Разговор на Кирил Василев с Мария Василева, изкуствовед, куратор, критик, основател на галерия „Структура“ (2017-2024)

В края на 2024 г. галерия „Структура“, една от ключовите частни галерии за съвременно изкуство в България, затвори врати. Това означава ли, че галерията престава да съществува окончателно, или ще се трансформира в друг проект?

Галерия „Структура“ беше създадена като цялостен проект, при който нито една част не може да се премахне или да претърпи съществена промяна. Названието „Структура“ е вдъхновено от архитектурата и от желанието ми да покажа ясна и стабилна концепция. Идвайки от държавния сектор, имах амбицията да видя мога ли да направя нещо сама без съпротивата, която срещах на предишните работни места. Използвах потенциала на пространството и го преобразих в галерия. Чудесното лого, създадено от Светлана Мирчева, също е базирано на колоните, които подържат структурата, и на концепцията за устойчивост. Още от началото исках всичко да бъде конструктивно и концептуално четливо – откривам място, което да покаже висок стандарт през една добре структурирана програма и което притежава белезите на международна институция. С други думи, „Структура“ не може да съществува на друго място или под друго име. Това е проект, който изпълни мисията си във време на изграждане на частната художествена сцена. След седем години усетихме, че ни липсват нови перспективи и предизвикателства. Разбира се, натрупа се и умора от непрекъснатата битка за фактическо оцеляване.

Положихме титанични усилия да докажем, че такъв проект може да съществува, че българското изкуство има огромен потенциал. Но без държавна културна политика не виждам по-нататъшно развитие. Целта трябва да е обща – изграждане на авторитет на страната пред света чрез достойно включване в международния обмен. Единичните частни усилия не са достатъчни. Те стигат донякъде, но оттук нататък държавата чрез своите институции трябва да развие започнатото. Има толкова много примери за това. Най-елементарните – програмите за „износ“ на художници, които са в основата на идеологията на фондации като нидерландската Мондриан, швейцарската Про Хелвеция, германската културна фондация ifa, румънския Национален културен фонд и др.

Важно е обаче да се разбере, че финансирането е важна част, но не най-важната! Държавата трябва да изгражда механизмите, по които създаваното от нас да стига до обществото. Необходима е правна рамка (не регулативна).

Имате предвид създаване на нова нормативна уредба или промени във вече съществуващата? Кой трябва да инициира създаването на тази правна рамка?  Държавата едва ли ще поеме инициативата.

Без правна рамка не може да се осъществява ефективно нито една обществено полезна политика. Тя дефинира целите, задачите и механизмите как да се реализира –в нашия конкретен случай – културната политика на България. Правната рамка не трябва да отива по-далеч от горепосочените принципни положения. Тоест, да не се превръща в регулация какво и как да се прави в културната сфера. Негативният опит на социалистическия тип културна политика се помни все още много добре. Една ефективна правна рамка трябва да е като американската конституция: да прокламира фундаменталните ценности на обществото и да ги прави защитими чрез правната система.

Затова и изработването на такава правна рамка трябва да е дело и продукт на широка обществена дискусия, която да завършва с обществен консенсус. А не продукт на тесен кръг идеологически индоктринирани индивиди.

Каква беше предварителната концепция за галерия „Структура“ и какво от нея беше успешно реализирано? Има ли нещо, което бихте променила в тази концепция днес?

Идеята беше българското съвременно изкуство да получи представително място, за да стане по-разпознаваемо по света. На второ място, да се организират международни проекти, които да покажат равнопоставеността на нашите художници. На трето, да се активизира диалогът чрез резидентни програми в двете посоки – наши автори да получат възможност да пътуват, а тук да идват творци и куратори от цял свят. Искахме да опитаме от всичко – и да представляваме автори, и да участваме на международни панаири, и да имаме активна издателска дейност. Стремяхме се да бъдем изрядни – от прессъобщението да публикациите в социалните медии. С развитието на галерията се отваряха нови и нови желания. Това е динамична дейност, която може да бъде фиксирана в нейните контури, но трябва да може да реагира на променящите се обстоятелства. През годините бяхме обвинявани, че нямаме ясна визия – изложбено пространство ли сме или комерсиална галерия. Много е трудно в среда, в която няма установени правила, да можеш да направиш толкова категоричен избор. Затова и повечето пространства у нас днес са с подобен характер. Все още се изпробват различни практики, експериментира се, изграждат се отношения, учим се едни от други. Ако бих променила нещо, то това вероятно щеше да е името. Думата галерия насочва хората към определи очаквания. Може би Проект Структура щеше повече да подхожда на това, което правехме.

