На 14 декември в Първо студио на БНР се състоя концертът „Абати и хистриони“ на вокален ансамбъл Gli Accordati с диригент Драгомир Йосифов. Към преживяването от любопитната музикална програма се добави и усещането за изключителност от избора запис на точно този концерт да звучи на 19 декември в ефира на 16 обществени радиостанции в 11 държави на три континента – Европа, Северна Америка и Австралия, като част от програмата на медийния алианс Европейски съюз за радио и телевизия (EBU) за отбелязване на Коледния ден на Еврорадио.
Не е случаен този избор. През 2014 г. се събират няколко пеещи приятели и „почти непеещ“ диригент, за да реализират една смътна мечта. Мечта, която озвучава взаимната им отдаденост към музика и приятелство не само по ноти, но и на глас в хармонична настроеност. Точно това означава и името Gli Accordati – „настроените“. А каква е тайната на добре настроения ансамбъл? Отговорът е в общото настроение, в споделеното желание, във верния ритъм на диригентската палка, която полифонично синхронизира различните гласове. Удоволствието от музицирането идва спонтанно, близостта между музикантите е видимо емоционална и в съчетание с овладяната техника извайва богатия на тонални цветове звук на ансамбъл Gli Accordati.
Друга специфична черта и запазена марка на диригента Драгомир Йосифов е интригуващата иносказателност на програмата и почти енигматичното заглавие на концерта „Абати и хистриони“. Оказва се, че histriō на латински език означава актьор, изпълнител, като през ранното Средновековие в Европа хистриони са наричали странстващите актьори, умело съчетаващи в изпълненията си слово, музика, акробатика и театър. На френски език същите са се наричали жонгльори, на немски – шпилмани, а на руски – скоморохи. Така на „абати“ отговаря метафората за църковно и духовно преживяване, а на „хистриони“ игривото, дори низко народно усещане на живота. Противостоящите си на пръв поглед музикални измерения разкриват двете лица на празника, в който привидно несъчетаемото духовно и профанно битие намира своето разрешение в хармоничната изява на съществуващото.
В програмата на концерта звучаха творби на композитори от XVI, XVII и XX век, а музиката описваше пъстра дъга, водеща началото си от Ренесанса и Барока, завиваща към съвременната музика и завършваща концерта с There is no Rose – традиционна староанглийска коледна песен на анонимен автор от XV век. В този мажорно-минорен акорд от минало и настояще се откриваше разбирането за взаимната потопеност на възвишено и простонародно в млякото на времената.
Началото на концерта естествено се положи с възгласа Hodie Christus notus est – „Днес Христос е роден“ – на холандския композитор Ян Питерсоон Свелинк (1562-1621). Веднага след божествения трепет на Рождеството се приземихме с виланелата на Адриан Вилаерт (1490-1562) – холандец по рождение, основател на Венецианската музикална школа през XVI век – и мореската на Орландо ди Лассо – плодовит композитор от същия XVI век, творил духовна, но и светска музика.

Adriaen van Ostade, The Fiddler (1673), https://commons.wikimedia.org/
Виланела – както подсказва името – означава селска песен и е форма на лековата и простонародна вокална музика, която възниква в Италия малко преди средата на XVI век. Темата на тези закачливи песни обикновено е рустикална, комична и често сатирична. Подобна на виланелата е мореската – шеговита подигравка с чужденци, които говорят на развален език, с което се е пародирала речта на африканските роби в Италия. Текстовете на тези песни много често са груба, дори обидна, почти непреводима игрословица с нецензурно значение, но преминали през музикалния изказ и двете специфични форми се издигат до маниера на оригинална композиция. Певците умело се справиха както с традицията на тази своеобразна фолклорна изява, но също така и с диалектните форми на различните езици. Музиката от времето на Ренесанса всъщност експлицира особеното място и светоусещане на човека, който непрекъснато живее и рефлектира между видимото и невидимото в света. Напрежението от тревожното му състояние веднъж е по вина на упорито съществуващия средновековен мироглед, но също и поради това, че ренесансовият човек „живее тъкмо в такъв свят – единен, ала двупластов“. Смисълът на двойствеността, символното тъждество на реалност и другост, се удържа в средата между двата къса световост, в границата между едното в другото[1].
