Пролог
От носталгия по минало преживяване, свързано с Пловдив и Международни фотографски срещи, често посещавам града под тепетата в последните дни на октомври. През 1994 г. имах сблъсък с въпроса „що е фотография?“, когато видях инсталацията на авангардната пловдивска група „Ръб в гръб“, с която рамката на традиционното ми разбиране за фотографски образ се разби в изкъртените прозорци на изоставена къща, в които бяха поставени голямоформатни фотографии. Как завиждах! – за смелостта, за непукизма, за арогантността да обърнеш гръб и да покажеш нахално и ръбато колко струват постните напъни на някои (и мои) да се наричат фотографи.
Кулминация
В горещ есенен ден започнах своя обход на фотосрещите през настоящата 2023 г. с галерията, отстояща срещу пловдивския капан на време, и веднага си дадох сметка, че тръгвам от високо, от много високо тепе на фотографско майсторство, а от там слизането надолу е по презумпция. Най-голямото постижение на тазгодишното издание на Международни срещи на фотографията под наслов „Социален топос“ са изложбите на турския фотограф с арменски произход Ара Гюлер (1928–2018) и датския фотограф Якоб Ауе Собол (р. 1976) в галерия „Капана“.
Ара Гюлер е роден през 1928 г. в семейство на арменци в района Бейоглу на Истанбул. Момчето Ара израства сред стъкленици и прахчета в аптека, собственост на баща му, която освен здравословен кът е място за срещи и раздумки на местния артистичен комшулук. Младежът Ара се интересува от театър и кино, но през 1950 г. попада във вестник Yeni Istanbul и става фотограф. Следват премествания, други вестници, други истории, други цветове, но градът остава все един – Истанбул. Затова Ара Гюлер се превръща в „окото на Истанбул“, затова е награждаван с много почести, затова и през 1999 г. е признат за „фотографа на века“ в Турция.
Преди години имах възможност да бъда една седмица в Истанбул. Разхождах се, обикалях, гледах, миришех, вкусвах един град, който не се вместваше в рамката на познатото. В един космополитен мегаполис аз търсех сивите сенки и черно-бялата геометрия на тъгата – “hüzün – melankoli – tristesse”[1], душех пушека от комините на „ломящите се дървени къщи“, ослушвах се за тактуващия ритъм на конски подкови по „правоъгълни павета“ и „албански калдаръм“, отпивах сладък салеп, топлех ръцете си с пакетче кестени, бавно отминавах мъжете, седнали на ниски столчета до дюкяна, пред който момче с табличка в ръка предлага чаша чай, подпирах се на перилата на кораб, който, за да мине под стария мост, накланя високия си комин и димът излиза като събуден джин от стъкленица; след пръските море и крясъка на пърхащи криле гледах на пристанището блъскащата се тълпа на прибиращи се от работа уморени мъже; дъждът разсейваше праха в акварелни пейзажи с раздрънкани омнибуси, с пресичащи релсите каруци, с трамвая, подрънкващ жалостиво и нахално с огромните си колела. „Струваше ми се, че нощната тъма ще покрие нищетата на живота, на улиците, на предметите и всички ние, поемайки дъх в домовете си, в стаите си, в постелите си, ще встъпим в съприкосновение със сънищата и фантазиите, сътворени от предишния разкош, от изчезналите градежи и от запокитените нейде далеч легенди за Истанбул.“
Изглед от изложбата на Ара Гюлер
Дълго време не смеех да се върна към направените тогава мои снимки, защото във виртуалния ми спомен някой друг разказваше града, във визуалната ми памет някой друг беше обходил и заснел Истанбул. Всички мои кадри, всички мои очаквания и припомняния от „Пера, Стамбул, Скутари – Троица!“, както го нарича Льо Корбюзие в своята книга „Пътуване на Изток“, всъщност бяха и продължават да бъдат милионите истории, написаните с любов в черно-бели щрихи фотографии на Ара Гюлер. Вглеждам се в снимките му и откривам непознати улици, непознати лица, непозната, чужда, но ставаща чудодейно как моя история.
Да, фотографът запечатва като в плик съществуващото, но заедно с фотокартичката вътре попада и неговото лично „писмо“, което ние зрителите разчитаме с кода на собствения си език. Фотографията на Ара Гюлер не само предава спомена за предишни събития, поколения, град, не само подсигурява условията за памет, но парадоксално изменя посоката на историческото време и вместо от минало към настояще стрелката се измества от настояще към минало, за да се превърне в условие за изкупление в бъдеще. В дигиталния ни свят черно-белите снимки на Ара Гюлер са гаранция за спасение – не, не на душата, на същността човешка.
