме спечелили тази битка – напротив, можем да я загубим. Но така или иначе странните неща, които хората правят с това дигитално огледало, това алгоритмично огледало, са забавни, непредвидени, макар и малко инфантилни – и те изпълват черната фигура с живот. Всъщност публиката няма истински ключ към тази фигура и трябва по някакъв начин да бъде спечелена. Аз мисля, че един екран, на който обясненията за работата, включително за алгоритмите, с които работи, са представени по провокативен начини, би бил полезен – защото замисълът на произведението е сложен, той не се реконструира лесно от самата работа и това може би също е дефект. Нека бъда разбран правилно – не препоръчвам някакво цялостно и подробно обяснение, а по-скоро провокация и ключ към интерпретацията. Концептуалното изкуство – колкото по-сложно става – непременно трябва да подава на своята публика ключове, иначе ще си остава херметично и ще твърди, че е велико, но неразбрано. Би могло да се помисли също и малко повече за интерфейсното начало в самата фигура – да има например екрани, от които публиката да командва това, което става вътре във нея. Но вероятно е много сложно и е много скъпо. Може да се помисли и кое е по-добре – дали фигурата да бъде по-солидна и да няма тези две фасади с процеп между тях или да бъде още по-схематична – едно от двете, защото сега тя стои по-скоро между двете.

В крайна сметка, плюсовете на това произведение са повече от минусите и животът на тази фигура на това място беше много по-солиден и интересен отколкото живота на Бронзовата къща преди това. Комисията, която избра „Един човек“, сигурно има разни дефекти, но има една заслуга – тя извоюва централно място в София за съвременно изкуство и това въобще не беше лесно. Какво видяхме обаче? Видяхме, че софийската публика е крайно консервативна и обикновено не разбира за какво става дума. А от другата страна стоят автори, които живеят с това изкуство, но не се интересуват от масовия зрител. Така се появява въпросът на каква вълна ще бъдат настроени и авторите, и произведението: дали ще бъдат диалогични и ще дават ключове или ще предпочетат елитарния херметизъм и високомерие? Възниква и друг въпрос: на каква вълна ще бъде настроена медиаторската прослойка, която представляваме ние? Как ще обсъждаме и тълкуваме, как ще критикуваме? Това, впрочем, е и идеята на нашия проект „Ре-тур“ – идеята, че авторът няма монопол над смисъла, че смисълът се ражда от употребите. А този смисъл на тези употреби трябва да бъде сведен и преведен на език, който дори враговете на този тип изкуство да могат да разберат или поне – да разберат за какво става дума. Тогава има шанс сами да си дадат сметка, че може би не са прави – без непременно да бъдат обвинявани, че са глупави и не разбират. Тоест трябва повече да се помисли за публиката.

На финала се връщам към мястото – ако приемем, че това е дигитален монумент, то дигиталният монумент по самата си идея няма отношение към мястото – както един лаптоп няма отношение към мястото, на което е поставен временно и случайно. Не мисля, че върху подобен тип монументи тежи тежката историческа памет на местата, на които са се озовали почти винаги случайно и временно. Трябва да внимаваме с превръщането на града в музей и  трансформацията на цялото градско пространство в място на паметта: такава тотална музеификация на всичко в града, което има спомени, не е добра идея. Диалектиката на памет и забрава в живите и променящи се градски пространства е сложен проблем и би следвало да бъде разгледан с цялата си сериозност. Защото съвременността има право да се променя и забравя и това нейно право тежи не по-малко от задължението ѝ да помни миналото.