Ако зададете на някого от това поколение два прости въпроса: „Какъв искате да бъде светът след петдесет години?“ и „Какъв искате да бъде животът ви след пет години?“, то отговорите доста често са предшествани от: „Ако светът все още съществува…“ и „Ако съм жив дотогава…“ За често срещания въпрос: „Кои са те, това ново поколение?“, човек се изкушава да отговори: „Тези, които чуват тиктакането.“ А на другия въпрос: „Кои са тези, които напълно ги отхвърлят?“ отговорът може да бъде: „Тези, които не знаят или отказват да се изправят срещу нещата такива, каквито са.
Хана Аренд
От самото си зараждане модерният танц се стреми към демократизиране. Това е едно от основанията да възникне и да се развива до наши дни във все по-полемични и широкодостъпни форми. Съвременният танц днес разполага не само с този фундаментален мотив, но и с богат арсенал от възможности за изразяване на идеите, при които като че ли всичко е разрешено. Личният избор на автора-хореограф се оказва единствено решаващ както за темата на дадено произведение, така и за начина, по който тя ще се интерпретира. В много случаи съвременният хореограф е едновременно драматург, сценограф и идеен aвтор на творбата. Но дори и да не изпълнява всички тези роли, той дава своя индивидуален отпечатък върху танцовата пиеса по свой уникален и неповторим начин.
Особен тласък по отношение на демократизирането на танца дават хореографите от втората половина на XX век, когато американските постпостмодернисти разширяват още повече границите за разбирането на танцoвото изкуство. Цяло поколение хореографи и танцьори работят за скъсяването на дистанцията между танца и реалния живот, изваждайки своите опити от сценичните рамки и конвенции. Един от тях, Стив Пакстън, (основател на Judson Dance Theatre и един от създателите на експерименталната група Grand Union (1972), разработва през 80-те свое соло върху Голдбергови вариации на Й. С. Бах по твърде своеобразен и органичен като движения на тялото начин. Самият Пакстън заявява, че неговите движения са естествени като движенията на малко дете. Воден от този принцип той създава техника, която използва гръбнака като източник на произвеждане на движение. Солото на Стив Пакстън става емблематично за съвременния танц, превръща се във вдъхновяващ пример за следващите поколения танцьори и хореографи и е многократно интерпретирано от известни артисти, между които е и Михаил Баришников.
Правя това въведение, защото историческият и културен контекст е базисно важен за разбирането на творбата на белгийския хореограф, куратор и публицист Михил Вандевелде, който преразглежда по нов начин както хореографията на Стив Пакстън върху музиката на Бах, така и отношението на танца към социалните процеси.
Тримата танцьори, един от които е самият хореограф, са твърде различни като физика и сами по себе си демонстрират разбирането за демократичния подход в танца и за това кой може да присъства и да танцува на сцената. Независимо от физическите си различия, високият бял мъж (Михил Вандевелде), стройната латиноамериканка (Одри Мерилус) и младият мъж със синдром на Даун (Оскар Сталперт) са обединени от безупречното си изпълнение на хореографските инвенции.







Фотографии: Теодора Симова за Фестивал „Антистатик“
Първата част на спектакъла е базирана на солото на Стив Пакстън, с изваяни движения и неочаквани обрати в поведението. Чистота и елегантност, лекота и нежност излъчват телата на тримата изпълнители, които редуват синхронни фрази с различни разчупени композиционни конфигурации. Движенията са „изпети“ с прецизност, достойна за музиката на Бах, която присъства неизменно като отвъден водач и наблюдател.
Тук е моментът да отбележа смайващото изпълнение на Баховите вариации на акордеон, в изпълнение на живо от музиканта Винсънт Вам Амстердам. В интимното, сумрачно пространство на сцената присъствието на акордеониста придава едва доловим белег на „уличност“, но майсторството на изпълнението му превръща акордеона в малък орган. Изпълнението на „Голдберг вариации“ на акордеон е дръзка провокация, но в този случай то е виртуозно, без никакви компромиси спрямо Баховата партитура. Феноменалното изпълнение на акордиониста Винсънт Вам Амстердам звучи по особено съкровен начин. Заедно с ясната, точна и концептуално обоснована конструкция, акордеонът, като действащо лице, осъществяващо връзката между „сакралното“ и профанното“ е една от безусловните находки на спектакъла.
Аскетиният характер на първата част се променя и разкрепостява във втората, която е изградена върху различни улични поведения, включващи популярно изкуство и социални събития. В тази част се прокрадва дух на протест, но също и на витално преодоляване на социалното недоволство. В спектакъла са вградени периодично появяващи се прожекции на сцени от реалния живот, от масови митинги и шествия, изразяващи социална ненавист или протест. Езикът на хореографията става по-експресивен и наситен с конкретни жестове, които рефлектират към провокациите на реалния социум.
В този многопластов постмодерен разказ за личността на фона на историята музиката на Бах запазва своята върховна позиция на универсален, отвъден наблюдател и коментатор. Подобен ефект има и краткото интервю на Хана Аренд в края на спектакъла, което звучи като обобщение на хуманистичната идея на спектакъла, която от днешна гледна точка изглежда затрогващо актуална.
„Голбергови вариации“ на Михил Вандевелде, в чувствителното изпълнение на тримата танцьори, е рядко по силата на искреността си обобщение на процеса на демократизация на танца, което запазва високия вкус и изисканост на стила. Едно постмодерно откровение за присъствието на артиста в социалния процес.
Мила Искренова е сред най-изявените български хореографи, работещи в сферата на съвременния танц. Завършва Хореографското училище в София. Специализирала съвременен танц в Палука шуле в Дрезден и в Танцовата академия в Кьолн, а по-късно и хореография в Лабан център – Лондон. Преподавала е танцова техника и импровизация в НБУ, Националното училище за танцово изкуство, НАТФИЗ, колежа Любен Гройс, Балетна академия в Атина и в Италия. Почетен член е на управителното общество на Академия Филармоника в Месина. Работила е с водещите български танцови трупи: Балет „Арабеск“ (на който е хореограф от 2001), „Амарант данс студио“, „Хетероподи данс“, както и с балета на Софийската опера. Автор е на сценарии и хореография за над 50 телевизионни и театрални постановки. Автор е и на книгите „Радостта на тялото“, „Вкусът на Твоето тяло“, „Анна и Алената глутница“, на пиесата „Меломимик“ и на множество статии и рецензии в областта на танцовото изкуство.