Една вълна като че ли се разби. Динамичното в последните години нарояване на художествено производство стихва. То може би тепърва ще се уталожи в поколение от млади художници, съвместни инициативи и пресичания на художествени и културни платформи. Към момента вълната от последните три години се отдръпва. Държавните средства, подхранвали доскорошния активен период, също се оттеглят, а с тях се отдалечават и очакванията за промяната от 1% за култура. С това и погледът върху изкуството става по-консервативен или поне по-малко експериментален, придържа се към установените за контекста практики и залага на оформили се наскоро нови опити.

Така през октомври в галерия „Структура“ се помещаваха три изложби – всяка от тях, следваща собствена кураторска логика спрямо пространството, с което се работи. Сред по-новите пространства към галерията са Project Room и „Отворени прозорци“, а изложбите там, както и в основното помещение на „Структура“, са част от три отделни по-големи програми. Те нямат общо помежду си както при авторите, които представят, така и в темите, които засягат, и могат да бъдат разгледани като три напълно самостоятелни проекта.

Ще разгледам и трите пространства, обратно на логиката на посещение – започвайки с Project Room и изложбата „Водопад“ на Надежда Олег Ляхова. Тя е част от кураторския проект „Мисловен експеримент“ на Аксиния Пейчева, като всяка от неговите части включва разговор между художник и експерт в дадена област, който може и да повлияе при създаването на художествен продукт. Самата идея за „проектната стая“, която стартира през 2021 г., започва с отворена покана за млад куратор, който да представя млади автори. Така през цялата минала година се развиваше кураторският проект на Васил Владимиров „Анатомия на процеса“, който представи Наталия Йорданова, Марта Джурина, Красимира Буцева и настоящия куратор на „стаята“ Аксиния Пейчева. Тази година „младото“ съмнително остава може би в младостта на мисленето при отделните експерименти? И ако първият проект от серията „Мисловен експеримент“ представи по-зрялата идея на Лъчезар Бояджиев за утопични скулптури в „Обществен мащаб, частен експеримент“, то настоящата изложба се вглежда в неясната роля на изкуствения интелект в изкуството и личното преживяване. Видеото на Ляхова започва с въпроса „Изкуствен интелект, защо ли го избрах?“ – като че ли признак на вътрешна съпротива срещу новото, но и като симптом на преразхода от възможности за художествена продукция съвсем до скоро. Наративно видеото не навлиза в разгърнатия разговор за ролята, приложението и нахлуването на изкуствения интелект в сферите на живота, а се плъзга по първичните съпротивления на животворно изградените човешки поглед и сетивност на автора. Същото може да се каже и за записания разговор към този проект. От друга страна, съвсем наскоро в залата на галерия „Структура“ бяха представени по-стари видеа на Ляхова („Ъгъл 1“ и „Ъгъл 3“), в които по ироничен начин беше уловено изкуственото усилие за промяна в човешките дейности и труд, но като че ли преекспонирането на общи положения в употребата на AI, особено в изкуството, блокира развитието на „Водопад“.

„Водопад“. Снимка: https://structura.gallery/

В залата на галерия „Структура“ цялото напрежение на съвременното в изкуството се разлива в изложба, която може да бъде наречена събитие за зрителя. HAPPY с куратор Йохан Густавсон, поканен по програмата „Гореща линия“, среща различни като подход теми и автори изцяло в услуга на изложбеното пространство и посетителя. И макар в залата да се помещават над двадесет работи, те не създават усещане за пренасищане, а напротив, подхранват любопитството. По-голямата част от пространството е изпълнено от глинени бюстове на различни хора на Спартак Дерменджиев. Те са в различни цветове и текстури, поставени върху различни по цвят и размери постаменти, ориентирани или гледащи в различни посоки на пространството, изпълвайки го с толкова много лица, които придават цвят и обем, водещи до гласност, затворена в материала на художествения и впоследствие отзвучаваща в кураторски жест. Погледът към залата, който се плъзга по хоризонталата като в градина с чудни орнаменти, следва да държи под око и подводните капани, поставени отново от Дерменджиев под формата на глинени нападащи акули, носещи закачливото заглавие “Fate and Bad Luck” („Съдба и лош късмет“). Отново игриво, скулптурите от същия автор на два дакела “Dachshunds” се вглеждат продължително в загадката “Oedipus Was a Cheater” на Искра Благоева, изобразяваща сфинкс, маркиращ своята централна позиция в изложбеното пространство.

