Всеки може да напише критически отзив за театрално представление, което се случва в дадено време и пространство. Какъв обаче е жанрът да се пише за бъдеща творба – събитие, което тепърва предстои да се осъществи? Василена Радева с „Паник бутон театър“, подкрепени от Национален фонд „Култура“ и Столична община, са се заели да реализират пиесата на Маргьорит Юрсенар, „Електра, или свалянето на маските“ (1954). Моят текст върху това идно представление се спира върху няколко въпроса: защо Юрсенар, защо Електра, защо днес?
Защо Юрсенар?
Фактът, който обичайно се отбелязва след името на Юрсенар, е, че е първата жена член на Френската академия – пробив и заслуга, получени има-няма преди четиридесет години. Малцина обаче знаят, че Юрсенар, освен авторка на очарователни романи като „Мемоарите на Адриан“ и „Творение в черно“, е написала и шест пиеси. Всичките ѝ театрални текстове са налични на български, благодарение на преводите на Валентина Бояджиева, публикувани в два тома на издателство „Панорама плюс“ през 2009 г. (истинска авантюра обаче е тези книги да бъдат открити). Това са „Кесаревото кесарю“, „Малката русалка“, „Разговор в блатото“, „Мистерията на Алкестида“, „Всеки има своя минотавър“, „Електра или свалянето на маските“.
Колко малко е да гледаме на Юрсенар като на авторка на един-два романа може да ни покаже един нагледен пример за най-обсъжданата ѝ пиеса, а именно „Електра, или свалянето на маските“. Юрсенар я пише по време на Втората световна война през 1944 г., но излизането и поставянето ѝ на сцена се случва десет години по-късно през 1954 г. Мигновена е реакцията на големия немски модернист Томас Ман към пиесата. Той пише писмо до белгийско-френската авторка, живееща като него в САЩ по това време. Любопитно и знаково е, че писмото пристига в малката къща Petite Plaisance на 17 февруари 1955, денят, в който самата авторка завършва своя текст върху „Вълшебната планина“ на Томас Ман. Статията на Юрсенар излиза първоначално в тома „Франция отдава почит на Томас Ман“, а по-късно и на английски със заглавие „Хуманизъм и херметизъм у Томас Ман“. В щедрото си, приповдигнато и възхваляващо писмо Томас Ман нарича хората, които виждат Юрсенар като авторка на един-единствен роман, визирайки „Мемоарите на Адриан“, идиоти. Той смята за невъзможно да се напише роман като „Адриан“ и той да остане единствен, книгата на живота и нищо друго. Напротив, според него подобно писане доказва, че могат да се очакват какви ли не неща нататък и в тази перспектива като следващата велика творба на Юрсенар той вижда пиесата „Електра или свалянето на маските“.[1]
Юрсенар дълго бави своя отговор, няколко месеца тя носи писмото със себе си, пътувайки към Швеция, и по нейните думи започва своето писмо-отговор във влака между Любек и морето: „в този край, в който човек не може да не мисли за Буденброкови“[2]. Мнението на Томас Ман е като мехлем за нея след конфликтите и продължаващите съдебните дела около първото поставяне на нейната „Електра“ на Парижката сцена от режисьора Жан Марша. Най-много в писмото на Ман я вълнува това, че неговата „съвършена проницателност и дълбочина, този вид щедрост за дефиниране и (…) цялата мощ на рефлексията“[3] са приложени този път към нейно произведение. Томас Ман дочаква нейното писмо в отговор, но алхимичният ѝ текст върху неговото творчество излиза след смъртта му. Епистоларното общуване между двамата обаче ни оставя една от най-ярките следи за значимостта на Юрсенаровата Електра и то от един от най-великите ѝ съвременници. От шестте пиеси, написани от Юрсенар, „Електра, или свалянето на маските“ е донякъде и най-представителна. Характерният похват на авторката да слага маската на антични персонажи върху съвременни конфликти е използван и тук.
