Текстът развива изказването на Анета Василева от дискусията за „Един човек“ в рамките на серията от турове и разговори „Ре-тур“, организирана от Културния център на СУ.
Аз добавям гледната точка на архитект, която е привидно прагматична. И въвеждам темата градска среда и публично пространство.
„Един човек“ трябва да бъде разглеждан и оценяван едновременно като част от публичната среда и като част от инициативата „Навън“ на Столична община. Въпросът е как работим с публиката в публичната среда днес.
Има една стара архивна снимка на две-три малки момичета, които си играят в пясъка около няколко абстрактни бетонни животни някъде през 1960-те. Зад тях се виждат монотонните редици блокове на парижкия квартал Sarcelles Locheres. Имаме архитектура, имаме публична среда, а също и изкуство. Sarcelles Locheres е пример за провалените утопии на социалната държава на следвоенната епоха.
Една определяща характеристика на европейската (или по-точно на европоцентристката) архитектура през ХХ в. е, че тя е в голямата си част обществена. Основни клиенти на архитектите са правителства и обществени институции, които след края на XIX в. заменят църквата и аристокрацията, а основни ползватели на архитектурата са все по-големи части от обществото. „Архитектурата за обществото“ след 1945 г. е много близо до глобален проект. През 60-те и 70-те години на XX в., осъзнато или по стечение на обстоятелствата, много архитекти по цял свят – и на изток, и на запад от Желязната завес – изоставят частната практика, за да служат на една споделена идеология, да материализират утопичната вяра, че нещата могат да се направят по-добре, а хората да живеят по-щастливо. Тогава се създават и публичните пространства на социалната държава.
И изкуството е част от тази утопия.
Егалитарното следвоенно изкуство излиза масово в публичната среда по цял свят – със site-specific скулптури, релефи, металопластики, сграфито и прочие. Сходни цели за естетизиране на средата и въздействие върху обществото имат както скулптурите на Хенри Мур или Барбара Хепуърт в бруталистичните жилищни комплекси на източен Лондон, така и абстрактните животни в парижките периферни квартали, а също и българите Галин Малакчиев, Иван Кирков или Валентин Старчев с работите си по фасади на български обществени сгради от периода на социализма.
Идеята, че изкуството възпитава масов вкус – една чисто модернистична утопия, вече е в миналото. Нещо повече, съвременното общество, българското със сигурност, е все по-неспособно да приеме масово или поне да игнорира успешно съвременно изкуство в публична среда, особено ако му е спуснато отгоре, с откровено модернистичен жест. Възможният път е ясен – процес отвъд егото, смирен и обърнат към диалог с публиката. Но обществото, смятам, има нужда и от доза провокация чрез изкуство – здравословно е. Особено на подобни натоварени с множествена памет места като площадката на съборения Мавзолей.
Въпросът е как провокираме.
„Един човек“ не успя да провокира достатъчно. Но стоеше добре. Технологична антиутопия на мястото на гробницата на вожда.
Вярно, с известни несъвършенства, но само архитект сигурно ще се загледа в лошия детайл около преминаването на кабелите. Въпросът е, че играта с публичните пространства продължава. А надеждата ми е нестандартните артистични акции на спорни места, обременени с тоталитарни спомени, да се множат. Това е забавно само по себе си. Нека шокираме обществото с култура, нека спорим за изкуство.