Вече споменахте някои неща, но ако трябва да обобщите: какви са основните проблеми, с които се сблъсква днес една частна галерия за съвременно изкуство в България? От какво зависи тяхното разрешаване?

Основният проблем е финансирането. Няма пазар, нито изградена устойчива система за държавна подкрепа. Почти за всеки проект сме търсили различни източници на финансиране – от частни спонсори през субсидии на национално ниво до работа с най-големите международни фондации. Това обаче не покрива заплати и режийни, което поставя галериите в патова ситуация. Не е за пренебрегване и фактът, че работата със съвременно изкуство е преди всичко специфична обществена дейност, а не чисто бизнес. За съжаление, това сега се игнорира и никой на общинско и държавно ниво няма желание и интерес наистина да подкрепя работата ни. Това ни обрича на изолация. Широката публика не подозира за нашето съществуване. Разбирам необходимостта да бъдем социално значима лаборатория на свободната творческа воля, но ограничаването на влиянието ни не е нещо, с което можем да се примирим. Много често са ми казвали, че „Структура“ е оазис. И винаги съм отговаряла, че бих искала не да сме изключение, а естествена част от функционирането на града и държавата, от една добре обмислена система.

Как може тази изолация да се преодолее? Ако има културна стратегия за предстоящите десетилетия, и частните пространства ще намерят своето място в нея и ще се чувстват като полезна и необходима част от обществото.

Как може да се ускори устойчивото развитие на пазара на съвременно изкуство в България?

Устойчиво пазарът не се развива. Има погрешно схващане, че това е работа на частните галерии. Да, те участват, но има много други фактори, от които това зависи. В процеса се намесват арт дилъри, аукционни къщи и панаири на изкуството. Затова напълно подкрепям Sofia Art Fair и вярвам в неговата роля за раздвижване на пазара. Очаквам и аукционерите да се престрашат да включват съвременно изкуство. Та то вече има своята тридесетгодишна история и своите класици! И нещо много важно – знаем, че от години софийските музеи купуват съвременно изкуство, но (и това е голямо НО) няма нито една постоянна експозиция, в която то да е представено. Издигането на престижа на съвременното изкуство чрез включването му в постоянните музейни експозиции има пряка връзка с образованието и развитието на пазара.

Какво е вашето обяснение за липсата на съвременното изкуство в постоянната експозиция в Националната галерия и други музеи? И най-вече защо нямаме истински музей на съвременното изкуство? Директорите се сменят, но проблемът остава.

Софийска градска художествена галерия, която има най-съществената сбирка от съвременно изкуство, няма постоянна експозиция, а и изключително рядко показва части от нея. Началото на фонда беше поставено през 2004 г. и само за няколко години се попълни дотолкова, че през 2011 г. издадохме каталог на колекцията. В него влизат важни произведения като: „Машина за рисуване“ и „Машина за разбиване на идоли“ на Любен Костов, „Поглед на запад“ на Недко Солаков, „Кръст-Поглед“ и „Раят на билборда“ на Лъчезар Бояджиев, цикълът „Източни миниатюри (Право на труд)“ на Сашо Стоицов, „Музеят – причина за среща и запознанство“ на Калин Серапионов, „Рамка“ на Даниела Костова, „Единствено възможен начин“ на Галентин Гатев, „Половин…“ и „Царството на желанието и прахосването“ на Правдолюб Иванов, „По българската следа“ и „Трофеи“ на Красимир Терзиев, “Alla’s Secret” на Алла Георгиева, „Корекции“ на Расим, “Vanitas” и цикъл „Софийски лъвове” на Надежда Олег Ляхова, „Дамски килим“ на Мариела Гемишева, “Fresh” на Аделина Попнеделева, „Отново заедно“ на Викенти Комитски и много, много други.

