Проблемът за очевидното сам по себе си не е очевиден: затова предлагаме следния увод в него.

В основата на европейската философска и интелектуална традиция е да се съмняваш последователно и систематично във всичко, в което е възможно да се съмняваш (методическото съмнение на Декарт): включително в това, което е очевидно и най-вече именно в очевидното. Изглежда, че без подобна нагласа е невъзможна радикалната рефлексия – мисълта върху мисълта, изследване на идолите и наследените предразсъдъци, усъмняването в авторитетите – а без всичко това е невъзможно и мисленето със собствена глава, автономията. Дълго време това е алфа и омега на философската, научна и хуманитарна мисъл.

Но езиковият обрат във философията критикува методическото съмнение и показва, че самоосъзнаването има граница: то не забелязва за самото себе си, че е словесен и практически акт, сляпо е за собствените си условия, за перспективистката и властова точка, от която този акт е произведен. Един от емблематичните автори на този обрат е късният Витгенщайн. Нашата покана за конференция предлага да използваме негови идеи от съчинението му „Без съмнение“ (Über Gewissheit, 1950-1). То откровено е насочено срещу Декарт и принципа на методическото съмнение. Витгенщайн е убеден, че при цялата си систематичност съмнението принципно пропуска онази рамка от несъмнености, правещи самото него възможно. Несъмнените очевидности, за които става дума, не са доказани положения, нито изведени от нещо следствия –  те „нямат основания“. Обикновено са неосъзнати, навични или просто са практически приети за истинни, защото са безвъпросна част от споделения живот. Често са системни, рутинни, навични и формират скрита картина на света през социалната дресура на съответната общност. Едва след това са възможни вторичните формите на мислене: усъмняване, рефлексия, автономия на разума. Но дори те се подчиняват на йерархии, диктувани от очевидностите – има неща, в които е възможно да се усъмня, други, в които е странно да се съмнявам, и трети, по отношение на които съмнението изглежда напълно невъзможно. Увереността в очевидното е спокойна и автоматична, а не борческа и конфликтна („За да греши, човекът вече трябва да съди в съгласие с човечеството.“).

Разбира се, има ситуации, в които очевидностите претърпяват криза – при конфликт с друг човек или общност и особено при сблъсък с различна култура. Тогава те могат да бъдат поставени под въпрос или направо взривени от чуждите и може да се разпадане цялата картина на света. Витгенщайн дава пример „Ако поискам да се усъмня, че това е моята ръка, как бих могъл да не се съмнявам, че думата „ръка“ има какъвто и да било смисъл?“ Подобна верига от усъмнявания изглежда опасно близо до психическото разстройство^[1].

Освен това практическите митологии на една общност все пак са практически, което значи – не са вечни и непроменливи. При цялата си очевидност те са в историческо движение и подобно на река, могат бавно да менят не само бреговете, но и посоките си. Подобни промени са съпроводени с конвертиране на друга „вяра“ или рязко превключване към различен гещалт –  понякога човек неочаквано и за самия себе си открива и започва да живее в нова практическа митология и открива наново очевидното.

Предлагаме горното като философска рамка на нашата конференция, като, разбира се, Витгенщайн е само възможност. Много други философски и научни линии – преди него, паралелно с него или след него – реабилитират въпросната система от несъмнености. Те правят това по различни начини, които все пак са свързани със семейни прилики.

До проблема на „очевидното“ се докосват по различни начини критиката на класическото понятие за идеология, теорията на хегемонията след Грамши, теоретизирането на хабитуса след Бурдийо, идеята на Рансиер за социалното разпределение на сетивния опит, чиято включващо-изключваща система от очевидности, произвежда и политически солидарности.

Връзка с проблема за очевидното имат и аналитичната философия – прагматиката разработва проблема на пресупозициите на микрониво, а други разглеждат проблема за споделеното изначално доверие, необходимо условие на всекидневните езикови игри.

За етнометодологията същата тема се привижда по друг начин и се концептуализира не като теоретичен, а като всекидневен проблем – тя се занимава с мрежата от неосъзнати общоприети конвенции, скритите правила на социалната игра, видими и достъпни за изследване едва при нарушаването си.

Историографията от своя страна критикува и ревизира устойчивата очевидност на големите разкази (но, парадоксално, тези практически митологии на публичния живот и образованието успяват да удържат на безбройните аргументирани критики и продължават да бъдат очевидни за мнозина).

За литературознанието споделеното „очевидно“ е пространство на среща, съгласие и напрежение между имплицитния автор и имплицитния читател на текста, където се предполага, че те споделят общи кодове, „очевидни“ културни репертоари. На тяхна основата текстът изгражда своите „апелативни структури“, а активният читателят „по споделена очевидност“ попълва негациите, нясностите и празните му места. .

Теоретичните подходи към медиите и популярната култура, към рекламата и маркетинга се занимават с проблема за очевидното от времето на Ролан Барт. Следвайки неговите „Митологии“, те изследват „подразбиранията“, на чиято база се образува практическата митология (митичната тъкан, казва Барт) от изказвания, образи и разкази на консумативното общество.

