Текстът представя изказването на Кирил Василев от дискусията за „Един човек“ в рамките на серията от турове и разговори „Ре-тур“, организирана от Културния център на СУ

Аз съм от онези, които не харесват „Един човек“ и ще се опитам да обясня защо. Преди всичко – смятам, че тази работа е лишена от контекстуален ангажимент. Мястото на бившия мавзолей не е какво да е мястото. Това е място с изключителна символна политическа и историческа натовареност и когато един художник отказва да играе с този контекст, той трябва, според мен, да концептуализира този отказ. Работата с контекста на едно исторически значимо място не означава музеизиране на мястото, а точно обратното – деконструиране на музейния му характер. Тази работа би стояла по един и същи начин в Южния парк, в парка Заимов, в Борисовата градина. За мен това е сериозен недостатък за едно произведение в публична среда. Неговият автор очевидно има галерийно мислене, от което не е могъл да се освободи.

На второ място, мисля, че тя не е добре обмислена концептуално, тъй като по странен начин всъщност въплъщава квазитоталитарни тенденции, без да го осъзнава. Нека да си спомним какво представляваше тоталитарното изкуство. В своята образцова форма тоталитарното изкуство представляваше огромна монументална човешка фигура, най-често фигурата на вожда, поставена на централно място в града, така че тотално да доминира над нашия живот. Тя претендираше да въплъщава една надиндивидуална реалност, която общо взето задължава всички ни да се подчиним – както се подчиняваме на чувството за дълг. Този вожд, разбира се, не беше просто личност, той беше въплъщение на волята на партията, партията беше въплъщение на волята на пролетариата, а в по-късните години на социализма – на волята на народа. Какво виждаме в „Един човек“? Виждаме отново една огромна монументална човешка фигура, макар и силно стилизирана, поставена в центъра на града, тотално доминираща над околното пространство, несъобразяваща се с характера на жизнената среда, в която е поставена. Тази фигура строго форматира теле-образите, които би трябвало да внушават множественост и пъстрота, затваряйки ги в желязната клетка на своят груб силует.

Не на последно място, най-големият проблем на тази инсталация е, че тя е (може би карикатурно, но все пак) продължение на съвременната теле-власт. Знаете, че съвременната власт е преди всичко теле-власт, безлична теле-власт. Фигурата също няма лице – за разлика от фигурите на вождовете, които, макар да бяха въплъщение на някаква надличностна реалност, все пак имаха имена: Георги Димитров, Сталин, Ленин и т.н. Тази фигура няма име – точно като съвременната теле-власт, която ни подчинява със самия факт, че ни експонира върху своите екрани, за да ни напомня, че сме непрекъснато наблюдавани, без някой да ни е питал дали искаме да бъдем наблюдавани, дали искаме да бъдем експонирани на екраните, записвани и т.н. Една анонимна власт, скрита вътре зад собствените ни изображения. На пръв поглед тази фигура чества нас самите, околния свят, многообразието на този свят и т.н., а всъщност чества анонимната власт, която стои в основата на цялата работа – властта на едно изкуствено око и на един алгоритъм.

И накрая, тази работа има изключителни дефицити в чисто пространствено отношение, защото на практика тя може да бъде сведена до две фасади, издигнати успоредно на линията на булеварда. Едната фасада гледа към Двореца, който е със затворени прозорци, т.е. от там никой не гледа това произведение, а пред него минава булевард, през който профучават автомобили, чиито водачи също не гледат и няма как да гледат това произведение. Другата фасада мощно се извисява над градинката, в която хората се забавляват, разговарят, правят всичко онова, което е пълно отрицание на идеята за власт, било в стария тоталитарен смисъл на думата, било в смисъла на съвременната теле-власт. А инсталацията освен всичко друго има две слепи страни, за които изобщо не е мислено, които нескопосано са облепени с плексиглас. Ако застанете откъм БНБ или откъм ББР например, работата просто изчезва.

В този смисъл това е една фигура, която изобщо не е измислена добре по отношение на начина, по който прераобразува пространството, цялостното пространство, в което е поставена. Защото, в края на краищата, въпросът не е в това да сложим един или два екрана със силует на човек, куче, животно, кентавър…, въпросът е, че ние се намесваме в една цялостна среда, която е едновременно смислова, емоционална, пространствена, в която има множество линии, пресичащи се по различни начини, среда, която не се свежда просто до осевите линии на пътните артерии. Работата също така, въпреки замисъла на своя автор, когото имахме възможност да чуем, съвсем не внушава времевост  – вътре в нея отсъства времевостта. Тя е гигантска мощна конструкция, която може да стои там още десетилетия. Времевото, което присъства в нея, т.е. това, че се сменят някакви образи, е просто декорация. В основата си тя е монументална, тежка, „настроена“ да стои трайно в това пространство. Затова смятам, че тази работа представлява не особено добър пример за съвременно изкуство в публична среда.

За мен е важно обаче да бъде приветствана програма „Навън“ на Столична община, така че аз не се тревожа от това, че „Един човек“ не е особено убедителна работа. Впрочем, смятам, че ако беше реализиран проектът на Васил Симитчиев, той би бил наистина силно произведение, което би предизвикало много голям интерес и множество различни, контрастни, спорни интерпретации. За съжаление обаче проектът не можеше да бъде технически осъществен.