Почти се чувствам задължен да кажа две думи за тази книга, която дочетох преди минути. Не само защото познавам Милена, Кольо и Божина отпреди десетилетия и не само защото познавам цялата драма около филма „Червено, твърде червено“. А защото съм живял заедно с тях – Милена и Кольо – а и отделно от тях, но в същото време и почти при същите условия. В този смисъл съм засегнат и лично – нещо подобно би могло да се случи и на мен и на моите деца (слава богу, това е само хипотеза – два пъти подадох молба до комисията по досиетата, два пъти получих съобщение,  че няма сведения за мен да са събирани документи…)

*

Амбицията да се напише книга за истината на собствения живот е опасно изкушение и често условие за лоша литература. Милена Макаруис сигурно знае това, но тя просто е била принудена да напише този роман. Истински се е опасявала, че иначе могат да ѝ отнемат личната истина за собствения ѝ живот и то без да я питат. Така че противно на толкова други автобиографии и толкова лоши мемоари за социализма, „Досието Жана“ не е написана от суетен порив към лична, автооправдателна равносметка, а от принуда, от тежка болка. Романът на Милена се е родил благодарение на натиск – първо от документалния филма на дъщерята, после досие, от което е останало само картончето… После на порой от мнения на приятели, връстници и бивши ченгета, съветващи я да забрави и да не се занимава с „глупости“. Добавили са се истерични диалози с безмилостната дъщеря покрай правенето на филма, в които по абсурден начин се сливат моралната категоричност на младите и професионализма на кинодокументалистите. Можем да обобщим – книгата се е оказала неизбежна, задължителен отговор на много тежки неща.

Резултатът е неочакван: търсенето на изгубеното време в „Досието Жана“ е с ритъм на психотрилър и ефект на дълбинна терапия. Често тя става семейна, дори поколенческа терапия и преминава в анализ на преживяната история. Книгата е преработване на тоталитарното миналото в най-добрите традиции на Фройд и Адорно. В процеса на писане, в себеизследването и търсенето на истината за себе си главната героиня ще трябва да воюва не само с „истините отвън“, но и с филтъра на собствената си изплъзваща и изтласкваща памет, както и с най-трудното – внезапно се променя, разширява се и започва да значи друго цялата картина на това минало. Романът изследва един изплъзващ се личен свят. В ужаса на това търсене героинята ще  бъде принудена да „реполитизира“ себе си – тя ще се научи да превежда битовите категории на предишния си младежки, симпатично лекомислен живот в горчиви политически и психоаналитични прозрения. Привидно за нея самата, те имат и обобщителна сила за цялото ѝ поколение, а също и за разговора между поколенията.

От чисто литературна гледна точка това води до плътно и концентрирано повествование – всичко, целият процес на самопознание и на паралелно опознаване на дъщерята, се случва в инфарктен диалог с нея, с бившия мъж, с приятели, с ченгета, с ченгета-приятели… Този разговор-сюжет-размисъл има своите сривове, бездни и каденци-извисявания: романът има неподражаем ритъм. Зад кадъра на повествованието е документалния филм на дъщерята, чиято обвинителна сянка тежи над романа от самото му раждане – но този филм също е мъчително самоизследване, този път на друга генерация.

Затова, дори да иска, личната истина не може да остана самотен, суетен солилог – тя е яростна дискусия, направо битка с други истини и гледни точки и техните парадокси. Романът знае, че в един от тези капани-парадокси е попаднала и дъщерята-режисьорка. Докато търси архимедовата точка, от която може да се започне своя нов живот, подчинен на чист, неопорочен „млад“ морал, тя не е забелязала, как собствения ѝ документалистки ригоризъм ражда комодифицирана кино-„истина“ – продукт  за пазара на обществото на спектакъла (оказало се е, че там се продават не само образи – под привлекателната реклама „истината за…“ добре се пласират и морални катарзиси, провалени кариери, сензационни животи).