На български пиесата излиза най-напред в сп. Homo Ludens (12/2006), но преводът е същият, така че по едни или други пътеки той може да се озове в ръцете на съвременни български режисьори. Василена Радева не е първата, която посяга към този текст у нас. Здравко Митков поставя „Електра, или свалянето на маските“ през 2010 г. в театър „София“ като разчита на естетиката на сензационното и шока – те до такава степен не прилягат на Юрсенар, че не би било прекалено да се каже, че тази постановка изневерява на духа на авторката. По това време Калин Врачанки, който влиза в ролята на Пилад, е с голяма популярност, заради участието си в сериала „Стъклен дом“ – повечето отзиви за неговата роля са в духа на огромната разлика в неговото присъствие на сцената и на екрана. Ролята на Електра е дадена на Лилия Маравиля, която играе гола от кръста нагоре – за постановката се срещат шоковите заглавия „Електра мъсти с голи гърди в нова постановка“. Връщайки се към актуалния контекст на първото поставяне на „Електра“ на сцената във Франция, изплува тази (вероятно) нетърсена аналогия, т.нар. „Афера Електра“. Накратко „Аферата Електра“ е един голям скандал между вече споменатия режисьор Жан Марша и Маргьорит Юрсенар относно избора на актьори за постановката. Юрсенар категорично не одобрява изборите на Марша и въпреки че се бори представлението да не се състои в крайна сметка се оттегля, наблюдава лошите отзиви и успява да осъди режисьора и да получи 500 000 франка обезщетение (в груба сметка покупвателният еквивалент на тази сума е малко над 730 000 евро в днешни пари).
Отсега в едно може да сме сигурни: идната постановка на Василена Радева в новото пространство за култура и изкуство в столицата „Топлоцентрала“ ще използва коренно различен подход. Какъв – все още не можем да бъдем сигурни, нито знаем какъв е конкретният избор на актьорите, с които Радева ще ни представи своя прочит на „Електра“. От разговори с нея обаче можем да съдим, че тя ще се стреми да остане близко до Юрсенар. Това начинание е нов вид режисьорска дейност за нея, тъй като до момента не е подхождала към автор, чиито текстове са влезли в каноничния ред. Юрсенар привлича Радева както с красивата си фраза, стигаща понякога до философска сентенция в духа на класицизма, така и със силата си да твори с „един крак в науката, с другия — в магията, или по-точно и без метафора – в онази „магия по симпатичен път“, която се състои в мислено пренасяне в нечия същност“[4]. Тази емпатийна идентификация дава възможност на Юрсенар да въплъщава живот в герои от различни времена, без да губи съвременното им звучене.
Защо Електра?
Ако си послужим с езика на Юрсенар, Електра е епоним на собствената си драма на отмъстителка; девойка, обзета от мъжка решителност. Радева споделя, че онова, което я е спечелило за Юрсенаровата интерпретация на историята на Електра е най-вече „убедителна магнетичност на Електра, която завлича в един вид любовно съзаклятие трима (далеч не толкова радикални) мъже“; съзаклятие, което в крайна сметка ще остане една навеки свързваща празнота за провалилите се победители[5].
Поставянето на „Електра, или свалянето на маските“ е дълъг процес. Въвеждащата част е ателие, проведено през 2021 г. с немско-белгийския режисьор Рафаел Кон, което се фокусира около работата с древните образи като част от споделената ни памет. Отправна точка конкретно към фигурата на Електра е състоялият се на 05 март 2022 г. във Френския институт семинар „Съвременният актьор в античния герой“[6]. Събитието, предхождащо и задвижващо репетиционния процес, е концентрирано върху перспективи към трите антични Електри на Есхил, Софокъл и Еврипид и особеностите на класическия гръцки театър. Още от тази начална стъпка към пиесата, можем да мислим върху подхода на Василена Радева, избрала именно любимата стратегия на Юрсенар – с единия крак в магията, с другия в науката. За задачата да направят въведението във Вечната Електра, както я нарича самата Юрсенар, Радева избира трима специалисти – културоложката и театроведка Слава Янакиева, литературната теоретичка Камелия Спасова и философът с нескрита симпатия към Юрсенаровото творчество Петър Горанов. Фигурата на Електра е разгледана от тях в множеството си превъплъщения през времето, както и с онези черти, които устояват и се запазват при всяка трансформация. Така, ако следваме водещата нишка на Юрсенар за маската и размаскирането, след семинара може да стигнем до извода, че под множеството маски на Електра остава „ужасното и великолепно упорство на човешките същества да остават себе си, каквото и да се случва“[7].
