Преди известно време докато се возех в трамвая между спирките на площад „Света Неделя“ и Централни хали забелязах възрастна двойка, която гледаше сградата на Народното събрание. В този кратък момент, в който трамвайните релси пресичат светофара на Сердика, за да се спуснат по бул. „Княгиня Мария Луиза“, жената въздъхна тъжно – „Ах, едно време каква красива звезда имаше там, а сега…“ Това нейно изречение едновременно ме развесели и смути. Носталгията по идеологическия символ, който все още предизвиква напрежение, ми се стори абсурдна.

Точно под Народното събрание, част от така наречения „триъгълник на властта“, се намира галерия „Октопод“. Пространство, което заради малките си размери и архитектурни специфики, както и заради присъствието си в този исторически наситен контекст, съвсем естествено вдъхновява артистите да създават сайт-спесифик произведения, които отговарят на неговата историческа преплетеност и социална натовареност. Отличителни черти, които се открояват във времевата и историческа стратификация на площад „Независимост“.

Архитектурният и политически конструкт на площада събира сградите на Министерски съвет, Президентството и бившия Партиен дом, построени в стил сталинистки барок. Те не само доминират визуално центъра, но и исторически рамкират функциите на властта, като се превръщат и в емблема на тоталитарната власт. Триъгълникът на властта като че ли захлупва Ларгото и руините на древна Сердика под себе си, буквално и метафорично. Тази анахроничност се предава и върху функциите на самия площад – замислен като място за демонстрация на авторитарната власт, днес той се е върнал до значението на античната агора, предоставяйки трибуна за изказване на обществено мнение и колективното недоволство. Изложбата на Калин Серапионов „Ако нямате какво да правите, не го правете тук!“ с куратор Вера Млечевска работи точно с тези специфики на средата и завършва сезонната програма на галерията и на фондация „Изкуство – Дела и Документи“ с тематичен фокус „Художникът като гражданин“.

Още със заглавието на изложбата, формулирано в повелително наклонение, художникът се заиграва както с мястото – площадът като публично пространство, така и с организирането на протестни действия точно там. Изречението звучи едновременно като забрана и провокация, усеща се както ирония, така и сериозност. Кой издава тази забрана? Държавата или художникът? И към кого е насочена – към протестиращите, към случайните минувачи или към самите зрители в галерията?

Посетителите може би биха очаквали видеа на и от протести, тъй като видеото е медията, с която художникът е познат. Те обаче не са посрещнати от това. В галерията виждат инсталация от принтове върху текстил, инсталиран под формата на завеси. Фотографирани изображения от протести пред бившия Партиен дом са превърнати в негатив, а после обърнати в цветни контури. Така оригиналните снимки, носещи тежестта на конкретни политически събития, губят своята документална стойност и се превръщат в абстрактни, почти декоративни мотиви. Наредени на слоеве, завесите са така закачени, че да се отместват. Зрителят е подканен да си играе с тях, да ги пренарежда, да създава собствени композиции.

© Калин Серапионов

Завесите обаче не изпълняват обичайната си функция. Те не предпазват от слънцето, не носят домашен уют, нито отделят сцена в театъра. Вместо това маркират парадокс, едновременно прикриват и разкриват, но нито едното, нито другото води до ясно послание. Играта с тях не следва някаква кулминация, пред нас не се открива ново пространство, нито нов хоризонт. В момента, в който всички завеси бъдат дръпнати, не намираме прозорец, не проблясва светлина, не се открива нова гледка. Единственото, което виждаме, е черната стена на галерията, плътна и непроницаема. По този начин стената се превръща в метафора на властта – непреодолима и блокираща всяка перспектива.

Изземането на функцията на завесата е също толкова централно за интерпретацията на инсталацията, колкото и ролята на стената. Публиката е въвлечена в действие, което формално наподобява участие. То обаче не води до реален резултат или съществена промяна. В този смисъл, изложбата не просто коментира протестите като социално явление, а поставя зрителя и участниците в тях в по-широк контекст на социална и политическа неизбежност. Неизбежност, която си личи в разнородните граждански позиции, намерили отражение в многобройните и различни протести през годините. Именно чрез този визуален език – на ярките, почти иронични цветове и абстрактни форми – се разгръща и основният пласт на инсталацията: парадоксалното съжителство между политическа тежест и естетическа лекота. Цветни и живи, контурите на изображенията метафорично отнемат символичната сила на сградата, превърнала се в емблема на властта. Едновременно с това изпъкването им на фона на черните завеси и стени неизбежно напомня за неоновите надписи и светлини по улиците.

Тази стилистика, обвързана с неона, резонира с един устойчив мотив в практиката на Калин Серапионов: неоновата светлина като форма на визуално и концептуално напрежение. Интересът му към него може би започва с двете видеоинсталации „Колкото далеч, толкова близо“ от 2013 г. и „Choose Training“ от 2014 г. В тези проекти светкащите и премигващи светлини на табели, съоръжения от лунапарк, лога на казина и лампички по етажи се явяват персонажи, изграждащи портрет на големия град. Град, разкриващ се напълно единствено нощем, когато преобладава мистериозното, непознатото, загадъчното. Зад тази светлини обаче прозира и едно абсурдно настояще, определяно от реклами, нови желания, моди на живот и потребление, които оформят реалност, изпълнена с фалшиви обещания, илюзии и празни символи.

В този проект художникът също разобличава една абсурдна ситуация. Тук тя не е свързана с консумеризма на градското пространство, при който луната и светлините на казиното са смислово и визуално изравнени. Не става въпрос и за новопоявили се модели на развлечение, които са се разпаднали до клиширани образи. Абсурдността в „Ако нямате какво да правите, не го правете тук!“ е в загубата на значение на демократичното право на протест. Действие, което като че ли е изгубило заряда и смисъла си.

Представата за това се допълва и от лайтбокса с името на изложбата, подпрян на земята върху постлани найлони в противоположния край на галерийното пространството. Това неминуемо създава усещането за ремонт, но и за незавършеност, дори нестабилност. Къде ще се постави тази светеща табела и колко дълго ще продължи ремонтът? Дали това не е метафора за желанието за реконструкция на държавата или за нестабилността на демокрацията ни? Ако предположим, че протестите имат за цел да „поправят“ държавата, то тези действия не продължават ли с десетилетия? И все пак нито присъствието в пространството, нито разгръщането на завесите или участието в протестите не е равнозначно на реална промяна, нито на завършек на този ремонт. Защото в един момент дори действието спира да е от значение след като участниците са станали апатични.

Изложбата коментира властта, гражданската активност и пространството на протеста, като поставя под въпрос реалното значение на действията на гражданите в символно и политически натовареното пространство около „триъгълника на властта“. Пространство, което само по себе си събира както многопластова история, така и постоянното търсене между минало и настояще, социализъм и демокрация, желание за промяна и вечна институционална, политическа и социална безизходица. Историята се повтаря веднъж като трагедия, а след това като фарс – за да продължим да тъгуваме по неслучилите се празни обещания и неосъществени мечти. В крайна сметка всичко се завърта в една политическа вихрушка. В един настъпващ хаос, на който все пак съвременното изкуство отговоря независимо от наличието или липсата на звезди.