В огледално насочения спрямо филма напрегнат ритъм на романа автобиографичната героиня няма просто да „преоткрие“ себе си, а направо ще се „пренапише“. Това е нелесен, мъчителен процес, в който ще ѝ се наложи да смени вътрешната си категориална система и моралните ориентири, в които е вярвала досега. Пишейки, Милена Макариус се учи да мисли по нов начин за себе си, миналото, настоящето си, България и Франция, за любовта и омразата, за майките и дъщерите. Писането не остава невинно, регистриращо спомени действие, нито предлага поредния мижав самоанализ – всеки ред и всеки морален етикет застрашават героинята. Но застрашават и дъщерята, бащата, общия живот. Затова романът не е просто автобиография, а истинска драма, саморазправа с миналото.  Не само за пишещия и  за героите, но и за читателя, който по вероятност и необходимост би могъл да се окаже на техните места.

И колкото и неблагоприятни да са били условията, се е получила добра литература. Сложна игра на много гледни точки, сплитане на перспективи, игра между фикции и реалности, между факти и фабрикации на тайните служби, между спомени, травми и автотерапии. Словесното изкуство е реагирало на филма, романът е написан срещу образи, но е и провокиран от същите кинообрази. Милена Макаруис е поела риска да се разкрие рисково – такава каквато е мислела, че е, такава, каквато я вижда дъщерята, такава, каквато се вижда сега, каквато я виждат ченгетата и небрежният външен свят.  Стилистично постижение е, че целият драматичен сплит на вътрешни и външни перспективи успява да се случи в кратки, осведомителни изречения, притежаващи  обаче залпова експресия – един особен морално-стилистичен и емоционален лаконизъм, който не пречи, а помага – и на разказа, и на дълбочината на анализа. Получило се е повествование-изследване с много дъна: в него има сдържана изповедност, която  преминава в автопсихоанализа, а след това в семеен скандал, той се превръща в семейна терапия, а в един момент мащабите на камерната драма „майка и дъщеря“ внезапно зейват към пропастите на нещо много по-голямо. Животът, не само на майката, но и на дъщерята, на бащата и на читателя, бил писан на фона на тъмнините и сенките на едно общество. Познавам само една друга книга в българската мемоарна литература от последните години, сравнима по драматизъм – „Следеният човек“ на Веселин Бранев.

Във финала да отбележа и една разлика между България и Франция. Споменах вече, че във филма и в книгата образът на режисьорката Божана е поколенческа персонификация на младите, които търсят истината за ужасно-обикновеното време на социализма –  търсене, което рискува само да стане тоталитарно, пан-оптическо. Това е силна фигура, но за съжаление нетипична за България. В България риск няма – младите вече не търсят истината за социализма. Те или изпитват носталгия към това време (ако са глупави), или се отнасят насмешливо-пренебрежително към соца (ако са умни), отнемайки му дори правото на драматизъм. Поколенчески конфликт, подобен на немския по време на Vergangenheitsbewaeltigung от периода на 60-те години на XX век в Германия, тук не се наблюдава. На българските млади „соца“ им е омръзнал, а най-много са им омръзнали неразбираемите дебати и терзания „кой е ченге и кой не“. За тях животът в това смешно време е някак изначално лишен от достойнство, възможните роли в него са със слаба различимост и за тях не се допуска дори възможността за някакви си морални терзания. В този смисъл, ако Божина и Милена живееха постоянно в България, този ужасен конфликт между майка и дъщеря, вероятно така и не би избухнал. Не би имало такъв филм като „Червено, твърде червено“, нито драми и взаимни обвинения. Не би имало нужда от отговор, цял роман. В български контекст вместо кино-литературни драми между родител и дете, би имало банални простотии – от една страна „Такова беше времето!“, от друга „Айде стига с това ваше време, бе!“.

В този смисъл да благодарим: добре че има бели врани от Франция.

Проф. Александър Кьосев е историк на културата и литературовед. От 2009 г. е директор на Културния център на Софийския университет, а от 2010 – главен редактор на академичното списание за изкуства и култура „Пирон“. Автор на четири книги и много студии и статии, съставител и редактор на 15 сборника. Носител на наградите „Рицар на книгата“ за цялостен принос от Асоциация „Българска книга“ и на националната награда „Христо Г. Данов“ за хуманитаристика 2014 г., член на множество международни научни мрежи. Изследователските му интереси са в областта на теорията на четенето и читателските практики, културна история на тоталитаризма, история на утопията, колониални и самоколонизиращи процеси в културата. Негови критически и теоретични текстове са превеждани на над 10 езика.