Развръзка
Това, което може да се открие в добрата фотография, е срещата с индивидуалното, приближаването до нечие интимно, но чуждо за нас пространство. Това прави с работата си датският фотограф Якоб Ауе Собол в изложбата „Със и без тебе“, представена на втория етаж в галерия „Капана“. В кратък и много изповеден филм Собол казва: „Аз съм много неща. Аз съм баща, аз съм съпруг, аз съм рибар… и фотограф, и то в този ред. Може би съм артист, защото за мен да си артист означава не нещо специфично, а начин на живот.“ Което ме подсеща за въпроса „Какво е философски живот?“, зададен от Мишел Фуко в лекциите му в Колеж дьо Франс през 1982–1983 г. Отговорът е един: показване на истината. Философският живот, както и фотографията, е свидетелство за съществуването, за изборите, които човек прави, за нещата, които приема, които отказва, за тялото, органите, плътта, чувствата, устните, космите, снега, студа, бръчките, петната, кръвта, пъпната връв, самотата, прегръдката. „Философският живот трябва да бъде от край до край показване на тази истина.“[2]
Фотографията трябва, трябва да бъде живеене, после снимане!
Якоб Ауе Собол е роден през 1976 г. в Копенхаген, учи във филмов колеж, пътува и живее в различни точки на земното кълбо, за да се установи сега на малък остров в родната си Дания. През 1999 г. посреща новото хилядолетие със семейството на приятелката си в селището Тинитекилаак на източния бряг на Гренландия и от тригодишния им споделен живот там създава фото книгата “Sabine” – визуален дневник с напукани от студ картини, с кръв и парещ дъх, сребърни риби, тюлени, с примлясваща от страст уста, очи, ръце, тяло – тъмно в снега, топло в прегръдка. През 2005 г. Собол отива в Гватемала и заедно с местното семейство Гомес-Брито живее брутално и нежно, мръсно и чисто, обикновен живот – не, просто живот. Серията контрастни черно-бели снимки печели първа награда в категорията „Ежедневен живот“ на World Press Photo през 2006 г.
Същата година Собол заминава за Япония. Серията „Аз, Токио“ е преживяване на фланьора, но в отсъствието на типичния за един европеец егоизъм към непознатото, а усещането за дистанцираност и захвърленост сред огромния град се разкрива в стряскаща реалистичност, показваща малкия човек на малката улица в малката стая. След Токио идва Бангкок, за да се качи през 2012 г. на Транссибирската железопътна линия и да прекара следващите пет зими, снимайки „Пътят на костите“ в отдалечената руска провинция Якутия .
Изглед от изложбата на Якоб Ауе Собол
Реалността във фотографията на Якоб Ауе Собол, независимо от отдалеченост и отчужденост, е доведена до ексцеса на реалното, където неизбежността на следващата стъпка е пропадане в невъзможна действителност. Това е свидетелство за живот, това е истината за живот, но не на ръба, а в средата на обикновеното – там по кожата е залепнала гранива същността, а по вените тече сюблимно кръвта на всекидневното.
Сигурна съм, суетните почитатели на датския фотограф са омаяни от героите набраздени от мръсотия, старчески петна и бръчки лица, от пейзажите с пронизващ сух студ, но тези фотографии всъщност са само доказателство за невъзможността да преживее, да се отдаде на това чудо съвременният чужденец. Зад възторжения поглед към фотографията на Собол се спотайва чистото и еманципирано тяло на гражданина –космополит, който възприема подобни фотографии от високомерието на собствената си актуалност и предпоставя собствените си (грешни) изводи за истина.
Извод
Реалността е като течаща вода, от която се ожаднява още повече. Реалността не засища сетивата, чувствата и разума, тя е сърбяща рана, която, разкървявайки се, все повече усилва желанието, удоволствието. А фотографията на Ара Гюлер, на Якоб Ауе Собол е черно-бял негатив, проявяващ забравата и болката от срещата си със същата тази ненаситна реалност.
Завръзка
По-горе казах, че тези две изложби от тазгодишните Международни фотографски срещи в Пловдив са върхът, след който слизането надолу е по подразбиране. Моят маршрут се сниши пред милосърдния жест на Никола Михов (р. 1982) в проекта му „31.12“, представен в къща „Хиндлиян“ – много лична история в съчетание с така актуалните имерсивни преживявания, звуци, предмети, екзистенциални философски цитати и урна с праха на покойната майка на автора. И тук има реалност, но тя изтича между прекалена естетизираност, композиционна овладяност и галерийна показност. Би трябвало да е затрогващо, би трябвало да е „триумф на емпатията“. Защо ли?
Това, което пречи да се възприема адекватно фотографията, която се прави днес, е твърде мощното присъствие на автора и ефектите на реториката на образа. В центъра не е човек, не е лицето, не е семейството, те са само фигуранти на сцена, на която фотографът отиграва заучени светлинни схеми и композиционни номера. Реториката на образа в съвременната ни фотография е избягала и на нейно място авторът си е издигнал пиедестал.
