Какво е остров? Парче земя, обградено от вода – това е кратка версия на дефиницията за географското понятие остров. Но освен сухото му определение, островът е подгизнал от метафорични, художествени, психоаналитични, екзистенциални, идеологически и какви ли още не смисли. Дали заради тази своя смислова натовареност, или заради безкрайността на кръга, островът е и любимо място на действие за романи и филми.

От детските спомени изплува рошавата глава на Робинзон Крузо на Даниел Дефо, чийто персонаж в киното се е превъплъщавал винаги в стройни, красиви и смели актьори, като се започне с Дъглас Феърбанкс през 1932 г., Пиърс Броснан през 1997 г. и се стигне до интерпретация на сюжета в „Корабокрушенецът“ от 2000 г. с Том Ханкс. Юношеството е белязано от „Островът на съкровищата“ на Робърт Луис Стивънсън, в който се разиграва вечното дерби между доброто и злото, а филмовите му адаптации започват още в нямото кино през 1918 г., за да акостира корабът на армадата „Карибски пирати“ в блокбъстъра на Холивуд. Да не забравяме и страха да пораснеш и как от чудния остров на непослушните деца в „Питър Пан“, създаден от сър Джеймс Матю Бари през 1904 г. може да се озовеш в скучния свят на възрастните, който е за предпочитане пред острова, на който властват децата от „Повелителят на мухите“ на Уилям Голдинг.

Има големи острови, цели държави като Великобритания, има и острови като Малък Косуй, който с площ от 0,83 кв.м. е 24-ят по ред във водите на река Дунав. Има зловещи острови като в романа „Островът на доктор Моро“ на Хърбърт Уелс, населен със зверохора, но има и такива, пълни с клонинги, като във филма „Островът“ от 2005 г. с Юън Макгрегър и Скарлет Йохансон.

Да не забравя и родните островни мистификации като голямата претенция „Островът“ на Камен Калев от 2011 г., далеч по-достоверният хит от 1970 г. „Петимата от Моби Дик“ на режисьорите Гриша Островски и Тодор Стоянов и големият (слаба дума) филм „На малкия остров“ от 1958 г. със сценарист Валери Петров, оператор Димо Коларов и режисьор Рангел Вълчанов, който умело създава свят, подрънкващ с оковите на човешката природа на остров – някъде в морето, тук на Земята.

Но стига носталгия. Сега ще се опитам да демистифицирам няколко нови филмови продукции и един сериал, обединени от мястото си на действие – острова, парчето суха земя, обградено от вода. Това са „Триъгълник на тъгата“^[1] (2022) на режисьора Рубен Йостлунд, „Менюто“ (2022) на режисьора Марк Майлъд, “Glass Onion: A Knives Out Mystery”, или „Вади ножовете 2“ (2022) на режисьора Раян Джонсън и сериалът „Белият лотос“ на Майк Уайт. Зад символиката на острова авторите на тези филмови продукции желаят, явно много силно, да кажат нещо на уважаваната публика, да покажат нещо на още по-уважаемото фестивално жури и да респектират с нещо отмалялата критическа маса журналисти и киноисторици.

И така: островът е спасение, но островът е и затвор. Героите, попаднали на остров, много често са нещастници без късмет, понякога са загубеняци с благородна мисия, но изпитанията на остров са по-скоро метафора за загубата на чувството за принадлежност, симпатия и състрадание. Островът е символ на смелост и жажда за оцеляване, но и знак за силата да се избяга от принудите на цивилизацията и ограниченията на модерния социален и корпоративен контрол.

„Триъгълник на тъгата“ на Рубен Йостлунд започва сюжета си на континент, но основното място на действието е неизвестен остров. Да, преди острова героите преживяват сладостно оповръщани моменти на круизен кораб, но голямата лодка също си е своеобразен плаващ остров. Преди да посегна към филмовото постижение на култовата фигура Рубен Йостлунд погледнах какво са писали колегите в Ню Йорк Таймс и леко се изненадах как кинокритик го поставя в долния рафт на социалните медии с името „инфлуенсър“. Почти като родните такива (явно и чуждите не са стока) Йостлунд предлага визуални и интелектуални прозрения от вида: супермоделите са повърхностни, руските олигарси са вулгарни, глобалният консуматорски капитализъм налага брутално неравенство. А, да не пропусна дълбоките му стряскащи разкрития, че водата е мокра и екскрементите вонят.