В семинара, продължил почти цял ден, всеки от представящите имаше по един час да ни запознае със своята визия за връзката между съвременния актьор и античния герой, пречупена през образа на Електра. В ролята на вещ модератор влезе самата режисьорка. Накрая на деня имаше обща дискусия със студенти и преподаватели[8] от НАТФИЗ, СУ и НБУ, което остана и най-живата и паметна част.
Фотограф: Иван Дончев
Изказването на Слава Янакиева ни въведе в празничния контекст на дионисиевите празници. Театровеският ѝ прочит постави акцент върху условностите на случването на театъра не просто като текст, а като събитие. Освен особеностите на Античния театър, тя въведе и един богат съвременен на Юрсенар контекст за това какви интерпретации има Електра като тези на Герхарт Хауптман, Юджийн О’Нийл, Жан Жироду, Жан-Пол Сартр, на Ласло Дюрко и Миклош Янчо, на Тео Ангелопулос и Жак Ривет.
Често казваме прибързано за Юрсенаровото творчество, че не познава силни женски гласове. Интересно е обаче да се вгледаме в жените, които Юрсенар ни е оставила. Откроим е афинитетът на Юрсенар към силните антични женски фигури – освен прочит върху Електра, тя ни е оставила Клитемнестра, Федра, Антигона, Сафо. Но докато останалите са работени в ранния ѝ сюрреалистичен период, в който тя създава кратки прози за тях, интересът ѝ към фигурата на Електра е по-дълъг, по-мащабен. Драмата на Атридите ни е разказана по три начина – веднъж през фигурата на Клитемнестра, от нейно име в първо лице, втори път през отстранения рефлексивен прочит на историята на превъплъщенията на „Електра“ през вековете в текста „Вечната Електра“ и накрая в самата пиеса „Електра, или свалянето на маските“. В един по-общ смисъл Юрсенар се занимава със свалянето на маските и в трите свои опита. Тази важен аспект се чуваше ясно в семинара през изказването на Камелия Спасова, „Квартетът Електра: Юрсенар и Еврипид; Хамлет и Орест“. Първият ѝ ход беше да прокара разликите в разработването на фигурата на Електра при Есхил като носеща възмездие, при Софокъл – справедливост, а при Еврипид – ирационално отмъщение. Юрсенаровата „Електра“ според Спасова е сложила маската на „Електра“ на Софокъл, но нейното оголване я извежда по-близка до „Електра“ на Еврипид. Така съвременният въпрос, който прави актуален образа на Електра, е: „Да изучаваме нещата: оправдава ли се омразата, да мразим с право и ако не – защо е тя?“ (Еврипид). Ирационалната сила води до опустошение и провал на всички замесени фигури. Вторият по-интересен акцент е свързан с мъжкия квартет около Електра, който репрезентира четири типа структурни връзки: отношението с Егист – връзка през омразата, с Орест – през кръвта, с Пилад – през съучастничеството, със съпруга Теодор – през закона. Това е най-важният ход, който предприема пиесата на Юрсенар – да контаминира образите на Орест и Хамлет, като предположи освен това, че истинският баща на Хамлет е Клавдий, а на Орест е Егист. Това прави драмата на майцеубийството да се превърне в отцеубийствен сюжет. И тук идва иронията на Юрсенар, запозната с едипалния триъгълник и фройдовите постановки, но отнасяща се дистанцирано към тях. Финалната сцена, която показва, че и последното сваляне на маските открива, че лицата вече са се превърнали в маски – дава един насмешлив отговор: и какво от това, „траекторията на ножа и на гнева“ не могат да бъдат преустановени. Драмата на Атридите предвещава: каквото има да се случи, пак ще се случи.