Същият проблем е видим и в изложбата „Пристанище Манаус“ на Румен Койнов (р. 1964) в къща „Мексиканска графика“. „Вълнуващите“ фотографии са правени на пристанището на град Манаус, Бразилия, където фотографът живее в последните 20 години. И отново реалността на бедни, маргинализирани и социално отхвърлени човешки същества е обект на фотокамерата, която с цветните си настройки, широкоъгълен обектив и красиви композиции като по учебник не отива по-далеч от шарена картичка и тапет за десктоп.
В „Балабановата къща“ бяха експонирани две доста противоположни по интенция изложби. Едната е на млад унгарски фотограф Мате Барта (р. 1987) с претенциозното име Anima mundi, в която фланьорският поглед – гледащ и въ-/из-образяващ града – неуспешно се съчетава с наблюдателя – инкогнито, свързвайки отчуждението на съвременния човек, който, затворен в собствените си представи, обикаля, наблюдава, регистрира не-града-за/в-себе-си, а суетно се заиграва с „разследване заради разследването“, „наблюдение заради наблюдението“.
1: Изглед от изложбата на Никола Михов „31.12“
2: Изглед от изложбата на Румен Койнов, „Пристанище Манаус“
3: Изглед от изложбата на Мате Барта, Anima mundi
4: Изглед от изложбата на Владимир Василев
5: Изглед от изложбата на Райнер Ридлер
6: Изглед от изложбата на Марко Ригамонти
Другата изложба е на българина Владимир Василев (р. 1977), който от 2001 г. живее и работи като фотограф на свободна практика във Франция. Френски са и социалните и географски топоси, в които камерата му влиза с поканата да съпреживее живота на група циркови артисти в изоставен замък в малко село на югозападна Франция, което дори за Google е маловажно. Също толкова незначително е мястото, в което „маргинали“ съществуват в „бедност и насилие“, в „благодат и солидарност“ срещу гарата в град Сет в Южна Франция. Владимир Василев има смелостта и самочувствието, съотносимо с големите френски и световни репортери, да влезе, да приеме, да покаже черно-белия живот на невидимите, грозните, алкохолизирани, забравени от медии, институции, Бог, но не и от социалната фотография хора.
Последната ми среща беше в Градска художествена галерия с работата на австрийския фотограф Райнер Ридлер (р. 1968) и италианеца Марко Ригамонти (р. 1958). Серията „Невероятни ваканции“ на Ридлер е шарен калейдоскоп на жадуващото за забавления общество, което, уморено от собствения си симулакрум, произвежда все същия шарен, екзотичен, повторяем, форматиран ерзац, наречен funny life, entertainment, show, reality.
Серията „Същият плаж, същото море“ на Ригамонти пък е носталгично завръщане на едно и също място, но в друг сезон – съпоставени една до друга, снимките на популярни места на френската Ривиера предлагат избелял флашбек, вариращ от изкуствен рай до скучна зима.
Епилог
Финалът на Международни фотографски срещи 2023 г. е представяне на фотокнигата „Амаркорд“ – „носталгично припомняне за това, което е БИЛО, разказано от снимки“[3] – на основния им организатор, ръководител и куратор проф. д-р Никола Лаутлиев, благодарение на чиято упоритост събитието има своята 40-годишна история и благодарение на когото, въпреки хамлетовските съмнения и финансови турбуленции през годините, международните фотографски срещи съществуват.
„Човек се страхува – и стреля. Но когато изпитва носталгия, прави снимки.“ – пише Сюзан Зонтаг. Съвременната култура е пропита от мастилото на носталгията, снимки правят всички и навсякъде. И ето, пред всеки носталгичен поглед застава магията на лъжата. Тя прилича страшно много на истината, но нейната основна функция не е да помни, а да забравя. Да забравя не кой е на снимката, а кой я гледа.
Галина Йотова е завършила философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Фотограф на свободна практика. Има участия в изложби, арт панаири и биеналета в Германия, Чехия, Полша, Италия, Япония. Нейни фотографии са част от колекцията от Националната галерия. От 2005 г. до 2012 г. работи за градското списание „Една седмица в София“, а през 2011 г. издава книгата-албум „Софийски истории в кадър” с фотографии и текстове за София. Автор е на публикации в „Капитал Light“, в www.sofialive.bg, www.ureport.bg, www.webcafe.bg, вестник „Култура“, вестник „К“, сп. „Философски алтернативи“.
[1] Тук и следващите цитати са от романа „Истанбул“ на Орхан Памук, изд. „Еднорог“, 2007, превод Розия Самуилова.
[2] Мишел Фуко, „Управляването на себе си и на другите“, ИК „Критика и хуманизъм“, 2016, стр. 467.
[3] от предговора на книгата