Националната галерия едва сега започна по-активно да попълва колекцията си с произведения на съвременното изкуство. Надявам се скоро да видим новите постъпления. Включването им обаче в постоянната експозиция ще бъде проблематично. Първо тя трябва да бъде променена особено в частта, представяща изкуството по времето на социализма. Необходим е ясен разказ за случилото се през периода. Едва тогава и логиката на появата на съвременното изкуство ще може да бъде разбрана.

Истински музей на съвременното изкуство, разбира се, би бил привилегия с оглед физическите специфики и условията на експониране, както и възможностите за различен диалог с публиката. Смятам обаче, че все още е важно това изкуство да бъде част от класическите постоянни музейни експозиции. Така то много по-лесно ще може да бъде споделено и няма да се възприема като нещо, което е извън традицията.

Вече казахте, че основният проблем, с който се сблъсква една частна галерия за съвременно изкуство, е финансирането. В каква степен обаче е здравословно за нея да търси финансиране от публични фондове?

Този въпрос е като параграф 22. Ако не търси публично финансиране, трудно оцелява, ако получава такова – се отдава на инерцията и се губят жизнените сокове на естествения подбор. Видяхме през годините, че доста от похарчените пари доведоха до хилави проекти и не промениха нищо генерално. Получи се нездравословно свръхпроизводство. Всички са финансирани, т.е. подобаващо оценени, и значи – всички са еднакво добри. Получи се сериозна девалвация на ценностите. Сцената и пазарът не могат да поемат такова количество и да го преработят. Затова ситуацията не се променя от тези движения, а само бълбука. От друга страна се намираме в преходен период и няма категоричен отговор на този въпрос.

Въпросът как да се финансира дейността е ключов за успешната реализация на една културна политика. Има немалко исторически и съвременни примери, които могат да послужат като основа за изработването на оптималния финансиращ модел, но при всички случаи този въпрос трябва да се дискутира на широка публична основа и да се намери решението, което ни е нужно на нас и в сегашните обстоятелства.

Акцентирате върху много интересен феномен. Обществото, чрез НФК, инвестира все по-големи средства в съвременното българско изкуство, но резултатът е противоречив. Какво трябва да се промени?

Най-малкото е критериите да бъдат по-високи. Оценяващите трябва да имат дълбок поглед върху процесите, а не да отмятат попълнените кутийки в таблици със съмнителни показатели. В момента всеки е художник, всеки е куратор и всеки е галерист. Те си мислят, че са уникални, но всъщност се превръщат в част от масовата култура, а тя винаги е в противовес с изгражданите със столетия културни ценности. Необходимо е не оценяване на парче, а добре осмислена стратегия. Навлизаме в сериозен етап, в който уличната култура, графити артистите, последователите на комикс стилистиката и на дигиталните изображения започват да доминират пейзажа и да се превръщат в носители на новото. Всъщност това е повърхностно усещане заради бързината, с която тези изразни средства пренасят информация. Извън това липсва всякаква дълбочина, но много бързо всичко останало започва да изглежда демоде. Това е сериозно предизвикателство и възторгът от подобна „демократизация“ трябва да се анализира. Същото артистично поведение се пренася и върху формите, през които функционира изкуството – галерии и арт пространства. Те се превръщат в модни хъбове – нещо като с модата на веган ресторантите, био кафето и хляба с квас. Вероятно е необходимо повече подкрепа да отива към проекти, които анализират тези феномени, а не в самите тях, защото те чудесно функционират и така – като епифитно отглеждане на орхидеи върху дървесен ствол.

Има ли пазар за съвременно българско изкуство извън страната? Каква е ролята на частните галерии за неговото развитие? А на държавните музеи?

