„Мисирков за Мисирков“ не е традиционна изложба. Тя не проследява нечие цялостно творчество макар и да е посветена на 90-годишнината от рождението на преводача Борис Мисирков. Трудно е да се каже, че като изложба създава определен разказ за или около преводачеството. В описанието на изложбата тя по-правдиво е наречена сбирка.

Може би изложените преведени книги, като „Хулио Хуренито“ на Иля Еренбург, „Дяволиада“ на Михаил Булгаков, „Щастливата Москва“ на Андрей Платонов сред други, напомнят на част от публиката за времето на тяхната поява, за прелистваните в миналото разкази, за разговорите около тях, но самата изложба не помага на неподготвения зрител, липсващия свидетел на историческото време, да види по-отблизо сюжетите на тези разкази или преводаческото усилие, което ги събира на едно място. Там са и фотографии на преводача Борис Мисирков от 80-те и ранните 90-те, направени от фотографа син Борис Мисирков. Те улавят преводача върху наличната тогава черно-бяла лента в типичната за времето обстановка – на терасата, на преводаческа резиденция сред природата, в компанията на близки, на море, често усмихнат или пушещ цигара. Тези фотографии съхраняват интимната тайна на различни случаи, които незапознатият не би могъл да разпознае. Изключение от тези лични спомени е седналият върху канапе Мисирков на селската улица, четейки вестник „Демокрация“ някъде в началото на 90-те. На една от колоните в галерия „Алма Матер“ на всяка от четирите ѝ стени са отпечатани ключовите белези на тази сбирка – купчина от книги, предимно речници, пишеща машина, нарисуван портрет и бутилка московска водка. Близо е поставена инсталация, напомняща работно място на преводач. Върху него има стар лаптоп някъде от зората на демокрацията у нас, на чийто екран е започнат превод, пепелник и печатно набран на руски текст от Ерофеев „Москва–Петушки“.

Всъщност този пръв поглед върху изложбата – сбирка на отделни артефакти, които можем да припишем на преводачеството и в конкретния случай на Мисирков, не разкриват нищо, което да разкаже или въведе посетителя в живота на преводача или неговите преводи. Съвсем съзнателно за момент отлагам да спомена звуковата инсталация от откъси на преводи, както и втората колона в залата, върху която са залепени копия от преводаческите коректури на „Спомени за мъките на немотата“ от Юрий Трифонов. Не засягам все още тези може би най-важни елементи в сбирката, защото съвсем лесно те могат да бъдат пропуснати от всеки преминаващ, както впрочем и самата юбилейна изложба, която, уви, продължава само седмица, но последното е отделна тема на визуалната сцена у нас. Пропускам ги, защото това не е традиционна изложба в нейния визуален смисъл, не е изложба летопис, какъвто най-често е случаят при юбилеите, не е и архивна изложба, която да покаже свидетелства от дейността на преводача в миналото. Сбирката „Мисирков за Мисирков“ по-скоро събира скромно на едно място отделни следи – книги, листи, коректури, прочити, мемориални слова от други, фотографии, няколко предмета, които въображението на посетителя да срещне в един възможен прочит.

Но как би могъл да изглежда един възможен прочит на преводаческите търсения, съмнения, търпения и ядове, битови и исторически хроники, натрупани през годините Дали следва да се търси как разкази на различни автори живели преди години се пресичат в живота на техния преводач и неговото историческо време? Или не казаното, а премълчаното, пропуснатото или невъзможното за изказване, което внимателният прочит на преводача е засякъл между думите, следва да изгради пространството от прекъсвания, замъглявания и затъмнявания в едно подобно изложбено пространство. И ако искаме да насочим погледа към конкретната личност на преводача може да останем и само при неговите съмнения под формата на коректури, задраскавния, както и паузи между отделните преводи. Обръщам внимание на тези детайли, защото те чертаят вътрешното пространство, както в един разказ или роман, така и в една изложба, и задават ритъма на неговото вътрешно движение, пък било и то изцяло въображаемо. Така едно лице и тегнещото над него се променя от „Мемоариста го преследват такива“ на „Авторът на спомени е заплашен от следните опасности“, действията се прецизират от „предстои ми сурова разправа“ на „чака ме суров съд“ или „проумявайки“ се вразумява на „съзнавайки“, а друг път деянията между лицата добиват друг оттенък, както при „въвлече“ към „тласна“, или пък сближавайки от „изкуши“ на „съблазни“. Дори при някои от тези случаи корекцията да променя по-механичния превод към неговата благозвучност в българския език, понякога това са съвсем дребни премествания, често скрити за читателя, както при „лека-полека“, което променя своя ход на „полека-лека“ или пък от „всичко за тях“ на „за тях всичко“. А друг път, гледайки тези корекции, съвсем може от компанията „с гробно мълчание“ да се окажем „в гробно мълчание“. Така по стените на колоната може да пробяга погледът на любопитния посетител през коректурата на Мисирков върху „Спомени за мъките на немотата“ от Юрий Трифонов. Но неминуемо този поглед от време на време би се спирал, чувайки същевременно и прочит на откъси от „Москва–Петушки“ и тогава тези два превода биха създали странна картина – от една страна, ще се чува радиоефирният прочит на завършения превод, а, от друга, ще отзвучава „гласът“ от коректурите на Мисирков. Може би има нещо правдиво в думите на Румен Леонидов за Борис Мисирков, че „учеше [чуждите автори] да се изразяват на български“, но това не е ли грижата на всеки преводач към попадналия му текст. Разбира се, и охранителят на Софийския университет може да се намеси, зачуден защо и в какво някой толкова се е загледал, но това ще остане като приказен персонаж, който лесно ще се успокои, разбирайки, че посетителят чете.

Как може да се чете една изложба и как изглежда един превод е от скритите тайни на сбирката „Мисирков за Мисирков“, която за момент можеше и да остане скрита. Остава за следващото „от и за“ или при някой друг юбилей, в който паметта за езика добива образ и пластичност, възможността да не бъде пропусната. Там някъде е усилието на българския език да си проправи път през историческото време. Там е и историята на съоснованото от Мисирков списание „Факел“. А литературата и нейният превод, дори и във визуалните изкуства и изложбените зали, остават отворени за прочита на поколенията.

Христо Калоянов е куратор на свободна практика. Проектите му изследват теми като отсъствието, отклонението и бъдещите възможности. Завършил е специалност Културология в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на театрална и визуална критика.