Без гняв

Изложбата на Ивайло Петров „Без гняв“ е показана в галерия „Синтезис“ от 09 декември 2021 до 22 януари 2022

Какво наричаме концептуална фотография? Това е онзи тип рисуване със светлина, който изобразява идея и използва фотографията като медиум, като техническо средство. Някои ще възразят, че тази работа с идеята е задължителна. Не винаги, бих казала. Защото при концептуалната фотография идеята е мотив, точка, заглавие, дума, която отключва разнопосочни асоциации, разклонения и интерпретации. Крайният резултат понякога е необичаен, неразпознаваем, но концентриран образ от всички нишки, тръгнали от началната идея.

В началото концептуалната фотография е там, където артисти използват камера, обектив, филм като средство за изява на идеите си, без да се взимат много на сериозно: „Фотографията е само една възможност. Аз не съм фотограф.“ –  казва американският художник Едуард Рушей – един от пионерите в концептуалната фотография. До него е Джон Балдесари, който използва снимки и надгражда значението им с текст и цветни кръгове. Някои от съвременните концептуални артисти като Барбара Крюгер и по-известната Синди Шърман са повлияни точно от работата на Балдесари. В наши дни никой не се свени да се нарича фотограф, а концептуалната фотография нескромно се вихри в рекламата. Другите ѝ популярни дестинации са сток фотографията – онлайн платформи, в които се пазаруват снимки и цената се повишава в зависимост от количеството покупки – и, разбира се, арт фотографията, която си има и награда Deutsche Börse Photography Prize. Тя е нещо като британската награда за визуално изкуство Търнър и налага тенденциите в съвременната фотография, а наградният фонд е 30 000 паунда.

Победител за 2021 година е китайската художничка Цао Фей (родена 1978 г., Гуанджоу, Китай), която работи с цифрови медии, фотография, скулптура и пърформанс. В серията си „Нова“ тя проблематизира общочовешки въпроси като бурното развитие на технологиите и последствията за човека, но и начина, по който субектът се ориентира в тази дистопична реалност. В серията на китайската артистка се появява персонаж – космонавт в скафандър със замъглено от дишането стъкло на шлема. На една снимка се вижда човекът-скафандър като самотна фигура на морски бряг, в друга е полегнало тяло – ранено животно, а на трета е възпроизведен жест, познат от „Сътворението на Адам“ – фрагмент от тавана на Сикстинската капела на Микеланджело. В работата на Цао Фей Адам е същият този човек-скафандър, подал ръкавица, а оживотворяващият жест на бога е компютърен специалист пред светещ монитор.

В изложбата на Ивайло Петров присъства също скафандър, но в него е авторът, потънал до колене в куб с вода, се е позиционирал на площад Славейков. Влиянията са без значение – космосът и неговите астронавтски атрибути са популярен декор за концептуални художници и фотографи. Не е случайно може би, че начело на журито за наградата Deutsche Börse Photography Prize през 2021 г. е Кристина де Мидел, която стана известна точно със серията си „Астронавт“ – почти фантастичната история от 1964 г. за замбийски учител по природни науки на име Едуард Макука, който решава да обучи първия африкански екипаж за пътуване до Луната.

Но да се приземим на Земята с гневната изложба на Ивайло Петров. Освен като космонавт, превъплъщенията на автора със собственото му лице присъстват във всички фотографии. Себеразголването е явно, а визията на протагониста съответства на обкръжаващата го среда, достойна за реклама на фитнес клуб, в който има стая и за мислене. Естествено, в света на „Гняв“, стаята е снабдена с виртуални очила за ескейпистка паралелна реалност и релаксираща музика за отпускане на мускули и мозък.

Не може да се отрече изобилието на технологични умения, хитри дигитални хватки, фотошопски четки и ласо, впримчени в компютърния свят на виртуалната фантазия. Колкото и да е красиво, колкото и да е майсторски изпипан детайлът на изрязания силует, колкото и да са парещи езиците на темплейта огън, смисълът потъва като сянка в дълбините на машинарията, наречена „дисекция на преживявания в неживата материя“. Зад стряскащата атрактивна визия на изображенията не се открива нищо освен нескрита рекламна потенция на изобразения и изображенията, достойни за пазара в консуматорското общество.

Оказва се, че за автора този фабрикуван свят е един път невъзможен за фотографиране, но на следващ етап е и „мъчителен за изживяване“. О, светът е огромен, спасение няма, а Сартр да си пуши лулата в парижкото кафене.

