През април в София се откриха доста интересни изложби, част от които по един или друг начин засягат темата за човека и неговото състояние в съвременността. Колкото различни, толкова и еднакви, те повдигат важни теми като мястото на индивида в света, неговото бъдеще и моралните избори, пред които той е изправен в епохата на изкуствения интелект и скорострелното развитие на технологиите. В този текст ще разгледам четири изложби – Flashbacks на Марта Джурина в ИСИ-София (5 април – 11 май), Homo Deus на Марта Джурина, Пиа фом Енде и Денис Рудолф в Гьоте институт (12 април – 10 май), Време след времето на Красимир Русев в галерия „Райко Алексиев“ към СБХ (2 – 20 април) и Свръхчовека на Кокимото в галерия „Ко-оп“ (1–27 април).
От четирите експозиции и четирите гледни точки за човека като че ли най-лично и емоционално е преживян пътуващият човек на Марта Джурина във Flashbacks. Изложбата представя работи на Джурина, направени по време на нейния престой в Ню Йорк като част от резидентската програма на наградата БАЗА, която тя печели през 2021 г. Изложбата се състои от три компонента: видеопрожекция, плексигласов обект и серия скенограми, като и трите са резултат от характерните за художничката изследвания в областта на експерименталната фотография и по-специално камера обскура. Работите имат документален характер, но вместо реални обекти, представят по-скоро един абстрактен спомен за видяното и приканват зрителя да го съпреживее. Много силно впечатление прави и кураторското решение на Марина Славова видеоинсталацията да си взаимодейства с плексигласовия обект, създавайки сенки и пречупвания на светлината – по този начин силуетите и светлините надскачат себе си и се сливат с материята, затвърждавайки още веднъж своето субективно абстрактно съществуване, което е едновременно ясно дефинирано, но винаги отворено за интерпретация.
Пътуващият човек на Марта Джурина наблюдава заобикалящия го свят в големия град, той търси своята идентичност в акта на пътуването, превръща невидимото във видимо и запечатва своите впечатления на фотохартията. Светлината, която влиза в ръчно направената от художничката в кибритена кутийка камера обскура, е основното изразно средство, използвано за направата на творбите, но заедно с това тя е и основният носител на смисъл – съдържа цялата информация за времето и пространството, за акта на пътуване и спомена, останал от него. Творбите на Джурина като че ли се опитват в един миг да запаметят цялостно и тотално големия град, а защо не и целия свят. Върху фотохартията обаче остава един неясен, фрагментиран, субективен и емоционален образ – образа на необяснимия голям свят, но и образа на необяснимата човешка природа, която не може никога да бъде ясно дефинирана. Марта Джурина използва пътуването като опит за себепознание и самоанализ, но като че ли в творбите си тя не улавя просто себе си, а човека изобщо.
Марта Джурина, Flashbacks, снимки Калин Серапионов
За разлика от човека в изложбата Flashbacks, който е обърнат навътре към себе си, този в Homo Deus уверено е вперил поглед към бъдещето и чертае своя амбициозен път на развитие. Това далеч не е първият проект на куратора Борис Костадинов, който засяга моралните ценности и етическите избори на човека и който стъпва върху солидна философска основа. В случая проблемите, разглеждани в изложбата, която представя творбите на трима утвърдени в Берлин творци, препращат към едноименната книга на Ювал Ноа Харари, която засяга темата за технологичния триумф и бъдещето на човечеството. Хомо Деус е един богоподобен свръхчовек, който е способен да контролира абсолютно всичко с помощта на технологиите, включително собствената си смъртност. Технологиите и изкуственият интелект му дават възможност да надхвърли своята крехкост и уязвимост, заличавайки по този начин границата между човешко и божествено.
Човекът в Homo Deus също си задава въпроси за собствената си същност, търси смисъл в съществуването си, само че се опитва да намери отговорите в света на технологиите, в света, който не е човешки и е лишен от емоционалност и тленност. Зрителят има възможност да навлезе във вселената на дигиталните богове с помощта на приложения, специално създадени за изложбата. Едно от тях дава възможност на големите живописни платна на Денис Рудолф да надскочат своята двуизмерност и да се влеят в една виртуална вселена, създавайки по този начин експлозия от смисли и метафори, която се разгръща с еволюирането на виртуалните богове, растящи в екрана на приложението. Впрочем темата за виртуалната реалност в живописта е много актуална и доста съвременни художници проявяват интерес към възможностите, които технологиите предлагат за разчупване на традиционните техники.
Виртуалната реалност на Пиа фом Енде далеч не е вдъхновена от класическата живопис, а напротив, художничката стъпва върху интернет образа на жабата Пепе – която всички познаваме от мема – в различни емоционални състояния. Инсталацията (а и останалите произведения на художничката в изложбата) засяга темата за актуалните усещания на човека в дигиталната епоха – чувството за самота, агресията, омразата, но и радостта, за популярната култура, изобщо за говоренето в интернет и за основните дискурси на съвременността. Марта Джурина също поставя въпроса за живота в интернет и употребата на смартфони и таблети в ежедневието. Приложението, създадено от художничката, засяга по един характерен за нея деликатен начин темата за (буквалното) докосване на човека с технологиите – зрителят е приканен да остави своя пръстов „портрет“, докосвайки екрана на телефона си, като по този начин превръща отпечатъка си в произведение на изкуството, което след това е запазено в специален албум.