Встрани от анималистичния център, художествената градина на изложбата HAPPY не налага категорична структура на преминаване или вертикал на художествения прочит, а позволява свободен избор на преминаване. Въпреки тази свобода, още в началото любопитството на посетителя е привлечено от една човешка фигура, изправена с гръб в дъното на залата, стояща особено зад множеството бюстове. Скулптурата на Коста Тонев, визулна реплика на автора, е обърната към автентична лична карта на артиста, но с фалшива височина от 175 см (средният ръст при мъжете в България) и така отново структурата, или височината, бива самоиронично разиграна.

HAPPY. Снимки: https://structura.gallery/

Фигурата присъства и в рисунките на Недко Солаков „Моите съседи“. Те са седем импресии, рисувани динамично, или с „младежки устрем“, както пише авторът, с широки линии и тънки мазки или прорези, рамкирани стандартно за пространството на белия куб. Но е съвсем случайно, че точно тези рисунки са представени, тъй като при подготовката на изложбата кураторът избира друга серия картини на Солаков. С познатия си ситен почерк до всяка от седемте рисунки артистът описва историята за това как е прибрал другите предварително избрани картини в автомобила си, но вечерта преди да ги занесе в галерията те били откраднати. Всъщност тази случайност е дала възможност на автора да се върне към спомените си от 1986 г., когато са правени рисунките, и да вплете спомените и образите от тогава в настоящата изложба.

По този начин случайността, играта в подредбата, иронията и закачката в художествените произведения оформят лекотата на изложбата HAPPY, където за известно време проблематичността на съвременното е оставена на заден план, за да може посетителят да се наслади на свободната асоциативна игра на образи, форми и истории, все част от живота на изложбеното пространство. В текста си Йохан Густавсон не се обръща към изложбата или отделните работи, а към присъщия за човек стремеж към щастието и противоречащите му днес статистики на несигурност. Вместо реакционното впрягане на художествения израз към темата или обратно – придаването на неприсъщи за творбите качества от куратора, тук е оставена лекотата на погледа, който сам да открие своето щастие в чудатостите на света и обитаващите го образи.

„Не погребвай сърцето ми тук“. Снимка: https://structura.gallery/

Вече на изхода (или входа) на галерия „Структура“ е междинното пространство „Отворени прозорци“, гледащо към или гледано от улицата. Върху два телевизора – един, обърнат към галерията, и един, гледащ към улицата, е представена работата „Не погребвай сърцето ми тук“ на Николас Макартър. Двете кратки видеоформи започват с представяне на автора някъде в покрайнините на разхвърляния град, където организираният трафик и органичните купчини от боклуци са едновременно среда и участници в течащ обмен на преживявания за автора. „Толкова боклук“, а после „нещо ми хваща погледа“, наивистично запява Макартър в края на едно от тези видеа. Сред този жив декор той обикаля със самоделните си киберпънк устройства, които регистрират в някои случаи и при определена настройка личната история на прахосмукачка, парче пица и други захвърлени вещи, но всъщност, предавайки близки и интимни човешки истории за изпадането от света, за невъзможността за близост с другия, за най-ужасния секс – истории за употребената човешка душевност, оставена вече в нечовешкото, в покрайнините на града. Един от тези предмети е намерил и мястото си във вестибюла на галерията – розов плюшен слон със синтетични, винаги щастливи широко отворени очи.

Този розов слон гледа улицата почти през целия октомври през витрината на галерия „Структура“ и все така синтетично си мълчи, докато не намери с кого да поговори за видяното.

Христо Калоянов е куратор на свободна практика. Проектите му изследват теми като отсъствието, отклонението и бъдещите възможности. Завършил е специалност Културология в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на театрална и визуална критика.