„Досието Жана“, рисковете на съмнението

В подробен разказ българската писателка Милена Макариус отговаря на документалния филм на дъщеря си, който въз основа на неточни архиви я представя като бивша сътрудничка на разузнавателните служби на комунистическия режим.

Вече знаем, че да имаш писател в семейството въобще не е лесно. Но да има режисьор също не е удобно за въпросното семейство, особено ако се развива в минното поле, наречено документално кино. Милена Макариус, френска университетска преподавателка от български произход, е майка на режисьорката Божина Панайотова. Едва сме употребили тези прости думи и конфликтът започва.

„Аз съм от български произход“, пише Милена Макариус в „Досието Жана“. „Дъщеря ми веднъж чу този отговор и се възмути, че ако ти си „от такъв произход“, какво съм аз, с двама родители българи? Не се срамувам, че съм българка – продължава Милена Макариус, – но думата „произход“ ме успокоява. Ако съм българка, влача със себе си страната, която съм напуснала, и ви я навирам в лицето. Длъжни сте да реагирате, да питате. А като говоря за произход, я отмахвам от себе си, връщам я там, където ѝ е мястото и ни спестявам принудителния диалог. Можете да се интересувате от нея или не. Случаят е приключен.“ Божина Панайотова, подобно на родителите си, е родена в България. Когато е на седем години, през 1990 г., те се възползват от стипендия, за да заминат в изгнание, и я оставят на грижите на баба ѝ и дядо ѝ. На следващата година Божина също отива при тях във Франция.

Благодарение на Милена Михайлова-Макариус знаем няколко неща за Божина Панайотова, включително че е напуснала l’Ecole normale supérieure, за да учи във Fémis. През 2014 г. решава да се върне да живее в София. Тогава описва на майка си проекта си за филм документална автофикция. Четири години по-късно филмът „Червено, твърде червено“, представен на Берлинския филмов фестивал през 2018 г., се приема много добре. Резюмето, което четем в Allociné, гласи: „След двадесет и пет години, прекарани във Франция, Божина се завръща в България със зашеметяващо подозрение: ами ако семейството ѝ е сътрудничило на тайните служби на комунистическия режим? С камера в ръка тя се впуска в трескаво търсене, което заплашва да се превърне в катастрофа. В настояването си да открие истината, тя се оказва изпреварена от собствените си методи, които странно напомнят тези от миналото. Трагикомична одисея, която съчетава шпионския и семейния филм.“

Следена кореспонденция

„Досието Жана“ е отговорът на този филм. Какво означава да сътрудничиш на комунистически режим? Как родителите, неволно превърнати от дъщеря си в главни герои, могат да понесат друг да разкаже собствения им живот вместо тях, и нещо повече – да ги окарикатури? Последни думи за дъщерята режисьорка, преди да преминем към майката писателка: читателят напълно разбира нейната неотстъпчивост, желанието ѝ да заснеме и запише всеки момент от разкритията си. Можем да благодарим на Милена Михайлова-Макариус, че на свой ред е отредила прекрасна роля на дъщеря си. „Досието Жана“ е рентгеноскопия на страстна, противоречива и богата връзка между майка и дъщеря под знака на най-доброто кино: „Сещам се за ужасяващата фраза, с която завършва един от филмите на Бергман: страданията на дъщерята са тайните наслади на майката.“ Това е един от интересите на книгата, но не основният.

„Досието Жана“ ни напомня, че ако и ние във Франция сме обсебени от въпроса за съпротивата и сътрудниците, нямаме никаква представа какво се е случвало преди 1989 г. от другата страна на Желязната завеса, в народните демокрации, накратко, на изток. И най-вече, че не сме в състояние да преценим какво значат досиетата, които изплуват от време на време и накърняват репутацията на една или друга личност от тези региони. За целите на филма на дъщеря си, докато все още с радост участва в него, Милена Макариус подава молба да се запознае с досието си в съответната комисия, чието пълно име е „Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия“.

Обикновено такава молба подават хора, които знаят, че са били следни, какъвто според режисьорката е и случаят с нейната майка. Майката разказва как полицията е следила пощата: например показали са ѝ пощенска картичка от Париж, изпратена година по-рано до нея от французин, и са я питали за отношенията ѝ с този човек. По това време Милена Макариус е била на малко повече от двайсет години. Била е преводачка и така се е запознала с французина, пристигнал с профсъюзна делегация.

От ранна възраст Милена Макариус борави с два езика. Майка ѝ, която е преподавателка, три години е била лектор в университета в Страсбург, където Милена е била с нея. Била е в гимназията. След като се връща в София през 1978 г., следва в университет, работи като асистент и специализира писмен и устен превод. Баща ѝ е кинокритик. Става дума за „семейство без история“ – нищо подобно на това, което са преживели някои от приятелите или далечните им братовчеди, тези, които са понесли лагерите в Белене или Ловеч. Те са били жертви на режима, от бащи до синове, и „Досието Жана“ съдържа няколко истории за погубени съдби. Поразителен е и начинът, по който Даниел, първата любов на авторката, успява да напусне България. Означава ли това, че Милена Макариус е била привилегирован човек? Божина дръзва да използва тази дума. В моментите на психодрама авторката преминава към трето лице: „Думата привилегия попада право в целта, кръвта нахлува в главата на майката.

