Две художествени търсения в галерийното дуо на POSTA и ПУНТА поставят астрофизични питания на улицата, предлагайки два подхода към самия творчески акт. „Вселената е батерия“ от Мартин Пенев поставя фокус върху възникването, моментът на сътворение, където затварянето и отварянето на светлинния механизъм препраща към неизбежна цикличност на процеса. Докато Красимир Терзиев вижда времето като необратимо и вписва този ефект активно в „I come very briefly to this place. I watch it move. I watch it shake“.
На пръв поглед „Вселената е батерия“ и “I come briefly…” използват сходни ориентири – физичните закони на вселената. Приложени в изкуството, те предлагат два режима на гледане на физичните явления като културни феномени, но в друг план предлагат и две гледища за изкуството, отвъд политиките на ежедневното или редукцията, която понятието съвременно изкуство налага.
Вселената е батерия – астрофизично предположение, настанило се на Дондуков, проникнало в стълбището на жилищна сграда, пролазило в подземните основи и създало художествен отбой от ежедневието на булеварда. Инсталацията на Мартин Пенев за галерия POSTA, останала вече само в архивите, осъществена в края на миналата година (октомври-ноември), е опит да се мисли пространството на витринната галерия отвъд предметното ѝ физическо измерение. Работата се заиграва с познатия мит за пещерата на Платон и по-конкретно – с източника на светлина, огънят. Инсталацията рециклира използвани от различни дрехи кожи, като ги съшива една за друга на парче, наподобявайки топло убежище или самоделен фрагмент от юрта в контраст с хладния гладък камък на околната фасада. Кожите са прорязани на различни места, а прорезите са осветени от скрити източници на светлина. Особеното в инсталацията е нейната дълбочина. За разлика от предишни представяния в POSTA, „Вселената е батерия“ разрушава „първата“ стена на галерията и в дълбочината поставя окулярен механизъм, който се отваря и затваря, пропускайки източника на светлина.
Фотографии: Мартин Пенев
Кураторският текст предлага да четем този жест и самата витрина като прозорец към края или началото на историята. Бих допуснал, че избраният подход надскача кураторския прочит и мисли явленията отвъд тяхната история, във всеки един възможен момент на разширяване на теоретично наблюдаемата вселена. Паралелно към кураторския текст авторът вмъква любителски „бележки по астрофизика“ – паратекст, който спокойно може да остане незабелязан или пропуснат, но предлага допълнително заиграване с астрофизичното предположение в сферата на естетическото. Към тези бележки бих добавил коментара на астрофизика Антоний Кирилов по няколко от поставените хипотези. На първо място, това е схващането, че „вселената възниква от Големия взрив – внезапно, бясно появяване на цялото пространство, време и материя от безкрайно плътна точка“. Тук се създава внушението, че Големият взрив се случва някъде/отнякъде, а той се случва навсякъде, понеже това е моментът, в който пространството и времето възникват, т.е. тази точка е буквално навсякъде, а вселената е безкрайна и се разширява в себе си. Това пояснение би следвало да подкрепи, че витрината е само една от възможните точки за наблюдение, спрямо която всички други точки се отдалечават. По-нататък Пенев следва предположението, че нашата вселена би могла да е формирана във вътрешността на черна дупка от попаднала материя и енергия, неспособни да преминат отвъд хоризонта на събитията, „възниквайки от бялата дупка (Голям взрив), от другата страна“ през т.нар. червеева дупка. Тук може да се добави, че няма едно мнение по въпроса дали материя и енергия могат да преминат през нестабилното поле на черната дупка. Дали нашата вселена наистина се намира във вътрешността на черна дупка се подлага на съмнение поради различния характер на двете сингулярности, но оттам продължават и спекулативните бележки на Пенев, че ако тези хипотези водят до някакво логично обяснение, то е, че нашата вселена е междинна литиево-йонно заредена camera obscura между световете.
Скрит поглед зад самата инсталация показва, че цилиндърът от рециклирани кожи и механизмът на техния край наподобяват визуализации на космически явления, познати от популярните научни филми. Затова може би погледът на преминаващия се спира пред витрината, гледайки нещо познато, нещо различно и в същото време – напълно далечно от непосредствено видимото.
По-късно през миналата година (декември-януари), галерийната намеса в ПУНТА на Красимир Терзиев със заглавие цитат от песента Kokoku на Лори Андерсън “I come very briefly to this place. I watch it move. I watch it shake” също поставя в основата си физично явление. “I come very briefly…” излага една от възможните конфигурации на ентропия, която само на пръв поглед може да изглежда като разруха или отсъствие на установения ред на галерията или публично достъпното пространство. Разпадът, който Терзиев е произвел в ПУНТА, е такъв, защото преди това таванът си е бил на мястото, а галерията като всяка друга е била разчистена от ненужно разпаднали се строителни части. В случая разпадналият се таван не е ненужен, а необходим белег на авторския художествен жест. Животът на галерийната намеса също може да бъде описан като ентропичен – по време на откриването посетителите свободно можеха да влязат в пространство, несигурни дали трябва да заобикалят или могат да стъпват върху разхвърляните по земята останки от окачения таван. А по-късно галерията остана заключена за посетители, като инсталацията можеше да бъде видяна през витрината на помещението, изтласквайки навън всяко сложно съединение, което можеше да нахлуе в покоя на пространството.
Фотографии: Михаил Новаков
Тази намеса е продължение на друга работа от Красимир Терзиев – „Разходка в галерията“ („Реконструкция на предстоящото“, галерия Structura, 2022), където авторът възпроизвежда фотограметричен модел на празното бяло галерийно помещение, оставяйки на алгоритъма да изгради видимите повърхности, оставяйки невидимото като зони на липсващо значение в модела. И в двете работи Терзиев работи с идеята за времето по посока на отсъстващото, невидимото и евентуално изчезналото, в опит да визуализира тези процеси и да осмисли тяхното значение в сферата на художественото питане.
Без нужда тези два примера да попадат под общ знаменател, те спокойно могат да бъдат наречени хипотези за възприятието. Техният хоризонт надскача както конкретно физическото, така и настоящето по посока на непрестанно отдалечаващото се и по всяка вероятност в бъдещето – неизбежно застиналото.
Красимир Терзиев, „Разходка в галерията“
Христо Калоянов е куратор на свободна практика. Проектите му изследват теми като отсъствието, отклонението и бъдещите възможности. Завършил е специалност Културология в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на театрална и визуална критика.