С текста си „Белият гълъб“ Христо Калоянов печели Конкурса за критически текст в областта на визуалните изкуства, организиран от Културния център на СУ и Гьоте-институт България. Ето и мотивацията на журито в състав Вера Млечевска, Десислава Димова и Красимир Терзиев: 

В текста се чете личен почерк, възглед и критическа смелост, които го отличават от останалите кандидатури. Макар тезата да е противоречива, тя е подплатена с богат исторически пласт и фокус върху институционалната рамка на изкуството.

Изложба в национална галерия не е просто изложба. Освен изкуството, което колекцията на една национална галерия съхранява и излага, тя също така представя комплексните отношения, оформящи селекцията от произведенията, кураторските подходи, които стоят зад нея, възможностите и дори невъзможностите пред оформянето на разказ за историята на изкуството. Ролята на националните галерии и музеите до голяма степен е именно това – създаването на разказ за историята и историята на изкуството, проследяващ какво се е случило в миналото, какво е било завещано и впоследствие съхранено до настоящия момент. Една национална галерия неизбежно е и политическа институция, която отразява онова, което е възприето за част от националното богатство и представлява ценност за дадена общност. В случая на галериите за чуждестранно изкуство пък се оформя определен дипломатически подход, който отразява това, което се възприема за ценност у другия и как тази стойност се интерпретира в собствения контекст. Която и да е национална галерия събира в себе си противоречиви и дори понякога взаимоизключващи се истории, изграждайки образа на институция, която устоява на историческите превратности и в своето разнообразие е измерение, в което различието бива съхранявано. Но тя също е пространство, където се сблъскват конфликтите както на миналото, така и на настоящето. По тези причини подобна институция няма как да остане неутрална, както и самото изкуството, помещавано в нея, не е неутрално към собствената си история.

Понякога изглежда като че ли постоянните или временни експозиции в такава институция представят изкуството заради самото него, но не в модернисткия смисъл, изолиращ произведението от външния свят, а като изкуство представително за този или онзи момент от историята на нацията и нейното изкуство, за да се отдаде, така да се каже, дължимото на историята. При този подход дори дръзките авангарди биват неутрализирани според логиката на музея. Това създава една „естествена“ нагласа към представеното. Събраните произведения са там, понеже са част от историята и това изглежда като нещо напълно естествено за съвременния зрител. Но това е сравнително ново явление в историята на изкуството и представянето както на изкуство, така и на историята за него. В самата поява на една национална галерия е заложено тя да представя не какво да е изкуство, а точно онова, което най-добре отразява определени национални идеали и ценности, и чрез високите образци на тази система за подбор да представи онова, което в най-голяма степен постига тази цел. Миналото на XX век добре познава онези моменти, когато държавната политика съвсем пряко и ясно се намесва в този подбор и изключва, забранява и дори унищожава дадено изкуство, за да издигне друго като норма. Съвсем неотдавна в годините на социалистическия режим в България подобно отношение към изкуството също е било определящо за това кое си струва да бъде представено, кое не и кое следва да заема централно място при конструирането на историята, не само тази на изкуството, но и на самата общност. Така и днес си струва да бъде зададен въпросът какви са нормите, дори понякога негласни, които създават една постоянна или временна изложба в Националната галерия.

