Желанието ми да отида на постановката „Хоро“ на Василена Радева бе провокирано от романа на Антон Страшимиров, който ме впечатли с новаторството и звучащата между редовете музикалност на езика и особена фолклорна ритмика на изказа. Романът не е построен по законите на прозата, а точно с драматичния си сюжет и драматургична фабула въздейства като пиеса и кантата едновременно. Затова с любопитство очаквах да видя как тази преди всичко музикална партитура на произведението ще бъде изведена. Интересът ми се допълни от участието на великолепния музикант, композитор и диригент Драгомир Йосифов, който е и вокален педагог на постановката.

Напук на обещанието от плакат и репортаж по „Култура.БГ“ за окръгленост и новаторски прочит на класически текст, „Хоро“ на Василена Радева се оказа право хоро. Режисьорката е направила свой сценичен вариант, в който акцентите са преди всичко „вечната битка между добро и зло“, която се „извършва в сърцата ни“, също и за драматичните колизии, през които преминават герои, попаднали в „епицентъра на политически и исторически земетръс (един от най-силните в България), който взривява личния им свят, а оттам се разпадат и самите им личности, човешки ценности, достойнство…“^[1].

Трябва да се върна към романа, защото всичко съдържащо се в пиесата е разгърнато преди това в повествованието. Романът „Хоро“ е публикуван през 1926 г. като номер първи от издаваната и редактирана от А. Страшимиров библиотека „Зарница“ – пише в том четвърти от събраните съчинения на писателя, издадени през 1963 г. Конкретната причина за създаването му са жестоките убийства след потушаване на т.нар. Септемврийско въстание от 1923 г. Съвременната историография определя събитията по-скоро като метеж и бунт, но наложилото се име „Септемврийско въстание“ и диалектиката на превода за историческа достоверност и фактологично тълкуване играят явно силен мотив в режисьорските решения, които клонят повече към търсене на съответствия с настоящата ситуация в Европа.

И все пак, репресиите и жестокостта винаги са възпламенявали страстите на писатели, художници, както и на цялата интелигенция, особено в България в началото на XX век. Не казвам прогресивна, защото дефиницията за интелигентност е в пряка корелация с авангардизъм и прогресивна мисъл и това се доказва не само от поемата „Септември“ на Гео Милев, но и от картините „Септември 1923“, създадена през 1925 г., и „Нашите майки все в черно ходят“ от 1926 г. на художника Иван Милев – виден представител на българския сецесион.

А през 20-те години на XX век ситуацията е социално и политически нажежена. Антон Страшимиров, винаги категоричен в своите позиции спрямо обществените дела в родината си, в публикация във в. „Лъч“ от ноември 1923 г. има смелостта да нарече събитията гражданска война – той е един от малкото, които дават това определение, други публицисти не си го позволяват – и да я обяви като братоубийствена разправа, в която българин застава срещу българин. Репресиите върху мирното население в бунтовните райони, разправата с партийни и политически лидери в страната продължават години наред. Така в списъка на убитите през 1925 г. попада и политикът с леви убеждения и народен представител Тодор Страшимиров, брат на Антон Страшимиров.

Основен мотив за написването на романа е не само загубата на брата, но като цяло и биографията на писателя. Неговият род идва от разложкото село Баня в Македония, но баща му и чичо му бягат към североизточния край на Османската империя. Антон Страшимиров се ражда във Варна през 1872 г. Любопитно и свързано с творчеството на писателя е поводът за бягството на баща му – невъзможна любов на чичото с помакиня. Обрати, размени – все същите житейски преломи, които ще бъдат претворени не само в романа „Хоро“, но и в други произведения като романа „Есенни дни“ и сценичната му версия – пиесата „Сватба в Болярово“. Самият Антон Страшимиров среща подобни драматични премеждия и при своята тайна венчавка.