В България един млад фотограф – професионално ангажиран с рекламни и концептуални проекти – се чувства разпънат като Христос между това да бъде свободен артист или да бъде – освободен от мито „вина и срам“ – търговец на перфектни визии. Раздвоеният Хамлет с череп в ръка липсва в изложбата, но сизифовските усилия на автора да се издигне до герой от шедьовър – не.

Привидността на индивида, съмненията и питанията за тежкото бреме на плътта са дилеми, пред които застава още античният човек. Още тогава тялото е само тленна обвивка на душата. Разликата с миналото обаче е в обвивките – днес те са синтетично конструирани, но достойно носещи сертификат за безотпадно възпроизвеждане и рециклиране. На борсата на пазарната ни култура човекът e с виртуални вериги вместо с въпроси, а от целия шарен пазар на има-няма остава утехата, че някога изобщо е съществувало понятие за човешки живот.

Сътвореният автор/герой/персонаж в изложбата на Ивайло Петров изпитва точно трудността да се определи, да се издигне над този свят на съмнения и угризения, но, изстрелвайки се в стратосферата на перфектния рекламен продукт, достига до визуална платформа, от която видиотената технология на видеоигрите изгражда идеология, която заробва толкова повече, колкото се изкачваш на по-високо ниво. Възможните екзистенциални питания, за които никой роден реално не е имунизиран, потъват в дълбокото гърло на илюзията, подчинена единствено и само на ярка аранжировка, цветни нюанси, фантастични сюжети, невъзможни пространства и абстрактни структури. Ако целта е да се изяви диаболичното място на съвременния индивид, и конкретно на автора в центрофугата на цифровата вселена, то тази възвишена цел се е изгубила сред плоскостта на виртуалното поле, осеяно с измислени, изкривени и умишлено преекспонирани образи и визия. Метафорите са тривиални, символите-банални, и ако има вик, то той е цифрово-генерираният възглас: адът – това са другите ми аватари!

Свободата да рисуваш с богатия инструментариум на редактираща програма от N-то поколение е океан, който, носейки те на сала от дигитализирани конструкции, те изтласква на безлюден и пуст остров. Пуст ли? Не, този остров е обитаван от въображаеми великани, на които тялото е леко като сапунен мехур, главата е хралупа от полимерни съединения, мозъкът е изтичащ сок с изтекъл срок, а оръжията са пластмасови играчки за масово изтребление на мозъчни клетки. Масовата култура не е сменила плочата, само е подменила оборотите, с които и технология, и култура се разгръщат в съвременното ни общество. Няма път назад. Прогресът е на един клик разстояние.

Има ли място за подобен род изображения в днешния ни катастрофично и клаустрофобично уподобен свят? Има, разбира се. А и нищо ново под слънцето, нали? Проблематичността на такъв стил изображения и изложби е в (без)радостната перспектива това да е единственият възможен свят за обитаване. Тук реалността е избягала, вихрят се само нейните различни матрици. Фантазията вече не е достатъчно фантастична, за да реконструира условията за живот в един условен свят.

Първата и последната снимка в изложбата ме посреща и изпраща с лодка, навигирана от мъжествената фигура на автора в море от протегнати ръце. Колко удавници? Невъзможността от пропадането на индивида/другия в дигиталния ад на изложбата „Гняв“  идва само за онзи зрител, който е ваксиниран срещу игрите на късмета.

След видяното изпитах задоволство, че аз и моят свят сме толкова обикновени. Излизам през парадния вход на галерията, загръщам се със собствената си технологична изостаналост и усещам – мъглата щипе, калта полепва, въздухът закашля, болката в ръката се обажда, а студът е видим. Зима е.

 

Галина Йотова е завършила философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Фотограф на свободна практика. Има участия в изложби, арт панаири и биеналета в Германия, Чехия, Полша, Италия, Япония. Нейни фотографии са част от колекцията от Националната галерия. От 2005 г. до 2012 г. работи за градското списание „Една седмица в София“, а през 2011 г. издава книгата-албум „Софийски истории в кадър” с фотографии и текстове за София. Автор е на публикации в „Капитал Light“, в www.sofialive.bgwww.ureport.bgwww.webcafe.bg, вестник „Култура“, вестник „К“, сп. „Философски алтернативи“.