Открила се в края на 2024 г. и продължила над 6 месеца, изложбата „Пикасо. Графики от колекцията на Националната галерия“ в Квадрат 500 е особено подходящ пример в това отношение. Без да се навлиза в детайли за представените произведения следващите редове ще маркират някои от основните точки, около които би могло да се построи подобен разказ, което в случая на настоящата изложба е пропуснато като възможност. Водещи тук няма да са въпроси за самото изкуство, колкото за историята на включените произведения – как са се появили, какво представят и къде се е случвало това, както и възможното им значение днес. По отношение на Пабло Пикасо става въпрос за художник, чиято биография е подробно изследвана и съхранявана от различни институции, включително музея на негово име в Париж. По тази причина дори биографията на художника следва да се вземе под внимание при изложба от такъв мащаб. Открила се като нещо по-скоро обичайно, което не съдържа нещо особено изненадващо, изложбата представя един от най-известните представители на модернизма, който има своето ярко присъствие не само в историята на изкуството, но и в историята на XX век. От богатата биография на Пабло Пикасо, предизвикал революция в живописта на ранния XX век заедно с Жорж Брак, създавайки кубизма и преживял двете световни войни, за фокус на изложбата е избрано по-късно творчество на автора, сегмент от неговата графика, съхранявана в колекцията на Националната галерия. В тези по-късни години може да се говори за известно оттегляне на Пикасо от водещите течения в изкуството и завръщане към по-ранни подходи в неговото творчество, както и обръщане към по-класически теми. Основната част от експозицията включва няколко графики от 1966–1967 г. към поемата „Погребението на граф Оргаз“, която Пикасо пише между 1957 г. и 1959 г., вдъхновен от едноименната картина на Ел Греко, останала като едно от най-ярките произведения на Ренесанса в Испания. В отделна зала към изложбата са включени графики на художника, препращащи към розовия период в творчеството му (1904 г. – 1906 г.), където в централна фигура се превръща арлекинът, а картините са осъществени в топлата гама (оттам и името на периода) и където ще бъдат развити някои от похватите в основата на по-късния кубистичен период. В трета зала са представени други графики, илюстриращи поетичния сборник „В живата памет“ от Тристан Цара, както и цветната литография „Гълъб“ (1952 г.), превърнала се в символ на мира, след като е избрана за символ на Световния конгрес на мира през 1949 г. Разминаването в годините се дължи на различните варианти на символа, който Пикасо създава по това време.

Погледната по този начин, колекцията по-скоро представя Пикасо като художник, който днес е заел своето значимо място в историята на изкуството, независимо или именно поради вътрешна свобода през различните периоди и подходи при художника, което е и достатъчно основание за дългосрочна изложба. Но отвъд тази привидност и според съображението, че Националната галерия именно като политическа институцията не може да остане съвсем неутрална към настоящето, интересът би следвало да е привлечен от цветната литография „Гълъб“, която е символ на мира след Втората световна война, и буди определени въпроси към немирното настояще, обсадено от продължаващите вече с години войни. В родното публично пространство призивите за мир най-често изразяват позиция на привидна неутралност пред войната в Украйна, които често водят до ироничното питане: „Какъв мир? Може би руски“^[1]. За да се разбере по-ясно положението на мирния гълъб в световната история, както и историята на изкуство, си струва да се погледне по-ясно неговата история, както и на самия Пикасо, което изложбата в Квадрат 500 и съпътстващите я материали не успяват да направят отвъд кратка бележка, която е крайно недостатъчна за подобна институция. Нещо повече, макар изложбата да включва в името си колекцията на Националната галерия в нито един момент не става ясно как включените произведения изобщо са се озовали в нея.

Посещавайки Париж за пръв път през 1900 г., младият Пабло Пикасо се установява да живее там през втората половина на 1901 г. заедно с Макс Жакоб. В следващите няколко години той ще измине дългия път от беднотията до салоните, като срещата с Гертруд Щайн, която започва да колекционира негови произведения, ще се окаже ключова не само по отношението на осъществените продажби, но и заради вписването на испанския художник в артистичните кръгове на Париж, който към онзи момент е световна столица на изкуствата. Там ще премине и по-голямата част от живота на Пикасо, изпълнен с революции в изкуството, обрати в изразността на автора и колорит в личния живот. По време на нацистката окупация на Париж, той остава да живее там и макар изкуството му да не е било допускано до представяне, той продължава да твори, често разчитайки на контрабанден внос на необходимите му материали. Поради ограниченията или поради чисто лична потребност от живота сред поети, Пикасо започва да пише поеми, сред които е и споменатата и появила се след този период поема „Погребението на граф Оргаз“. Няколко години по-рано през 1937 г. той създава „Герника“ (1937 г.) – произведението на Пикасо, превърнало се в знаково за разрастващите се военни конфликти и политическата обстановка пред прага на Втората световна война. Въвлечеността му в преобразяващия се пейзаж на военна Европа ще го накара през 1944 г. да стане член на френската комунистическа партия. Макар никога да не се ангажира пряко с правенето на политика, темата за насилието, което войната причинява, ще бележи творчеството му.

През 1948 г. ще вземе участие в Световния конгрес на интелектуалците в защита на мира, проведен в Полша, а през 1949 г. ще създаде „Гълъб“, който ще се превърне в символ на мира. Иронията на историята не го подминава и през 1950 г. Пикасо ще бъде награден със Сталиновата награда за мир, а той самият ще нарисува портрет на диктатора без никакъв белег за извършените от Сталин насилия.

