Галерия „Структура“ е тайнствено притихнала и тихо и кротко празнува смъртта. Да, точно така. Докато всички се опитваме да изтласкаме темата за умирането далеч от съзнанието си, има една художничка, която прави точно обратното. Това е родената в Италия Валентина Шарра, а нейните скулптурни олтари и надгробии са част от изложбата „Сълзи без тъга“ (куратор Мария Василева), която може да бъде разгледана в галерия „Структура“ до 4 декември. Без да обелва и дума, изложбата съвсем спокойно, но и изключително категорично, приветства смъртта и приканва посетителя да се отърси от страховете си и да се отпусне в ръцете на живота и неговата пълнота.

Изложбата на Валентина Шарра поставя въпроса за нормализирането на смъртта. За разлика от много други теми свързани с човешкия живот, които в предишни епохи са били приемани за табу, а днес са нещо нормално, с разбирането за смъртта се случва точно обратното. Докато преди умирането е считано за естествено продължение на живота и за част от кръговрата на света, днес то е едно немислимо, необратимо и крайно събитие, от което няма нищо по-страшно. За смъртта не се говори, гробищата са изтласкани в периферията на населените места, до тях се ходи само при изключителни обстоятелства, а хората като че ли все повече опитват да забравят, че не са вечни. Това донякъде се дължи на факта, че днес връзката между тялото и душата на човека е абсолютно прекъсната, което, освен че прави приемането на края още по-трудно и невъзможно, усложнява и самия живот, който в съвременността е подчинен предимно на телесното и на задоволяването на неговите потребности.

Това преобръщане е ключово и заслужава внимание – от антрополозите знаем, че именно отношението към смъртта определя начина на живот на едно общество. Може да се каже дори, че културите се различават не толкова по начина, по който хората живеят, колкото по начина, по който умират. За някои общества умирането е едно от най-щастливите събития, тъй като именно след смъртта душата води най-пълноценното си съществуване, за други пък смъртта е просто преход от един живот към друг. Ако искаме да разберем защо живеем по начина, по който го правим, трябва първо да си отговорим на един фундаментален въпрос, а именно – как умираме?

Въпреки че според западната традиция смъртта не е крайно състояние, а напротив – именно тогава душата се освобождава от тялото и се отдава на вечността, в съвременното общество умирането е немислим страх, необратим край и тема табу. Успоредно с това обаче смъртта днес е и в зрелище. Особено по време на пандемията, когато медиите ежедневно ни заливат с информация за починали от вируса хора, смъртта се е превърнала в една интересна тема за разговор. Само че тази смърт е някъде извън нас. Тя е анонимна, подчинена на шокиращите статистики и е любопитна за проследяване, но със сигурност е част от света на другите и е немислимо да се случи на нас. Смъртта е навсякъде около нас и не спираме да мислим и говорим за нея, но въпреки това ние непременно сме защитени от нея. Всеки ден умират хора и това е нещо напълно нормално, но тези хора са по презумпция непознати и тяхната смърт не ни касае пряко. Случи ли се да се срещнем със смъртта отблизо обаче, със сигурност този момент се счита за трагедия.

Валентина Шарра представя именно тази смърт в самите нас, която ни е трудно да погледнем в очите и която отказваме да приемем. По един нежен и красив начин художничката провокира посетителя в галерията да се сблъска със своите непреодолими страхове и да преосмисли отношението си към умирането. Страхът от смъртта е страх от непознатото, но и страх от самотата. Скулптурните надгробии и олтари в галерия „Структура“ запълват празнините без да се натрапват, те тежат на мястото си по един лек и фин начин и заявяват себе си и ролята, която имат в приемането на смъртта, без да плашат. Използвайки за основа на своите скулптури именно такива обекти, които традиционно се свързват с манифестация на смъртта, художничката прави опит да възстанови връзката между отделните елементи в кръговрата на света, да олекоти болката от умирането и да заздрави връзката между телесното и духовното.

За създаването на своите скулптури Валентина Шарра работи предимно с естествени, доближаващи се до природата материали като камък, дърво, мрамор. По този начин допълнително се подчертава усещането, че и живота, и смъртта са нещо нормално, те са част от естествения цикъл на света и поради тази причина в тях няма нищо плашещо. И както художничката комбинира отделните елементи, за да изгради цялостни и завършени скулптури, така и животът и смъртта само в своята заедност могат да затворят кръговрата и да постигнат целостта и хармонията на битието. Заедно с това изборът на материали отпраща – колкото деликатно, толкова и съзнателно – към хилядолетната история на подобни паметни знаци; история, която днес в известен смисъл сме свикнали да мислим като неразделна от историята на изкуството.

Надгробиите и олтарите са грижливо и хармонично подредени в галерията и съществуват необезпокоявано, сякаш винаги са били там и са съпътствали всички предишни изложби. Изпипани до най-малкия детайл, тези на пръв поглед простички предмети поставят акцент върху красотата на празнуващите смъртта ритуали, които според художничката би трябвало да бъдат неотменна част от ежедневието на съвременния човек. Машината на времето пък, разположена в малката зала на галерията, сякаш бди над скулптурите и като един апотеоз на смъртта се грижи за това връзката между телесното и духовното да бъде заздравена.

Скулптурите в изложбата са съпътствани от книга-игра, която посреща (или изпраща) зрителя и го приканва да спре за миг и да я прочете (или изиграе). Според художничката, именно това е ядрото на самата изложба, тъй като играта е ключов елемент в приемането за смъртта. Книгата, подобно на скулптурите, излъчва нежност и хармония, а освен интригуваща, тя е и изключително поетична и прилича по-скоро на меланхолична стихосбирка, отколкото на забавна игра. Въпреки това обаче, „Синята вълна“ по-скоро отвлича вниманието от създалата се атмосфера при разглеждане на изложбата. Скулптурите и сами тежат на мястото си и тяхното безмълвно спокойствие като че ли няма нужда от думите и действията на книгата-игра, нито от нейната закачлива покана към читателя да се впусне в приключението, което тя предлага. Мълчанието на олтарите и надгробиите е достатъчно красноречиво, то не се нуждае от красотата на поезията, за да погълне всичките тревоги и страхове и да ги превърне в приемане и спокойствие.

Със своите скулптури Валентина Шарра приканва посетителя в галерията да плаче без да изпитва тъга и да приеме живота в неговата пълнота. Въпреки че днес духовното е отстъпило място на плътското като водещ принцип в живота и поради тази причина смъртта се разглежда единствено през телесното, а именно като едно крайно и необратимо разлагане на тялото, изложбата в галерия „Структура“ уверява по един нежен, но категоричен начин, че смъртта е естествено продължение на живота, а не негов край.

Проектът „Сълзи без тъга“ на Валентина Шарра с куратор Мария Василева е създаден специално за галерия „Структура“. Изложбата може да бъде видяна от 05.11.2021 до 04.12.2021.

Калина Цонева е завършила културология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Специализирала е в областта на модерно и съвременно изкуство.

Използваните фотографии са предоставени от екипа на галерията.