– Кое наричаш привилегии, това, че сме живели шестима на шейсет квадратни метра, а после трима на трийсет квадратни метра в краен квартал?“

Натрапчиви жестове

В хода на участието си във филма, понякога доброволно, друг път против волята си, а дори и когато не участва, Милена Макариус е принудена да намери как да формулира връзката си с миналото, със страната си, а това не е лесно. Например страха. „Не го бях забравила, по-скоро не подозирах за съществуването му. Беше напомнил за себе си един-единствен път преди няколко години в Париж, когато гледах „Животът на другите“. Едва тогава го идентифицирах. Мислех, че нашето поколение, родено след лагерите, за които не знаеше нищо – самата аз научих за тях от книгите на Цветан Тодоров в Париж, – е било пощадено от режима. Но този филм разказ за една човешка история пробуди страха в мен. Незабележим, но постоянен страх, спотаен в износените мебели на живота, в сивотата на улиците, в олющените стълбища на сградите.“

По-нататък тя доразвива мисълта си: „От 1979 до 1989-а вървях по софийските улици, без да виждам оловната мантия на страха, затова си мислех, че не съм го изпитвала.“ Десетилетието има особен привкус: „чувство за свобода, не политическа, просто вятърът на младостта.“

Човек снишава глас, когато разказва антикомунистическа шега, оглежда се. В училище не е позволено да се носи средно дълга коса – или плитки, или къса прическа. Страхува се в присъствието на какъвто и да е представител на реда. Страхува се, когато разпит продължава с часове в казармата, а офицер обикаля около стола с все по-натрапчиви жестове. Това е ежедневието в условията на диктатура, която сякаш не е такава и която изглежда вечна.

Регистрирана без нейно знание

Трябва да се уверим, че спомените ще изплуват. И така, досието. Не го искай, казват българските приятели. „Никаква истина не може да излезе от тези досиета“, казва един от тях. Неговото име фигурира в един от списъците, но не на жертвите, а на сътрудниците, които комисията публикува, уж с цел обща хигиена. Най-лошото предупреждение идва от пенсионирания полковник Чавдар.

„– Възможно е – казва Чавдар – Трайчо да те е…, как да се изразя, регистрирал.
– Регистрирал?
– Ами като свой сътрудник, като агент, не знам. Не съм сигурен, че го е направил, но не е изключено. Във всеки случай приготви се да откриеш може би нещо такова.“

Споменатият Трайчо е познат, приближен, приятел – как се нарича този вид връзка? Доста приятен човек, човечен, с когото можеш да изпиеш по едно питие и да решаваш бюрократични неволи. Ченге. Той извиква Милена Макариус през зимата на 1979 г., малко след завръщането ѝ от Страсбург. Телефонно обаждане.

„Mъж със строг глас иска да се срещнем в бара на хотел „София“. Дори не ми минава през ум, че мога да не отида.“ Обичайни въпроси за родителите, семейството, контактите в чужбина. Тази първа среща води до предложение, на което също не може да бъде отказано. Всяка година българските студенти ходят на „лятна бригада“ – един месец в началото на сезона и още един през септември, който е задължителен. Да си преводач на семинара по български език, е по-забавно, отколкото да береш домати или картофи. В замяна на това преводачът е там, за да повтаря на ченгетата, „дегизирани като представители на Министерството на образованието, не в сиви костюми, а в дънки, големи шегаджии, пиеха, флиртуваха и танцуваха заедно с нас“, каквото биха могли да кажат или питат чуждестранните участници. Сред тези полицаи е и Трайчо. Докато са в България през 2014 г., майката и дъщерята, намират телефонния му номер – това е първата глава на книгата – и го посещават.

„Майка ти е функционирала на приятелска основа. Аз съм злоупотребил с приятелските ѝ чувства.“ – обяснява Трайчо. Той я е регистрирал без нейно знание като „сътрудник на Държавна сигурност“. Трябвало да пише отчети: разкрасява две-три неща, които студентката Милена му е казала. Това не обаче не стига, и затова ѝ приписва още информация, получена от другаде. „Псевдоним: Жана.“ Когато Милена Макариус най-сетне вижда досието си, то не съдържа нищо, което тя вече да не знае. Не е била наблюдавана. Била е агент. Не е само привилегирована, но дали е виновна? Майката съзнава, че е „Безценен филмов материал, който не е за изпускане.“

 

Преводач от френски език: Надежда Московска

Текстът е публикуван във в. Libération на 16 юли 2020, стр. 13-17.