Теорията на пропагандата я разбира като специална техника за формиране на самоочевидности (например чрез производство на етикетиращи изрази за бърза идентификация (соросоиди, джендъри и пр.), на манипулативни мемове или на визуални маркери).

За деколониалните изследвания пък същите „очевидности“ са фокус на горещ политически конфликт между властващата („очевидна“) европоцентричната картина на света и алтернативните епистемологии от други постколониални части на света^[2].

Накрая може да се спомене, че не става дума само за критика на очевидностите (тя е достигнала още при Адорно до принципния пробем за собствените си условия на възможност в непрозрачния и неразбираем, тотално отчужен свят на късния капитализъм). Съществуват нередки и доста авторитетни позитивни концептуализации на очевидното: „нетематичните знания“, предпредикатните очевидности при Хусерл, предзнанията при Хайдегер или ролята им във феноменологичната социология (А. Шютц). И да си припомним, че като цяло херменевтиката реабилитира предразсъдъците позитивно – като форма на изначално доверие, „отвореност“ към света, конститутивен авторитет на „преданието“, опиране върху езиковостта на съществуването и изначалната първичност на разбирането.

Смятаме темата за особено актуална и по още една причина. Последните няколко десетилетия словесната култура и нейния логоцентризъм губят своята доминантна позиция, изтласкани от бързи и сякаш „саморазбираеми“ дигитални, визуални и аудиовизуални кодове, мигновено разпознаваеми брандове и лога. Променил ли се е при това положение статутът на „очевидното“, когато то сякаш наистина се „вижда с очи“. Каква е ролята на очевидния пласт в образите и в репертоарите от емблеми, емотикони, мемове и всевъзможни визуални миксове, които виждаме на малки и големи екрани, но също и отложени по социалната тъкан на града, по човешките тела, по системата на предметите? Какви са „подразбиранията“, пресупозициите и практическите митове, на които се базира визуалната продукция, различна ли са те от словесните? Какъв е промененият статут на тази очевидна визуалност, след като в същото време други доминанти кодове на съвременността – програмните езици – са тъкмо обратното на „очевидни“? Те са сложни и „тъмни“, вторични, свръхабстрактни, разбирането им ни най-малко не е подразбиращо се, а изисква свръхспециализирана подготовка и знания, достъпни само на експерти.

Смятаме, че така зададената широка рамка позволява в конференцията да се включат широк спектър от специалисти от много социални и хуманитарни науки. По-долу предлагаме и списък с примерни по-конкретни възможни питания, които да вдъхновят предложения за доклади.

• Кое е очевидно? За кого, при какви обстоятелства? Каква е функцията на очевидното?
• Форми на очевидност: сетивни споделености, фигура/фон, тема/рема, хоризонт и невидим контрахоризонт, контекстуално споделени репертоари, споделени разкази и практически митологии и пр.
• Проблемът със синонимите и понятийни варианти (очевидно, несъмнено, безвъпросно, налично излишно, редундантно, прекалено, банално, очевадно, видимо/невидимо за окото и ума и пр.). Кое понятие има шанс да стане споделен методологически инструмент?
• Перцепция, интуиция, навик, установка, хабитус – срещу cogito, осъзнаване, рефлексия, критика.
• Очевидното, философията и науката. Отношението между научен разум, методология, властови локации за производство на знание, научен авторитет и очевидности. Кога и как е възможна философска и научна, „просветена“ критика на очевидното?
• Публична и медийна култура. Истинност и очевидност. Идентичност и очевидност.
• Кризата на очевидното и хибридната война. Пропагандата като специална техника за формиране на самоочевидности. Медии, опорни точки, конспиративни теории, обръщане на очевидностите – технологии на манипулации, алгоритми, големи данни. Популизмът и очевидността на гнева.
• Очевидното, популярната култура и практическите митологии на всекидневието.
• Кризата на очевидностите между културите: гранично, междинно, хибридно, глобални меланжи – срещу конфликтно, несъвместимо, несъизмеримо. Кризата на очевидностите в епохата на нови технологии и трансхуманизъм.
• Възможно ли е очевидното без очевидец (без субект)? Обективно, общностно, култура и субективно „очевидно“.
• Очевидно, неосъзнато, несъзнавано, подсъзнателно. Възможни ли са психоаналитични подходи към очевидното?
• Очевидното в литературния текст, в тълкуването и в превода; разбиране и подразбиране.
• Очевидно и неочевидно в изобразителните изкуства и съвременната визуална култура.
• Очевидното на театралната сцена и в киното. Очевидното и машинните образи – сцена, кадър, монтаж, киноезик.

По традиция конференцията се провежда на 7, 8 и 9 декември в град Априлци. Тази година датите ще останат същите, предстои да се уточни локацията.

^[1] „Не е ли възможно при мен в стаята да идват хора, които всички твърдят обратното, дори ми дават „доказателства“ за това, така че изведнъж се оказвам единственият луд сред нормални или нормален сред умопобъркани. Тогава няма ли в мен да се явят съмнения за това, което сега е най-несъмненото за мен?“ (Витгенщайн)

^[2] Те изискват от своите последователи „решение“, свързано с операциите unlearning and learning again, delinking and relinking – т.е. императивно и революционно предписват смяната на гещалта.