Въпреки тези символи на мир и алюзиите за неговото осъществяване в онези години, благоразумието и миролюбивия подход трудно могат да опишат Пабло Пикасо, който години след смъртта си ще бъде посочен като домашен насилник от жените в живота му и собствените му деца. Не би било преувеличено да се каже, че Пикасо сменя своите любовници, за които понякога се жени, така както сменя стиловете, в които работи. Сред мемоарите се откриват изказвания, описващи жените „като машини за страдание“, като Франсоаз Жило, с която са любовници от 1943 г. до 1953 г., ще сподели думите му, че „има само два типа жени: богини и изтривалки“^[2]. Дори бегло засегнат в изложбата в Квадрат 500, женският образ е второстепенен, заемащ странично място спрямо мъжката фигура, било безжизнено изправена, отправила влюбен поглед към отмората на нейния възлюбен, или забавляваща отново мъжкия поглед в неговите развлечения. В тези графики жената е сведена единствено до свидетел или атрибут на мъжкия свят. Паралелното представяне на изложбата „Пикасо. Графики от колекцията“ и последвалата изложба на Герила Гърлс „Изкуството да си непослушна“, която се основава предимно на неравенства, както в образа за жената, така и по отношение на художничките в света на изкуството, е също пример за несъответствията или липсата на съгласуваност в изложбената програма на Квадрат 500 и Националната галерия. И макар изложбата на Герила Гърлс, както и скандалът около нейното откриване, в много по-голяма степен да отвориха темата за ролята на Националната галерия, то си струва да се обърне внимание и на по-трудно забележими особености, които показват проблеми в нейната изложбена практика.

„Изкуството е лъжа, която ни кара да разберем истината“^[3] е друг цитат от Пикасо, който прочетен на фона на богатото му творчество, би навел съвременния зрител, за когото темата за домашното насилие и войнстващата агресия на мъжа в света не са чужди, че зад съвременните представяния на автора се крие противоречива личност, оказала пагубно влияние към заобикалящите го, макар и оставила трайна следа в изкуството. Това е тема, която настоящето потиска по най-различни причини. В сравнение с изложбата на Герила Гърлс може да се спекулира, че темата за жените в изкуството присъства като рамка, която се развива с различни проекти, но не влияе върху общата изложбена политика на музея. Друга тема, която въпросната изложба пропуска, е тази за ролята на изкуството, боравещо наглед с безобидни теми, но всъщност съзнателна за катастрофичното съвремие (било то минало, или настояще). Вместо това, в духа на модернистичното „изкуство за самото изкуство“, изложбата „Пикасо. Графики от колекцията на Националната галерия“ открива с цитат от художника, гласящ: „Ако едно произведение на изкуството не може да живее винаги в настоящето, то изобщо не трябва да се разглежда“. Преформулирано, това твърдение може да се насочи към изложбата, казвайки: „Ако една изложба в национална галерия не може да говори езика на своето настояще, тя изобщо не трябва да се разглежда“. Тя трябва най-малкото да бъде по-внимателно осмислена, защото залогът е, че така представена, тя би могла да прикрие насилието в настоящето, което всъщност никога не е било неутрално.

Христо Калоянов (1996) е куратор и критик на свободна практика. Завършил е специалност „Културология“ и магистърска програма „Изкуства и съвременност XX-XXI век“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Публикува активно театрална и художествена критика в рубриката „Ателие“ на Културния център на Софийския университет и Портал „Култура“ от 2016 г. Куратор е на изложбите „Последното добро парти“ (2024), „Картички и контрабанда“ (2024, 2023), „NATURE MORTE“ (2023) и други. През 2025 г. става съосновател на „Временно издателство“ и поредицата „Критични преводи“ с фокус върху съвременна критическа литература.

^[1] Мир на руски означава свят – бел. авт.

^[2] Cody Delistraty, „How Picasso Bled the Women in His Life for Art“, The Paris Review, 9 November 2017. https://www.theparisreview.org/blog/2017/11/09/how-picasso-bled-the-women-in-his-life-for-art/

^[3] https://www.pablopicasso.org/

* Снимка на корицата: Национална галерия