Има хора по света, които са отворени да купуват добри автори независимо от националността им. Съществуват корпоративни колекции, насочени към страните от бившия соц лагер, което все още е възможност. Когато обаче става дума за сериозни частни или музейни колекции, нещата стоят по-различно. Всички се нуждаят от контекст, от историческа рамка, защото едно произведение се оценява правилно само в исторически контекст, също както и една археологическа находка. Трудно е да се заинтригува една институция само с качествата на дадена работа. Музеят иска да я включи в глобалния разказ, иска да покаже връзките, натрупванията и цивилизационното развитие. За съжаление България не е на картата в това отношение и не виждам никакви признаци да се опитва да изгради свой образ. В конкретния случай става дума за популяризирането на имена от класическите и модерните периоди, които да уплътнят представата и да докажат, че съвременното изкуство не е привнесено у нас, а следва и надгражда вековни традиции. Малка крачка в тази посока е включването на картина на Жорж Папазов в колекцията на центъра Помпиду в Париж и показването ѝ в постоянната експозиция. Както и предстоящата негова самостоятелна изложба в Националната галерия на Република Хърватска в Загреб. Това обаче са изцяло частни инициативи, а трябва да са държавна кауза.

Българските галерии, които участват в международния обмен, имат сериозна роля, защото те държат пулса на времето и показват, че изкуството у нас е живо. Възможностите им обаче не са безгранични. Те често се сблъскват именно с отсъстващия културен образ на България. Ние имаме изградено самочувствие по отношение на историята си и културните натрупвания. Но, повярвайте, малцина са чували за тях.

Как би изглеждал един успешен модел на взаимодействие между частни галерии и държавни културни институции за популяризирането на съвременното българско изкуство извън страната?

Все пак това са различни структури със свои цели и задачи. Световната практика обаче показва, че държавата напълно осъзнава необходимостта от съществуването на частни галерии, за да може кръвоносната система да е в добро състояние. Най-елементарното нещо е финансовата подкрепа за участие на международни панаири на изкуството. Те далеч не са само търговски форуми, а сериозни културни събития, които оказват влияние върху цялостното съществуване на изкуството по света.

Имате ли поглед върху работата на частни галерии за съвременно изкуство в страни съпоставими с България? Какви са приликите и разликите със ситуацията у нас? Кои са практиките, които си струва да усвоим?

Всичко зависи от политиката на дадена институция, независимо дали е неправителствена организация, фондация или галерия. Галериите не могат да се подвеждат под един знаменател. Някои са напълно комерсиални, но други работят с идеална цел като лаборатории за създаване на нови модели на мислене и възприятие. Позитивните практики са тези организации да бъдат зачитани чрез различни форми на публично-частно партньорство. Така едните черпят интелектуален потенциал, а другите – възможности за въздействие. Забелязвам такива практики именно в страните, които се учат как различните реалности да са си взаимноизгодни.

Какъв е профилът на българския колекционер на съвременно изкуство? Какви са неговите достойнства и недостатъци? Как да бъде стимулирано колекционирането на съвременно изкуство у нас?

За съжаление няма достатъчно примери, за да можем да правим обобщения. Но като цяло колекциите се правят хаотично, без стратегия, без участие на специалисти. Разчита се единствено на личния вкус.

Отново опираме до отсъстващите музейни експозиции, които задават норми и стимулират изграждането на колекции. Колекционерът иска да получи потвърждение, че това, което събира, е част от националното богатство. А от друга страна, иска и да покаже, че е по-динамичен и дори смел по отношение на изборите си. Стимулирането на колекционерството е въпрос на много комплексни дейности, а и на личностно израстване. Виждаме, че по търговете има активност, но тя е в сигурната ниша на установените стойности. И отново стигаме до държавата, която трябва да дефинира недвусмислено как да третира частните колекции – а именно като част от националното културно богатство. И поради това да ги стимулира по всякакъв начин в съответствие с целите и задачите на своята национална културна политика.

Как се промениха съвременните български художници в отношенията си с частните галерии и колекционери? 

Това е интересен и практически, и психологически въпрос. Мисля, че художниците (или поне част от тях) разбраха, че не са самотни войни на върха на планината. Осъзнаха, че са част от система взаимоотношения и че вече не можеш да си позволиш да се изживяваш като недостижим авторитет. Светът е променен и всичко е въпрос на колаборация, на точни и професионални отношения с отговорни хора. Ползата е взаимна.

Вписването в тази система от взаимоотношения няма ли и обратна страна? Като че ли анархистичният потенциал на съвременното българско изкуство намалява, а с това (парадоксално!) и неговата социокултурна значимост.