Марта Джурина, Пиа фом Енде и Денис Рудолф, Homo Deus, снимки: Боян Христов
Кулминация в изложбата е инсталацията Become God (Пиа фом Енде), която посреща и изпраща зрителя на стълбите в Гьоте институт. Достъпна отново през специално създадено приложение, тя дава възможност на посетителя лично да се докосне до божествеността, като своевременно го аплодира за положените усилия да се изкачи по стълбите към всемогъществото и безсмъртието си. Изкуственият интелект умело улавя правилния момент на божественото постигане и дава възможност на всеки, който пожелае, за миг да надскочи смъртната си природа и да постигне идеала. С помощта на технологиите човекът става свръхчовек, дори божество. Но на каква цена?
Каква е природата на прогреса и в какво се изразява ролята на човечеството в оформянето на неговата нова съдба е тема, която вълнува и още един художник с изложба недалеч от Гьоте институт. Калоян Илиев – Кокимото също разглежда темата за човешкото съвършенство и за смисъла на това съвършенство в изложбата Свърхчовека на Кокимото в галерия „Ко-оп“. Разбира се, заглавието препраща към свръхчовека на Ницше и представата за едно същество, което в развитието си е изпреварило многократно съвременния човек. Свърхчовекът е творец, чиято силна воля и заряд задава тотално нова посока в историческото развитие. Това е един съвършен организъм, който е надмогнал слабостите, тленността и преходността си – изобщо всички онези черти, които характеризират човека.
Калоян Илиев – Кокимото, Свърхчовека на Кокимото, снимки: КО-ОП
Любопитното при свръхчовека на Кокимото е, че това всъщност е човекът на миналото. Художникът изкарва на преден план времето на царска България, като представя множество снимки, колажи и предмети на бита и културата от онази епоха, които е събирал с години и върху които е сложил собствения си отпечатък, смятайки, че именно това е периодът на постигнатото съвършенство в областта на културата, изкуството, архитектурата и изобщо на индустрията. Макар и отдавна вече в миналото, времето на монархията е разгледано като един идеал и образец на човешкия разцвет, който е далеч непостижим отново в бъдещето. Съвсем не без ирония, с характерните за него образи на червейчета и човечета, Кокимото търси през представените картини и предмети есенцията на съвършеното съществуване и природата на образцовия човек.
За противоположността на свръхчовека на Ницше (и на Кокимото) се приема т. нар. последен човек, който е лишен от оригиналност и възможност за прогрес, уморен е от живота и търси единствено собствения си комфорт и сигурност в това, което вече е постигнал. А дали това не е именно човекът, когото виждаме в изложбата на Красимир Русев в галерия „Райко Алексиев“? Във Време след времето художникът представя концептуализирани образци на популярната и „ниска“ култура, за разлика от еталона за културен продукт, представен от Кокимото. Художествената сетивност на Красимир Русев е насочена по посока на деградация на културата и изкуството – като че ли съвременният човек е изморен, мързелив, неспособен на какъвто и да е напредък и сам затвърждава стереотипа за себе си, че се интересува само от собственото си Аз тук и сега. Отказващ да излезе от зоната си на комфорт и незаинтересован от бъдещето си, той се върти в омагьосания кръг на собственото си ежедневие и изглежда се чувства много добре в него. След времето на прогрес е дошло безвремието, което като че ли ще продължи вечно. Високите образци на изкуството са принизени и присвоени, те се използват „както ни е удобно“ и изглежда сякаш техният първоизточник никога не е съществувал.
Красимир Русев, „Време след времето“, снимки СБХ
Впрочем Красимир Русев е едновременно познато, но не особено често споменавано име. Въпреки че самостоятелните му изложби се случват през големи паузи от време, те обикновено се състоят в значими галерии и незаслужено остават не коментирани. Художникът улавя и изразява доста умело и деликатно чувствителността на съвременната епоха. Изложбата му в „Райко Алексиев“ дава повод за размисъл относно природата на изкуството и човека днес, като на преден план излизат меланхолията, тленността, а може би в известна степен и отчаянието – доста характерни за него прийоми.
Четирите изложби разглеждат по много различен, но еднакво актуален начин темата за мястото на съвременния човек в света, за етическите и моралните дилеми, пред които е изправен, както и за хипотетичната възможност за постигане на съвършенство. През целия си живот човек търси себе си и се опитва да намери различни начини, с помощта на които да се заяви. Еднозначна и универсална дефиниция не съществува, възможностите за саморефлексия и самоанализ дебнат отвсякъде – те са в миналото, в бъдещето, в културата, в пътя, в четенето и размишляването, в себе си и в другите. Откакто съществува, изкуството винаги е представяло стилизирания образ на човека с главно „ч“, който дефинира себе си с помощта на изкуството.
Калина Цонева е завършила специалност Културология и магистърска програма „Изкуства и съвременност (XX и XXI век)“ към Философския факултет на Софийския университет. Специализирала е в областта на модерното и съвременно изкуство.