И все пак филмовият скръбен триъгълник можеше да е интересен фон за приятелския двубой между американския капитан – в ролята е Уди Харелсън – и руския милионер, изигран от датския актьор с хърватски произход Златко Бурич, но вместо това те потъват в пиянската си еуфория и усещане за власт като се замерят с крилати фрази, взети от Уикицитат. Двамата разиграват настолни политически игри, които на фона на актуални военни изстъпления, са много повече театър и то пошъл театър. Буквално затънали в собствените си изпражнения, пътуващите в кораба нито забелязват, нито се впечатляват от реалността. И докато власт и капитал се забавляват с чужди идеи на чужд гръб, пасажерите се спасяват поединично и затъват в егоизма и лайната на унилото си съществуване. След пиратско нападение (непонятно защо и как пирати нападат яхтата) и след величава експлозия (освен шампанско и черен хайвер са превозвали и нещо друго?), попадналите на привидно необитаем остров оцелели представители на човешката раса се оказват жалки копия на себе си, неспособни да стъкмят дори един огън. Властовите опозиции се сменят и на върха на социалната островна йерархия застава чистачката на яхтата – единствената от вида хомо сапиенс, която има знания и умения не само да се справи с елементарни житейски изпитания, но да подчини предишните си господари и да ги превърне в послушни изпълнители на похотта и желанията ѝ срещу пакет солети. На финала ролите отново се разменят, но манипулативната машина на успеха възпира не толкова извършването на едно престъпление – във филма всъщност няма никакви заявки за катарзисно очистване на героите във водите на етически и морални категории – а по-скоро утвърждава тъгата на съвременното общество. Изход няма, спасение още по-малко.

Кадър от „Триъгълник на тъгата“, реж. Рубен Йостлунд

Спасение няма и за героите във филма „Менюто“. Тук кинематографичната кулинария е доведена до прага на ужаса, но с консистенцията на шоколадов мус. Отново попадаме на остров, до който се стига трудно и с привилегията на много пари, измислена слава и псевдокритическа рефлексия. Парчето земя, превърнато в сладко-кисел социален резерват е ретроутопия за биологично щадящ и екологично оправдан резерват – своеобразен котлон, върху който в ресторанта – касерола със стъклен похлупак – се варят, смилат, дегустират и поглъщат властовите измерения на съвременното, гладно за екстремни преживявания, общество. Участниците в гурме експеримента подпийват парично-екзистенциални сокове, които под диригентския черпак на шеф-диктатор се изстискват от илюзорния кръг на двойките – мъж-жена, господар-слуга, майка-син, храна-живот. Гурме обсесията е явна и добре темперирана психическа недостатъчност на общество, което отдавна не си задава въпроси за собственото си поведение, но дори и в миг на откровение се замисля само над въпроси, които биха поставили на риск собствената му уязвимост и капиталови вложения.

Sapere aude! – девизът на Просвещението – „имай смелостта да си служиш със собствения разсъдък“ – се е стопил в чиния с био водорасли и органик камъни. Човек е само декорация в амбициозния проект на нечий болен мозък, храната не е за ядене, алкохолът е отчаяние на спиртна основа, смъртта е част от менюто. И в този филм накрая блясват фойерверките на голямото нищо – експлозия с добре пресметнато количество пиротехника. Оцелял е само един екземпляр от масата – героинята-дивергент, проститутката, жената от народа, която по висшето снизхождение на готвача-бог се полюшва по вълните на глобалния океан, дъвче и преглъща бургер с месо и лук.

Светът е цял. Макдоналдс отваря в 9.00.

Кадър от „Менюто“, реж. Марк Майлъд

На остров много често свети фар на надеждата, а пътеводният му лъч светлина продава мечти и реклама за по-добър живот, но… на остров са и затворите-крепости за особено тежки престъпления.

“Glass Onion: A Knives Out Mystery” трябва да е криминална мистерия, но тя започва към средата на филма, до там е скучновата сага за „унищожители“ и „тъпанари“, облечени със запазени марки и с лек багаж, може би от Луи Вюитон. Умишлено или не, но всички актьори са превтасали батковци и каки, на които подутите мускули, опънатите бръчки и перфектно оформените вежди развалят звездния им имидж. Даниел Крейг, с леко отпуснато коремче, не е спасителят Бонд, нито Батман – както сам признава, а е микс от Шерлок Холмс и инспектор Клузо, издокаран като позавехнал модел на Жан-Пол Готие. След смъртта на яката татуирана буца човешко – един от героите в стъклената къща-лук на острова – започва и самата криминална интрига с последващо убийство, димящ пистолет, предателства, лъжи, подслушвания, дедуктивни размишления, куршум, заседнал в Библията, пардон, в дневник с кожени корици, деструктивен акционизъм с натрошено арт стъкло и, разбира се, експлозия с малко сажди грим. И всичко това се завърта като в игра с кръгчета и хиксчета, лотария за егоисти и малодушни кариеристи. Филмът се завихря в нещо като видеоигра с реални персонажи, която въвлича зрителя в преживяванията на героите без да разказва каквато и да е смислена история, но принуждава същият този зрител да се вживява в ролята на сътворец и съучастник. Финалът? А, нищо не помня.

