Кръгла маса към конференцията „Съвременната българската литература и нейните читатели. Предизвикателства, нови идеи“

Организатори: Културен център на Софийския университет, сп. „Литературна мисъл“, сдружение „Център за четене и култура“

През 2023 г. беше публикувано литературоведското изследване „Читатели в текста. Имплицитният читател в съвременната българска литература“ (София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2023), модул от интердисциплинарното изследване „Читателски практики в България“, чиито резултати са обобщени в сборника „Читателски практики в България 2006 – 2022“ (Пловдив, Жанет 45, 2024).

Литературоведската част адаптира и трансформира теорията на Волфганг Изер в опит за нов прочит на български литературни произведения. Изследването ревизира понятието на Изер „имплицитен читател“, трансформирайки го от феноменологическо в социологическо и стилово.

Основните находки и твърдения на книгата могат да се сумират по следния начин.

Общи находки

Фрагментираност на литературното поле

Насоченеността на съвременната българска литература към разнородни и трудно сравними публики говори за дезинтеграция на литературното поле в смисъла на Бурдийо. За да изследва това разбягващо се множество, екипът условно отграничи три условни групи четива, ориентирани към три базови типа публики:

• „Висока литература“ – произведения с естетическа претенция, често удостоени с награди, дискутирани от критиката. Те предполагат добре подготвен читател, способен на сложни интерпретации, разпознаване на културни алюзии, жанрови и реторични стратегии.
• „Популярна литература“ – ориентирана към широка аудитория и комерсиален успех на пазара, по-лесна за четене, ясно жанрово маркирана (трилъри, любовни романи, фентъзи).
• „Медийни текстове“ – публицистика и хибридни форми, които реагират на текущи събития. Тук имплицитният читател често е гражданин, зрител, потребител на новини – някой, който се очаква да бъде възмутен, въвлечен, съучастен: комуникативната стратегия за негово печелене се оказа много различна.

Като рамков резултат изследването констатира очаквано сближаване на дистанциите между „високо“ и „популярно“, предполагаема българска конкретизация на. световен процес.

Специфични находки

Различни образи на читателя и конструиране на разбягващи се публики (тук ги съкращаваме само до три типа)

• Във връзка степента на интерпретативната свобода. Въпреки сближаването между „високите“ и популярни примери, съвременните български текстове изграждат различни „програми“ за четене – от силно контролиращи и моделиращи читателското възприятията, характерни за популярните четива, до отворени, амбивалентни структури, които предоставят широка интерпретативна свобода, характерни за „високата“ литература
• По оста глобално – локално. Забелязват се ориентации към два различни типа въображаема публика. В първия случай текстове са насочени към глобален читател, за когото се предполага, че не владее много от локалните кодове. На него литературните текстове му предлагат очаквания прозрачен, лишен от местни идеосинкразии продукт, написан на език, готов за превод на английски. Реториката на такива текстове не е обяснителна и те рядко дават специфична информация и рядко въвеждат читателя в локални подробности. Въображаемата география е пределно глобална, изобилстват медийно популяризирани световни имена, действието се мести в различни, но масово известни точки на планетата: предполага се че това е известно на читателя. Друг тип текстове отчетливо се ориентират към алтернативни на глобалните, местни адресати. Те владеят и местни кодове и оперират с местни компетентности, недостъпни „навън“. При този начин на писане се употребяват много характерни за конкретно място имена и реалии, пише се на местен жаргон – сякаш за някаква топла и махленска общност от читатели, във властта на културната интимност (понятие на антрополога Майкъл Херцфелд). Тези два полюса се насочват към противоположни публики и сякаш „прескачат“ предишния тип общонационална публика, която би трябвало да има общонационални културни и езикови компетентности, да разполага и традиционен интертекстуален репертоар. Конкуренцията между глобално и местно вкарва и българския език, на който обикновено са написани произведенията, в два различни стилови режима – първият е свръхпрозрачен, сякаш е предназначен направо за превод, а вторият непрозрачно-идиосинкразен, жаргонен или диалектен, непреводим: има и интересни случаи на глокализация, иронично заиграване на локалното с глобалното и пр.
• По отношение разминаването между културни, жанрови и езикови компетентности

Високата литература често се позовава на традиционни български културни кодове и интертекстове, на междукултурни алюзии и сложни жанрови експерименти, докато популярната разчита на утвърдени медийни клишета и разпознаваеми, масови наративи. Изследването установи обаче, че и двата случая към общата култура, която се очаква от публиката, няма особено сложни изисквания, от нея не се очаква сложна и дълбока образованост и произтичаща от това задълбочена културна компетентност. За учудване обаче, от читателя често се очакват доста добри, почти виртуозни жанрови компетентности, особено по отношение репертоарите на трилъра, фентъзито и историческите мистерия. Създава се трудно обясним парадокс – ниски изисквания-очаквания към общата историческа и хуманитарна култура на публиката срещу високи изисквания-очаквания по отношение владеенето на жанровата игра.