Съвременниците му признават, че Страшимиров е конфликтна личност с твърда убеденост в правотата си, неотстъпващ пред висшестоящи и началници. По тази причина митарствата и работата му като ратай и слуга в Добруджа, също и учителстването му в малки села из почти цяла България, както и първите му литературни изяви по местни вестници са съпроводени винаги с противоборства, гонения и кавги. Обикалянето по села и училища из българските земи обаче са повод за наблюденията върху бит и народопсихология, а оттам стават разбираеми и неговите изключителни познания за характерното звучене на българския език в различните райони и особеностите на разнообразни диалектни форми. Усетът на писателя към динамиката в музикалния строеж на езика естествено се проявява в художествените му произведения.

А какво е романът „Хоро“, ако не музикална партитура в неравноделна проза? А какво е постановката „Хоро“ на Василена Радева? Сценичната адаптация следва важните сюжетни линии, но точно езикът и неговата характерна мелодика отсъстват. Актьорите влизат в роля, но речта им е интонационно осъвременена, отговаряща на забежките към диалектна форма само в някои комично изиграни ситуации. Ярко присъствие в това отношение е младият актьор Ненчо Костов в ролята на кмета бай Нако.

Словоредът в романа звучи в атонална гама, с което Страшимиров настоява, че там няма да се описателстват герои, няма да се рисуват пейзажи, няма да се разгръща плавно и последователно повествование. Там ще се вика: „Гро-ба наме-рете…“ Там ще се припява: „Заклали ги – ху-ху-ху!“ Езикът в романа е камшик, с който метафорично и символно се изобразяват както отделните герои, така и цялостното повествование. Защото ситуацията е гранична, а романът е на границата на определяне като такъв. И ето разликата: постановката „Хоро“ е плавен и подреден театрален текст без шокиращи обрати и изненади.

Фотограф: Стефан Н. Щерев

Езикът в романа „Хоро“ не само типизира, езикът не само генерира индивидуална характерност, но е и клапата, с която се „изпуска парата“ на деформираната от ужас и болка психика на обикновения човек. Ужасени от поругаване и смърт, героите преминават през очистващото о-живяване точно чрез псувни, заклинания и пустосвания – жива народностна традиция за оцеляване и спасение от природни и житейски катаклизми. И друга разлика с постановката: дали защото псувни и нецензурни обръщения буквално са залели и изместили нормалната реч в ежедневието ни, те присъстват плахо и почти нечуто на сцената.

Героите в романа също са на границата на литературни образи – еднопланови, стоят като плоски и картонени марионетки, с което и се предава внушението в звероподобието на „лошите“ герои, но същото е положението и с „добрите“ – амбивалентни персонажи. Единственият твърд образ, като изсечен от камък, е появяващата се епизодично Капанка, но пък заковаващо въздействаща (като монументална скулптура) е тя на финала на романа. В пиесата този стожер на действието се играе от Снежина Петрова, която заявява познатото си присъствие чак на края, когато Капанката играе страховитото хоро. Актрисата се явява и като Хор в античния театър, което е леко неадекватно решение за модернистичния подход на Антон Страшимиров.

В романа всички герои притежават почти безлична физиономия, но със запомнящ се конкретен белег, който се превръща в знак и тяхна характеристика. Така Мичето е пищна и красива, но и малодушна и с жертвата да се ожени за Сотир не се извисява до чистия образ на светица. Сотир Иванов пък е кривоок и този природен недостатък се модифицира в нравствен белег на околийския началник. Полковник Гвойнишки е запомнящ се с грубия си вид и недодялана реч, която разкрива по-скоро злобна войнственост, отколкото воинска чест. В пиесата, разбира се, не може да се търси буквална еквивалентност, тъй като театърът е живо преживяване с реални хора, но далечен отглас на това обезличаване е белосаното, сякаш обезкървено лице на актьорите, а и костюмите, които донякъде определят символно героите. Всъщност точно с разпределението всеки актьор да играе две различни роли, режисьорката очертава и собствения си прочит на текста. Тук е творческото своеволие, но и добре подчертаната амбивалентност на човека, поставен в гранични ситуации, и двоичното разделение на добро и зло, закодирано в човешката природа.