Защо днес?
Поставянето на „Електра, или свалянето на маските“ днес и провеждането на семинара броени дни след нахлуването на Русия в Украйна, едно събитие, което по особен начин клати Европа и ни кара да мислим за последната голяма война на нашия континент, неминуемо напомня на запознатия с историята на Юрсенаровите пиеси, че тя за първи път се обръща към драматургично писане по време на Втората световна война. Войната я кара да замлъкне за цели 12 години, в които потъва в работата си, без да издава нищо от написаното. Без съмнение Василена Радева ще мисли и върху този аспект, тя интерпретира обръщането на Юрсенар към диалогичността на драматургичния жанр с едно „своеобразно противопоставяне на скъсания политически диалог във войната“[9]. В своя поглед към контекста на 40-те години на ХХ век и този днес, Радева все пак ще се опира повече върху силата на изкуството да преработва и надживява големите травми на своето време. А есето на Петър Горанов, написано специално за семинара върху Електра ни отговаря директно на въпроса „защо днес“: „Игровото подвизаване в гънките на отминали светове (с техните драми, фабули и герои) е оправдано, за да поддържа жива представата, че в средата на лошото настояще (каквото е всяко сегашно време) все пак може да се стои изправен, без да се очаква със страх и ужас краят на света“[10].
Да си пожелаем да гледаме „Електра, или свалянето на маските“ през прочита на Василена Радева и да продължим да мислим върху непреходното у Юрсенар.
Франческа Земярска е докторантка по западноевропейска литература в катедра „Теория на литературата“ към СУ „Св. Климент Охридски“. Работи върху проблемите на пола в творчеството на Маргьорит Юрсенар. Част е от литературоведската група „Лаборатория за световна литература“. Интересува се от съвременни визуални изкуства, в периода 2018-2020 г. работи в екипа на проекта Open Art Files на Фондация „Отворени изкуства“, в който се реализира мащабен архив в сферата на вузиалните изкуства в България от 1980-те до днес.
[1] Писмото и събитията около него са разказани по книгата на Josyane Savigneau, Marguerite Yourcenar. Inventing a Life, trans. Joan E. Howard, 1993, p. 237-238.
[2] „Писмо на Маргьорит Юрсенар до Томас Ман“, прев. Юлиан Жилиев, Литературен вестник, бр. 33/2021, с. 4.
[3] Пак там, с. 4.
[4] Маргьорит Юрсенар, Бележки по написването на „Мемоарите на Адриан“, прев. Нели Захариева, София: Народна култура, 1983.
[5] „Театърът като увеличително стъкло“, разговор на Франческа Земярска с Василена Радева върху пиесата „Електра, или свалянето на маските“, Литературен вестник, бр. 10/2022, с. 7.
[6] Запис от цялото събитие се намира в Youtube канала на Panic Button Theatre: https://www.youtube.com/channel/UC76PiJn3uKU7dzXNlo3vcYQ/videos
[7] Маргьорит Юрсенар, „Вечната Електра“, прев. Валентина Бояджиева, Homo Ludens 12/2006, 99.
[8] Семинарът е повод и вдъхновение за оформянето на интригуващия текст на К. Михайлов, който имаше едно от най-интересните реплики в рамките на общата дискусия, вж. Калин Михайлов, “От „вече видяното“ и „вече чутото“ до „невижданото“, Литературен вестник, бр.10/2022, с. 15.
[9] „Театърът като увеличително стъкло“, разговор на Франческа Земярска с Василена Радева върху пиесата „Електра, или свалянето на маските“, Литературен вестник, бр. 10/2022, с. 7.
[10] Есето все още не е публикувано.