Изследването установи още, че в българските литературни публикации в електронните мрежи не се наблюдава радикална литературна експерименталност и отсъстват отчетливи опити да се използват експериментално новите възможности на дигиталните медии. Литературните опити в българските социални мрежи общо взето възпроизвеждат традиционните роли на печатната литература, йерархията между автори и читатели не е разколебана.

*    *   *

Кръглата маса, която организираме в рамките на конференцията, цели да подложи на аналитично, критическо и разширяващо обсъждане заложената методология на „Читатели в текста“, нейните приложения, както и постигнатите конкретни резултати по отношение на съвременната българска литература. Но нейна цел също е да отвори възможност за нови идеи и различни перспективи в изследването на имплицитната публика на литературните текстове, един малко прилаган подход към българската литература. Каним всички колеги, а също млади литературоведи, докторанти да предложат свои текстове, които влизат в диалог с книгата, поставят под въпрос нейните хипотези, развиват или прилагат нейния подход.

Възможни тематични полета

• Каква е вашата позиция към методологията на книгата „Читатели в текста“? Задоволява ли ви конкретизираното понятието на Изер в книгата? Има ли случаи, в които „имплицитният читател“ в книгата „Читатели в текста“ остава недостатъчно ясен, недоразкрит или вътрешно противоречив? Какво според вас липсва в опита за културно-социологическо доразвиване на Изер? Има ли методологическо бъдеще подобна съвременна преработка на старата рецептивна естетика?
• Книгата работи с условно деление между „висока“ и „популярна“ литература и подбира примерните си произведения и текстове за анализ в съответствие с това деление. Въпреки всички уговорки, които правят авторите, делението обаче остава рисково и оспорвано. Какво мислите за отношението „високо“ – „популярно“ в съвременната българска литература, имате ли предложения за замяна на тези понятия?
• Доколко предложеният от екипа на изследването подход е приложим към съвременната българска литература? Носи ли той съществени изследователски находки, как може да бъде развит, евентуално коригиран? Какви читателски позиции се конструират в литературата от последните 10–15 години? Има ли важни литературни феномени, които са били пропуснати?
• Какво мислите за конкретните анализи в книгата? Има ли несъответствие между методологическата рамка и конкретните интерпретации? Приложим ли е методът към други жанрове освен прозаическите? Какъв би бил имплицитният читател на съвременната българска поезия и драматургия? Възможно ли е да се използва и при тях тройното разграничение на високо, популярно и медийно, или са нужни други разграничения?
• Ще се радваме да предложите свои анализи на образи на (въображаемата) публика в конкретни съвременни български произведения като използвате предложения метод или негова критическа преработка.
• Какво мислите за твърдението на книгата, че различни автори и произведения днес пишат за различни, разбягващи се въображаемите публики? Имате ли конкретни предложения как може да се обогати картината? Еднакъв ли образът на публиката в печатната българска литература и в литературата в социалните мрежи? Еднакъв ли е образът на публиката в произведения на писатели, живеещи в България и български писатели-емигранти?
• Как се отнасят „въображаемите публики“ в литературните текстове и реалните публики, достъпни не чрез текстови, а чрез социологически и антропологически анализи? Има ли реални публики, групи и прослойки, които „въображаемите публики“ не взимат предвид или изключват? Какви са реалните последствия за реалния читател от факта, че съвременните произведения изискват „малко“ от своя въображаем читател?
• Как се мисли българската публичност чрез литературата и нейните въображаеми публики? Какви са политическите, културните и социални изводи, които могат да се направят от това? Променя ли се имплицитният читател в резултат на настъплението на десни идеологии, нови национализми и популизми?
• Литературата в световен мащаб е в процес на проход от печатен към дигитален носител, което променя съществени характеристики на текста, смислообразуването, цялостната структура, авторството, позицията на читателя, публиките, литературния пазар и пр. Приложимо ли е понятието „имплицитен читател“ за интерактивната дигитална литературна продукция? Ако да, как имплицитният читател се променя в дигитални контексти, социални мрежи и трансмедийни разкази?

Условие за участие в кръглата маса е текстовете да се отнасят по един или друг начин към резултатите от изследването „Читатели в текста“ – било като тяхна критика, доразвиване или приложение върху нов материал.