Тази двойственост в романа се появява отново през езиковия еквивалент на визуална представа; писателят настоява да виждаме картината на събитията през цвят и в контраст – бялото на сватбата, бялото на нощта:

„… Белите, белите септемврийски нощи!“

„Бяла нощ! Бяла нощ, черна година!“

„Бели и кървави нощи..“

И отново в романа е интересно преливането и преплитането на модернистични похвати с типични фолклорни и народни мотиви. През 1924 г. излиза поемата „Септември“ в списание „Пламък“, а авторът на поемата е главният му редактор Гео Милев. По същото време Антон Страшимиров е редактор в изданието и въпреки единомислието на двамата по повод септемврийските събития, Антон Страшимиров напуска „Пламък“ поради несъгласие с острия тон на Гео Милев срещу правителството. Този кадър от живота на писателя показва нестандартното му присъствие (типично за характера му) и в литературния живот на младата българска култура. Той не е част от литературния кръг на „Мисъл“, но е открит за нови и авангардни тенденции. Влиянията върху творчеството му идват и от директната среща с модерния дух на Европа при пътуванията в Берн, Виена и от запознанството му с произведенията на Ибсен, Стриндберг, Метерлинк, както и с теориите на младия Фройд.

Това, с което обаче завършва романът, е типично българско и народно – Пайдушко хоро. Стъпката на Пайдушко хоро е в две части, като втората е по-дълга от първата,

или та-таа, или _ __

С тази схема може да се „изиграе“ и целият роман „Хоро“. Цялостната партитура на романа е като редица (в определението на сюита) от последователни неравноделни тактове. Движението на образите в романа е в същия ритъм, но разликата с постановката в Народния театър е, че движението на героите на сцената е ясно и последователно, въпреки митарствата между публика и преходът зала-сцена . Езикът, възклицанията, заклинанията, виковете и пустосванията, отново в романа, са накъсани чрез препинателни знаци, които синтактично и интонационно се приближават до звученето на припявания, исове, ручила, но подобно музикално звучене в пиесата присъства само в началото и в края на представлението и действа по-скоро като главна буква за начало на изречение и удивителна за край.

Структурата на романа „Хоро“ е много по-фрагментарна, накъсана и нахъсана с плакатно и манифестно озвучаване и точно тази деструктивна сегментираност позволява текстът да е отворен за множество тълкувания и възможни интерпретации. Значима история, въздействащ език, драматично развитие, а за финал – трагедия; схематични, но монолитни образи, модернистична структура и ето, романът „Хоро“ се доближава до съвременната представа за пърформанс и драматично визуално-акустично представление. Постановката „Хоро“ на Василена Радева не отива по-далеч от достоен, добре режисиран, сценографски интересно конструиран и актьорски балансиран театър. Няма лошо. Само дето нещо ми липсваше почти през цялото време. Дори финалът с хорото на Капанката – тежко, хтонично – не беше очаквания неравноделен, жертвен танц върху празнотата на черната смърт с кървавите искри в бялата нощ. Сцената – кръгла и въртяща се като хоро – и по средата ѝ отвор като гроб, в който се хвърлят ритуално дрехите на убитите (добра символика за телесното като обвивка); виковете на Капанката и дълбокото исо на мъжки гласове; въртележката от събития – сватба, подозрения, любов, омраза, страх, предателство, съд, поругаване, екзекуция и в края смърт, не доведоха до така нужното екстатично театрално преживяване.

Светлините светнаха, актьорите се подредиха и поклониха, публиката стана права и заръкопляска вдъхновено. На сцената останаха цветята от директора и… мълчанието на чужди гласове.

Нееее! Иху-у! Иха-а!-хуу, иха-хаи – хи-и-ИИИИ…

Галина Йотова е завършила философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Фотограф на свободна практика. Има участия в изложби, арт панаири и биеналета в Германия, Чехия, Полша, Италия, Япония. Нейни фотографии са част от колекцията от Националната галерия. От 2005 г. до 2012 г. работи за градското списание „Една седмица в София“, а през 2011 г. издава книгата-албум „Софийски истории в кадър” с фотографии и текстове за София. Автор е на публикации в „Капитал Light“, в www.sofialive.bg, www.ureport.bg, www.webcafe.bg, вестник „Култура“, вестник „К“, сп. „Философски алтернативи“. 

^[1] Цитати от текст на Василена Радева в програмата на пиесата