Много убедително тази двойна битийна валидност се уравновесяваше от творби на съвременни автори като Игор Стравински, Франсис Пуленк и Арво Пярт. Миналото – казва Стравински в своята книга „Музикална поетика“ – се крие от нас и ни оставя само разпръснати отломки.[2] От тези разпръснати късове минало Gli Accordati изпълниха две много различни по звучене канонични песнопения на Стравински, но обединени от общи тонални структури. Това са католическата „Аве Мария“ и православната „Богородице Дево“, като музиката и в двете композиции е почти една и съща, нотите са едни и същи, но каква разлика в звученето и хармонията – православното пеене е топло, почти гальовно, а католическото е строго и подчинено на йерархични модалности.

Piero della Francesca, The Nativity (1470-5), https://www.nationalgallery.org.uk/
Подобни противоположни състояния на духа съчетава в творчеството си и френският композитор Франсис Пуленк (1899-1963). Еднакво убедително и вдъхновено той пише църковна, но също така и циркова музика. В изпълнението на коледните му мотети ансамбълът още веднъж демонстрира майсторско звукоизвличане в модерен ключ при интерпретацията на църковната мелодия. Съпоставянето на стара и нова музика всъщност прояви онези забравени партитури, които актуализират структурната организация на нотното писане в един възможен диалог с музикалната традиция. Интересна е тази парабола, в която вокално и авангардно звучаха песни също и от Клеман Жанекен (1485-1558) и Карло Джезуалдо ди Веноза (1556-1613). И двамата са композитори, които изумяват и до днес с вечно новите си музикални откровения. Жанекен е известен със своите шансони и сонарни алюзии на песента на птици, животинско крякане и хорски приказки. Точно това сонарно звучене ще намери продължение чак в новата музика от ХХ век, която, вдъхновена от звуците на модерността, ще превърне градския шум и ритмичните удари на фабричните машини в музикална композиция. Карло Джезуалдо пък е композитор, изненадващ с мадригали в дисонансно звучене, създадени в характерен стил, наречен хроматизъм (повишаване или понижаване с половин тон на основния лад) – стил, който ще бъде преоткрит от музикантите едва след XIX век.
В „Музикална поетика“ Игор Стравински пише, че противното на модернизма не е традицията, защото прогресът е вечно обръщане към отминалото с погледа на актуалното. В доказателство на това руският музикант привежда цитат от писмо на Верди: „Назад към старите майстори – това е прогрес“. Както за Стравински не съществува разрив между консонанс и дисонанс, така и пъстрата програма на концерта на Gli Accordati доказа, че музикални понятия от преди векове са еманципирани отдавна и в същността си се явяват по-скоро намек, щрих, мазка към цялостната картина. Драгомир Йосифов държеше диригентската палка, но и четката, с която органичните гласове създаваха палитрата на музикалната картина.
В цялостното възприемане на концерта своеобразно място заслужава и публиката, която с отношението и разбирането си определи акустиката, вокално резонираща с певците в общностна плътност. Тук и тишината звучеше, а паузите между отделните изпълнения се изпълваха от благодарствени аплодисменти на притаилите дъх зрители.
Мощното въздействие на музикалната настроеност на ансамбъла Gli Accordati срещна видимостта на света с неуловимото, оплете съзерцаващия слушател в мрежата на изкуството, а през пролуката на два тона показа предметите по-чисти и по-сияйни. На сцената бяха дванайсет певци и диригент, които с гласовете си предизвикаха вълнения и чувства, за които може само да се завижда. Силата на вокалното съвършенство пренесе публиката в свят на духовно възвисяване, съжителстващо с народностния дух и успоредено със съвременната сакрална музика. Сред кабели, жици, висящи микрофони, загърнати арфи и тимпани и само за час и публика, и музиканти се оказаха под извисяващия се купол в катедрала, но също и на пазара сред подвикващи се продавачи на риба и живи птици. Пресичайки шумния площад на времената се дочуваше „хорът на ангели в дните предишни“.
Галина Йотова е завършила философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Фотограф на свободна практика. Има участия в изложби, арт панаири и биеналета в Германия, Чехия, Полша, Италия, Япония. Нейни фотографии са част от колекцията от Националната галерия. От 2005 г. до 2012 г. работи за градското списание „Една седмица в София“, а през 2011 г. издава книгата-албум „Софийски истории в кадър” с фотографии и текстове за София. Автор е на публикации в „Капитал Light“, в www.sofialive.bg, www.ureport.bg, www.webcafe.bg, вестник „Култура“, вестник „К“, сп. „Философски алтернативи“.
—
[1] Цочо Бояджиев, „Ренесансът на XII век. Природата и човекът“, Университетско издателство „Св. Кл. Охридски“, София 1991, 10.
[2] И. Стравинский, „Хроника. Поэтика“, изд. Центр гуманитарных инициатив, Москва-Санкт Петербург 2012, 182.