Милена Макариус (по баща Михайлова) напуска България през 1990 г., когато е все още млада асистентка по старофренска литература в Софийския университет. Заминава за Париж – временно, но остава там постоянно. Ако се случи да я запитат откъде идва, отговаря, че „по произход“ е българка. Думата произход ѝ действа успокояващо, защото заобикаля другата дума българка – отдалечава я, избутва я далече назад в едно минало, което изглежда забравено. И така до деня, в който трийсетгодишната ѝ дъщеря Божина не проявява жив интерес към България, към миналото на своя род, към времето, в което се е родила – около средата на 80-те. И тъй като се занимава с кино, решава да отиде в България и да направи филм за самата себе си в търсене на своите корени. Развеселена в началото от „приумицата“ на своята дъщеря, майката бързо изпада в стрес, когато по инициатива на Божина тя подава молба до Комисията по досиетата и получава отговор, че има досие на нейно име във вече отворените архиви на бившите служби. Така започва едно главоломно приключение, което изправя една срещу друга две епохи, две жени, две истини, две поколения. Появява се досието Жана – напълно истинско, от времето, в което Милена е работила като преводачка и … регистриран информатор на ДС. Двете жени, майка и дъщеря, изживяват тежка драма – поотделно, но и в отношенията помежду си. В търсенето на изход и дори спасение всяка от тях посяга към изкуството: дъщерята прави документален филм, майката написва роман.

Филмът „Червено, твърде червено“ се появи в България още през 2019 г., вече отличен с няколко международни награди. Романът е публикуван сега, буквално преди седмици (френското издание е от 2020 г.). Представянето му (на 16 юни) беше предшествано от прожекция на филма. Мислех си, че това сдвояване няма да направи добра услуга на романа: образът е по-силен от текста, фактът – от фикцията. Не се оказах права, двете произведения се сдвоиха по неочаквано продуктивен начин. Фактът успокои драматичния тон на фикцията; фикцията придаде многоизмерност на факта.

Наистина, книга, която разказва събитията и обстановката на тоталитарното минало, вече не може да направи силно впечатление вътре в България: много е казано, не малко е и написано. (Във Франция, точно обратното, тъкмо информативният разказ прави силно впечатление на публиката и критиката.) Затова пък две други неща могат да бъдат интересни на българските читатели. Най-напред литературните качества на романа. Макар и дебютен, той представлява задъхано написан, увлекателно развиващ се психологически наратив. Освен това е рядък в контекста на българската традиция опит да се психологизират в дълбочина, с акценти на психоаналитичното знание, отношенията между деца и родители, особено между майка и дъщеря.

Особено внимание заслужава мотивът за мълчанието, или по-скоро проблемът за мълчанието, разгърнат в целия текст. Дори бихме могли да кажем, че това е книга за мълчанието и за пътя към истините, които се крият зад него. Героите от различни поколения мълчат по различен начин. Най-напред възрастните хора, които са преживели времето на лагерите и тежките репресии. Те мълчат: може би от страх, може би за да не обременят съзнанието на своите деца. После идват родителите, родени около средата на ХХ век. Те не са преживели пряко травмите на ранния комунизъм, но усещат неизказаното, което трепти в поведението на техните родители и го прави да изглежда понякога неразбираемо, дори принудено. Майката в романа принадлежи на това поколение. Тя се е справила с миналото, като си е създала балон от амнезия, изтласквайки спомените от своята памет.

И тогава идват децата: те са млади и малко луди. (Лудият и детето са традиционни фигури на умението да се вижда голотата на истината под дрехите на страха и привичките, както в „Новите дрехи на царя“.) Те са израснали с мълчанието на своите родители, баби и дядовци, но искат да видят зад него, за да намерят своето място в живота. Романът добре показва как тъкмо скритото, потуленото зад стените на семейната крепост ражда срама. Срамът от тайните прави хората затворени в себе си, лицемерни, неспособни на съкровено общуване. Така се оформят два много важни въпроса, изведени и разиграни в сюжета на този роман, още повече когато го сдвоим с впечатления от филма на Божина Панайотова. Имат ли децата право да знаят тайните на своите родители? Имат ли родителите право да не отговарят на децата си? Едва ли някой може да разреши тези въпроси с еднозначно „да“ или „не“. Решението всъщност е в това да се преодолее мълчанието, да се започне разговор между двете страни, всяка от които има право на мнение.

Именно това правят – всеки по свой начин – романът на Майката и филмът на Дъщерята. Всяка от героините намира своята истина; и дори не е важно дали двете истини ще съвпаднат. Важни са търсенето на истина, драмата на трудното проговаряне, катарзисът, до който стигат двете жени и който им дава посока за пътя напред.

Милена Кирова е български литературен критик, преподавател, професор. Тя е председателка на Българската асоциация на университетските жени (БАУЖ). Пише и преподава в областите българска литература (основно нова българска литература, но и съвременни автори от края на XX и началото на XXI век), женско писане (в българската литература), феминизъм и библеистика, феминизъм и психоанализа (и като литературна критика), но също и чужда литература.