Разгарът на лятото е, но в Пловдив се случи нещо от друг сезон.На късметлийската дата 08/08/2024 – три осмици, т.е. три празноти и три безкрайности – се закарах на концерта на Авишай Коен в рамките на лятното издание на Пловдив Джаз Фест, чиято класа и стил вече десета година дължим изключително на добрата воля, мениджърски умения и ефективен чар на джаз вокалистката Мирослава Кацарова. Коен щеше да бъде в трио, което хем изглеждаше логично при фронтмен на баса, хем свеждането на групата до три класически ритмично-хармонични инструмента, осигуряващи по правило „грунда“ за мелодично-импровизационен солиращ инструмент, си беше предизвикателство.

Освен от най-масивния бас на нашето време бях привлечен и от „подгряващата група“ на Арнау Гарофе. Познавах го от квартета на Христо Йоцов Jazz Cats 2, чийто диск слушам от години. Сега Гарофе се изявяваше като лидер и композитор. Той представи групата си като шумна и фънки, но това беше само едната ѝ страна. Бравурният тенор саксофон на Арнау свиреше съвместно и често в унисон с интелигентно прибрания тон на китариста А. Логозаров и с мекия и мелодичен Стив Хамилтън на клавишните. Последните двама работеха за една по-умозрителна и дистанцирана звучност при сдържано мелодична импровизация. Тяхна масивна алтернатива представляваха фънки басистът Ривърмен и енергоцентралата Васил Вутев на барабаните, а Гарофе следваше да осигури прехода между групите. В Jazz Cats 2 Арнау се изявяваше като хардбоп саксофонист в линията на Колтрейн. В собствения си проект той търсеше сякаш по-фънки облик, с по-фокусирани сола след пространни виртуозни теми в унисон с китарата на Логорозов, чийто мек, почти акустичен тон продуктивно контрастираше на оголено металната агресия на Арнау. Двамата заедно правеха разликата. Извън тази неочаквано добра комбинация Гарофе се потвърди като добре подготвен технически, но тук тонът му грапавееше скучновато, а импровизациите му бяха нефокусирани, затворени в себе си, безизлазни и без намек за наратив. Тези на Логозаров пък утихваха някак скършени и недоизказани. Липсваше суингът, оф-бийтовата пулсация. Барабанистът Вутев беше надежден и мощен, но ритмичният му принос беше като на гръмогласен метроном. Неговата батарея извикваше асоциацията с Боримечката на Зли дол. Басът на Ривърмен не правеше нищо, за да разчупи тази разграфеност, а Хамилтън, когато клавишните му работеха, стоеше носталгично мелодично и изолирано в тази шумотевица. Иронично, най-добре се получи единствената балада. Недостатъчно сработен, на квинтета му липсваше стилистична избистреност и интегрален резултат. Налице беше добросъвестно усилие, което обаче се оказа все още на пътя и далеч от целта: недостиг на пластичност, на чувство за хумор и на известна изметнатост, толкова необходима при джаза. В най-добрите си моменти и благодарение на Логорозов стилът на групата извикваше вече позабравения Лари Кориел и неговата Eleventh House. Все пак квинтетът в ролята си на подгряваща група предостави добър открояващ контрапункт за големия – Авишай Коен.

Наживо слушам големия израелски басист за първи път и съм безкрайно благодарен за предоставения шанс. По ковидно време Mezzo въртеше до безкрай няколко концерта с лидирани от него по-големи формации със солиращ сакс. Не бях го слушал в трио и не си представях как ще звучи такава формация, фокусирана около баса. Това, което се случи, нямаше нищо общо с очакванията ми. На пръв поглед Авишай Коен беше отстъпил водещата музикална позиция на Москович като в класическо пиано трио. Затрогващо мелодичен и явно класически школуван пианист, Москвич звучеше като леко захаросан Мелдау. Проектът впрочем не криеше сходството си с Баховия албум на последния: темите извикваха барокова асоциация, а импровизационната техника на Москович разгръщаше, но удържаше предкласичните обертонове: строго, логично, линеарно построено и все пак мелодично до мелодраматичност музициране. Ала тази вкусна мечтателност не беше оставена на себе си. Тя бе неизменно въвличана в нещо като перформативен конфликт с мускулестото, мъжествено и de profundis звукоизвличане на Коен и вещите барабани на Каспи. Авишай е странен музикант. Не се сещам за фронтмен, който да е дотам интегрално вплетен в музикалната концепция на групата си, да е толкова дисциплинирано подчинен на общностната концепция и комплексния резултат. От друга страна, Коен е атрактивен шоумен, който пълни сцената не само с бездънния си, вибриращ във вътрешностите тон, но и с подкупващо простодушно присъствие. Някои от сценичните му хватки могат да минат и за маймунджулъци, употребата на баса като ударен инструмент при наличието на толкова веща батарея в лицето на Рони Каспи стоеше по-скоро като шоу екстра, отколкото като музикален принос. Рони Каспи, от своя страна, се оказа умела и зряла 24-годишна барабанистка, която с крехката си телесност и пембяна коса приличаше на шестнайсетгодишна. Тя осигуряваше надеждно и овладяно съприсъствие. Двете ѝ пространни сола оставиха по-смесени чувства. Първото, по-просто и традиционно, се получи; второто с високоволтовата си невротична повторителност се оказа в последна сметка ялово. Солата на Авишай, на свой ред, са подкупващо мелодични при все широкия диапазон. Той обаче не злоупотребява с нечовешката си виртуозност и е фокусиран върху богатия си, обемен тон. Отказва да подрипва и ситни във високия регистър, както, уви, правят толкова други басисти. И все пак, индивидуалните изяви на всеки един от тримата музиканти си останаха в рамките на високото тривиално майсторство. При все сценичните мурафети на Коен като перкусионист и магьосник на звука, величието му се прояви като лидер на група. Редом с безкрайно надарените младоци до себе си той изгражда сложна и наситена интегрална фактура, в която всеки върши нещо различно, но резултатът е общ: завършен, обемен, пулсиращ, изумително жив и, дето стана дума, изметнат. При триото имаше тяга и пулсиращ порив напред, но също и скулптирана статичност, завършена самодостатъчност и автоконтекстуализираност на всеки музикален фрагмент. Сякаш се създаваше едновремененно суксесивно изкуство, което се разгръща във времето, и коекзистентно изкуство на статичното изпълване на едно многоизмерно пространство. Незабравимото преживяване дойде от интегралния ефект на паралелната импровизация: тя създаде тази толкова жива, одухотворена и пулсираща плът, която в същото време си тежеше на мястото и си знаеше цената.