Фотографията не е невинна. И ще започна с първоначалното си лично усещане от изложбата Framing. Неделя, слънчево, свежо. Бях се подготвила за стряскащи, експресивни, витални, нагли фотографии. Първият картон с текст в изложбата, свлякъл се от напрежение или слабост, ме посрещна делово с кратко въведение от Еми Барух – създател и организатор на фестивала „ФотоФабрика“, част от който е и изложбата – и с кратка биографична бележка за автора: „хулиганът в политическата фотожурналистика Веселин Боришев“. На другия картон с текст – удържал физически – бяха поощрителните думи на психолога Младен Владимиров.

Сложих очилата и търпеливо се вгледах в снимка след снимка, рамка до рамка.

Първото ми чувство беше ядно. Защо е всичко това? Кому е нужно? Защо обсесивни провали и постижения на един мъж, на един фотограф, са изложени на показ?

Признавам, фотографията като майсторство и изкуство в тази изложба ни най-малко не ме вълнува. Постиженията на автора са предпоставени, повлияни и разпознаваеми от богатото минало на жанра актова и поджанра еротична фотография както у нас, така и по света. Ранни родни примери са черно-белите изображения на Георги Ст. Георгиев от 20-30 години на ХХ век, Бончо Карастоянов, Лоте Михайлова и други, а световните са много – влиятелните Франтишек Дртикол, Едуард Уестън, Андре Кертес, Алфред Стиглиц, спорната Лени Рифенщал, Ман Рей, Франческа Удман, Сали Ман, Хелмут Нютън, Нобуйоши Араки, Джоуел Питър Уиткин, Ян Саудек… А що се отнася до жената като обект на тази фотография, то тялото ѝ е било, е и ще бъде обект и предмет на обследване, оглеждане, опипване със светлина, опитомяване, възхищение и подчинение – у нас и по света.

Изненадващото в изложбата на Боришев не е в целеполагането на женското тяло като форма, нито е в снизхождението на същото това тяло като идеал за красота и естетическо удоволствие. Не е толкова интересна и психологическата нишка за разпознаването на себе си в Другия, защото търсенето на себе си е борба за присъствие и идентичност и неотменимо задължение на рефлексивната личност.

Ще си позволя да поставя кратко разграничение между женското и мъжкото откриване в Другия. Вариантът в женски род е желание за от-личаване, мъжкият – за отв-личане (античната митология). Жената раз-познава, мъжът познава (в библейски смисъл), жената воюва или се подчинява, мъжът – завоюва или се предава. По тези причини фотография на голо тяло, направена от жена фотограф се разминава като интенция с актовата фотография, направена от мъж фотограф. А фотографията на Веселин Боришев във Framing буквално експлицира определението си – тя е правена преди акта, по време на акта, след акта. И както споменах по-горе, това не е интересно.

В изложбата се налага характерното за процеса на снимане противоречие – парадоксът за присъстващото отсъствие на фотографа. Ако Ролан Барт уверява, че „всяка снимка е удостоверение на присъствие“, то френският кинокритик и теоретик Андре Базен оспорва: „Всички изкуства са основани върху присъствието на човека; единствено във фотографията ние се любуваме на отсъствието му.“ В снимките на Боришев присъствието на фотографа е властно и осезаемо не само през заявеното авторство – подписът му е видим и релефен върху всяка една снимка, но и през физическата действеност на телата, които се обръщат, загръщат, отгръщат, отварят, разтварят, огъват, прегъват, бягат, остават; телата еволюират, телата еякулират, а фотографът снима, снима, снима…

Снимки: ФотоФабрика

С героините-тела върху тези снимки сякаш всички водят борба за надмощие. Не само мъжът с обектива, не само любовникът, но и зрителят е поставен на тепиха на ложето. Погледът и от двете страни е нечист – нетърси, неиска – и оттам всяка фотография, тялото там, тялото пред зрителя не са спасени от страстите на видяното.  Дистанцията между преди, когато са направени фотографиите, и сега, когато са изложени, не успява да изолира участващите в странния мизансцен – бойно поле – на интереси, афекти, на всички онези задушаващи емоции, които висят между пода и тавана, между Земята и Небето, между материя и идея, между него и нея. В изложбата зрителят се опива от боричкането, нагъването, изплюването на вещество, пори, тела. Тук изронената, надраскана, омърсена от ежедневието снимка не изправя недъзите, не отнема недостатъците; тя поема плътта, потта, слузта и сякаш, без дори да усетим, пречиства гузната ни съвест. Ако пред лицето на една каквато и да е фотография в друга изложба зрителят застава с интерес, умиление, дори любов, то в болезнено разпознаващите се уж като нечии чужди, безглави тела фотографии на Боришев прозират  собствените ни рани – получени, дадени, зараснали, сълзящи.

Това, което фотографията съхранява, е мигът на отминалото вече някога случило се нещо, или – по думите на Барт – „фотографията е еманация“, но Веселин Боришев не свършва, а докарва изображението до онази безумна точка, където афектът (страстта, състраданието, скръбта, поривът, желанието, любовта) е гарант за битие. Само така и само тогава фотографията (може) се доближава до лудостта, достига до безумието на истината.

Фотографията в изложбата Framing на Веселин Боришев не запазва спомена, не подсигурява посткоитусна нега, а парадоксално изменя посоката на възприемане и вместо удовлетворение или пък омерзение се превръща в условие за изкупление.

Галина Йотова е завършила бакалавър по философия и магистър по културология в СУ „Св. Климент Охридски“, в момента е докторант в секция „Култура, естетика, ценности“ при ИФС- БАН. Фотограф на свободна практика. Има участия в изложби, арт панаири и биеналета в Германия, Чехия, Полша, Италия, Япония. Нейни фотографии са част от колекцията от Националната галерия. От 2005 г. до 2012 г. работи за градското списание „Една седмица в София“, а през 2011 г. издава книгата-албум „Софийски истории в кадър” с фотографии и текстове за София. Автор е на публикации в „Капитал Light“, в www.sofialive.bg, www.ureport.bg, www.webcafe.bg, вестник „Култура“, вестник „К“, сп. „Философски алтернативи“.