Ако човек бе посетил Little Bird Place между 03 и 05 февруари, щеше да се натъкне на един скромен, но интригуващ жест от Невелин Иванов – Нево.

Курирана от Любен Домозетски, поп-ъп изложбата „Ако имах прасе, щях да го кръстя Нево“ се състои от 7 средно големи „платна“ от текстил, избродирани с блед червен конец, и 25 малки черно-бели рисунки. Всичките изобразяват малка игра с историята на изкуството, образа на човешкото тяло, хранителните травми и така добре познатия образ на прасето. Самостоятелната изложба на младия артист, състояща се по време на груповата изложба „сме и не сме“ в задната зала на пространството, подхожда наивно, но хитро към въпроса за тялото и неговите травми. Стъпвайки в пространството, се оказваме обградени от прасето Олимпия, чифтокопитна Венера и танцуващите прасета на Сезан. Големите текстилни платна представляват класически сцени и персонажи от историята на изкуството, избродирани с прекалено блед червен конец, който за съжаление не се вижда особено добре. На пода стъпваме върху още едно изображение – артистът няма свян дали ще смачкаме изкуството му или не – по този начин телата ни стават част от интересна игра с позицията ни като воайори, културно дресирани светкавично да правим аналози между човешкото тяло и това на прасето. До големите платна срещаме 25 малки рисунки, някои сякаш скици за бродираните творби, повечето – още метаморфози с прасето, и тяло с прасе. Отделена от първоначално внимателно подредените 24 рисунки се натъкваме и на пиета а ла Микеланджело; тъжно прасе държащо изнемогнало човешко тяло. С този жест артистът, въпреки семплия си подход, се опитва да обърне внимание на проблемите, свързани с хранителните разстройства, травмата от преодоляването им и психологическия ефект, идващ с тях. Младият художник умело борави както със собственото си тяло, така и с препратки към известни картини, пречупени през универсалния символ на преяждането, лакомията и всеядността – прасето. На някои от рисунките виждаме ясно автопрепратката чрез надписа „Нево = Прасе“, а заглавието на изложбата е още по-показателно.

Подобни проекти в света на изкуството всъщност са ни добре познати. Хранителнителните разстройства отдавна са широко разисквана тема във всички медии, като подобен тип изкуство повечето време се асоциира с и прави от жени. Това се дължи на факта, че хранителните разстройства идват със стигмата на т.нар. „женски болести“. Рядко виждаме подобни творби от мъже артисти поради наложени стигми към телата им, за които наистина не говорим много, поне не и в локален контекст. Става дума за неблагоприятно и често хомофобско отношение, на което ставаме свидетели от вкъщи и средното училище нагоре – мъжете не плачат, мъжете са силни, и мъжете не са жени, че да страдат от женски болести, мъжете не са „женчовци“. Обаче Иванов се опитва да преобърне наратива с изкуството си – той показва нещо нелеко, но не непременно винаги от мъжка перспектива. Телата, които изобразява, са и мъжки, и женски, нарочно без човешки глави.

Жестът е важен, умен, автобиографичен, като същевременно ни дава огледало чрез метафора, карайки ни да се запитаме за собственото ни възприемане. Нево видимо е открит с проблемите си и със себе си, но сякаш недостатъчно, недокрай. Въпреки, на пръв поглед, автобиографичния характер на творбата, артистът посяга към универсалното и познатото, без да издава много от себе си. Така творбата е по-скоро всеобхващаща, без да е твърде лична, но за сметка на това губи заряда, който иначе би имала; истински социалният характер остава на заден фон. Все пак, когато говорим за подобни тематики, е от първа важност личният наратив в творбата, който тук присъства слабо на съдържателно ниво. Изложбата сякаш обема всички и всеки, без да сочи прекалено много към конкретния проблем на мъжките тела.

Повечето подобни изложби или творби на чуждестранни и национални артисти от тези на Джудит Шоу до етюда на Кейт Мос, направен от София Димова, много по-рязко и открито показват проблематиката, която медиите, обществото, близките и всички останали имат върху женските тела и възприемането им. Те наблягат на конкретните и лични нюанси, част от един общ проблем. При мъжете няма подобно социално напрежение обаче, телата не са подложени на същата социална дисекция. При тях срещаме притеснения от определени нарицателни и конкретно негативно отношение, произлизащ от хомофобията. Нужен е по-личен подход, който да онагледи перспективата на мъжките тела и свойствената им проблематика.

При Нево, за съжаление, не се натъкваме на подобен ангажимент, както при женските тела, а по-скоро боравим с една епистемология на прикритостта. Той не изследва изцяло свойствените нюанси на проблема, за сметка на познатото, универсалното и историческото. Може би един по-открит жест е прекалено дързък за държава, която е толкова назад, когато става дума за позитивно отношение към тялото и ума.  Токсичната мъжественост е нещо, което в националния ни контекст не се поставя под въпрос, затова прикритостта зад метафори не е достатъчна. И все пак отнякъде трябва да се почне, но оттук накъде?

Изложбата наистина не избира да е дръзка и на този етап не е напълно необходимо. Tя ни напомня по хитър начин за проблеми, за които знаем, че са там, но не говорим за тях. Артистът умело борави с библиотеката от изображения зад себе си, без да издава много. Образите са някак лични и същевременно дистанцирани. За първи самостоятелен опит Нево плахо навлиза във водите на социалния проблем. Следващият обаче ще трябва да е по-дързък.

Георги П. Павлов е мултидисциплинарен артист, теоретик и куратор. Завършил е Философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Като теоретик участва в различни семинари, както и национални, и международни конференции. Пише за ел. списание „Philosophia”, „Foundations“, „Свобода“ и „Литературен Вестник“. Интересите му попадат в пресечните точки между философия, психоанализа, литература и съвременно изкуство. Понастоящем е студент в магистърска програма „Изкуства и съвременност XX – XXI в.“ в СУ. Занимава се с експериментална музика и пърформанс. Участва в, организира и курира множество културни събития (концерти, пърформанси, изложби и т.н.) самостоятелно и като част от Synaesthesia Collective. С артистичната си дейност в момента изследва границите на творбата, социалното ѝ измерение и липсата на самота в творческия процес под проекта „не сме сами“.