Кадър от „Вади ножовете 2“, реж. Раян Джонсън

В редицата от псевдопсиходрама, гурме-шок и кримка-конзолна игра на остров се нареждат и двата сезона на сериала „Белият лотос“. Всъщност, това е единственото малко по-свежо филмово изпълнение, но не заради някаква измислена социална критика и иронична пародия, а заради занимателните разходки из туристически дестинации и хотелски лукс, абсолютно недостъпни за масовия зрител на сериала. Гледаш и не вярваш на ушите си, както се изразяваше един забавен водещ преди по родната телевизия. Сериалът печели не само заради равнопоставеното усещане за бутафорност и правдоподобност, но и заради героите в него, които, ако са плоски са плоско-смешни, ако са пълнокръвни – са точно толкова убедително нелепи. Иначе и тук съдбата си играе на драматизъм и конформизъм, лицемерието се замеря с двуличието, сексизма с мултикултурализма, блюдото с характери прелива, а чашата с шампанизирани чувства бълбука. С една дума кич – уж политнекоректен, но добре опакован, прецизно режисиран и старателно изигран. Всички са на печалба, HBO – най-много.

Кадър от „Белият лотос“, реж. Майк Уайт

Изброените дотук визуални пиршества са не толкова лоши филми, но с порядъчно износени и мухлясали идеи, които с повърхностната си интелигентност успяват да заблудят прехвалени филмови фестивали и международни журита като наградата „Златна палма“ в Кан за „Триъгълник на тъгата“ на Рубен Йостлунд (той печели в Кан и през 2017 г. за филма „Квадратът“) и цял кош „Еми“-та и пресен „Златен глобус“ за „Белият лотос“. Което кара онзи същият критик от Ню Йорк Таймс да категоризира членовете на журитата като заблудени и да възкликне възмутено: „Срам за тях!“.

Намираме се в странното положение, в което имаме изобилие от медии, изкуство, институции, които се занимават с недостига на права, храна, свобода, здраве, щастие, а непрекъснато консумираме механиката на същите тези категории и то в режим на свръхизобилие. Театърът на всекидневието е изчерпал фантазмено-приказния си ресурс, благодарение на който животът на Земята е достигнал своята актуалност, а (да се доверим на Мишел Фуко) класическият дискурс на властта е родил само чудовища. Зад привидната социална сатира, изобличаваща съвременното лицемерие на задоволения кух Запад, се прикриват финансовите разчети на многочислени мениджърски екипи и умно завоалираната рекламна стратегия на „лошите“ – онези същите, които пият шампанско на луксозната си яхта и в наркотичен унес от пари и власт упорито унищожават каквото е останало на острова Земя.

От всички тези кинаджийски пиршества, които стоят като огледало пред лицето на съвременния човек, най-угнетяващото в тях е липсата на любов. Въпреки операторски трикове на зелен фон, въпреки режисьорски решения и снимки с дрон, изчезналото еротично чувство е смазваща черна дупка, през която скърцащата механика на задоволяваща тялото еротика не достига до простия платонов урок: с ероса започва отговорността.

Галина Йотова е завършила философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Фотограф на свободна практика. Има участия в изложби, арт панаири и биеналета в Германия, Чехия, Полша, Италия, Япония. Нейни фотографии са част от колекцията от Националната галерия. От 2005 г. до 2012 г. работи за градското списание „Една седмица в София“, а през 2011 г. издава книгата-албум „Софийски истории в кадър” с фотографии и текстове за София. Автор е на публикации в „Капитал Light“, в www.sofialive.bg, www.ureport.bg, www.webcafe.bg, вестник „Култура“, вестник „К“, сп. „Философски алтернативи“. 

[1] Triangle of Sadness, разпространен в България със заглавието „Идиотският триъгълник“