Не знам дали причината е в тези отношения. Те би трябвало да стимулират авторите. Но иначе сте прав – тези, които все още се бунтуват, са все хора от първото и второто поколение творци, като Правдолюб Иванов, Красимир Терзиев, Лъчезар Бояджиев, Недко Солаков. Хора с ясно съзнание, че мнението им има значение. По-младите като че ли напълно се отделиха от обществените процеси. Настъпи ерата на непукизма, комбиниран с нихилизъм. Но това не се ли отнася и за всички нас? Трудно е да се черпят сили, когато политическото блато развращава с омерзение и изпива всички сили чрез константата си затлаченост. Сигурно трябва да се потъне още, за да дойде някакво ново отрезвяване и за художниците изразяването на позиция да стане по-важно от реализирането на малка субсидия от НФК. Недемократичната власт недолюбва свободните гласове и прави всичко възможно да ги маргинализира. Тяхна воля е да се измъкнат от унизителното положение на формоправячи и да уважат самите себе си със значими проекти. Младите попадат и във времето на уокизъма, който размива границите и се противопоставя на йерархиите на досегашните ценности. Намирането на път през тази джунгла от отрицания и нови норми е трудно.

Как се промени публиката на съвременното изкуство в България?

Първо, по логични причини възрастовата рамка доста се разшири, което и увеличи масата гледащи и посещаващи изложби на съвременното изкуство. Второ, получава се известна интерактивност между отделните изкуства и затова от изразните средства на визуалните изкуства по-сериозно започнаха да се интересуват театрални и кинорежисьори, актьори, танцьори, оператори, дизайнери. Благодарение на широкия спектър от важни за обществото теми, които съвременните художници повдигат, към публиката се присъединиха писатели, философи, културолози и други. Като цяло това е постоянната и най-заинтересованата публика. Бизнесът гледа отстрани и трудно слиза от лъскавите коли, за да посети галерия. Когато обаче става дума за престижност на нова винарна или хотел, вече като че ли се знае, че съвременното изкуство е това, което ще ги направи атрактивни за консуматорите.

Важна ли е все още критиката на изкуството, включително за успешното развитие на една частна галерия за съвременно изкуство? Или, както ми се струва напоследък, на нея се гледа все повече като на „черен пиар“, който е нежелан от всички: художници, галеристи, колекционери, любители.

Критиката е важна заради самата критика. Тя въобще не трябва да се влияе от желанията и емоциите на художници и галеристи. Критиката не е обслужващ жанр, а самостоятелна дисциплина, която има за цел да обясни контекста зад работата (исторически, политически и т.н.), да създаде условия за диалог, да се противопостави на доминацията на пазара и да му попречи той да определя ценностите, да стимулира отделни автори. За съжаление материалната база е унищожена. Списания не съществуват. Медиите стесняват все повече територията за култура под натиска на рекламодателите. Да си кажем честно – колко хора ще прочетат това интервю? Да не говорим за политици, които би ни се искало да го направят (и разберат).

Светът се променя радикално пред очите ни – политически, икономически, технологично, културно. Немислимото вчера е почти норма днес. Какво означава това за света на съвременното изкуство у нас, а и в глобален план? Може ли тази криза да се окаже продуктивна за него и в какъв план? 

Изкуството вече се движи между прекаленото интелектуализиране, уличното политизиране и тоталната незаинтересованост. Досега като че ли такова крайно разделение не съществуваше. Въпросът е ще се намерят ли пресечни точки, или трите линии още повече ще разцепят и без това не толкова многобройната публика. Огромна ще е ролята на музеите да разграничат или примирят тези тенденции. Ще трябва да се намесят в този диалог, ако не искат да се превърнат в „старчески домове“ за изкуство. За съжаление много е пропуснато и има много за наваксване. Помня първата постоянна експозиция в Лувъра в Абу Даби, където сравнително скромната по обем изложба се опитваше да напише голяма история, разказвайки изкуството не през клишето „Египет, Гърция, Рим, Византия…“, а максимално разширявайки географията на всеки времеви период и всяка тема от Латинска Америка през Европа и Африка до Азия. Това е възможност и за тази част от света да се позиционира в глобален план и да подсили националната си идентичност. Като цяло обаче музеите още си стоят в удобните стари дрехи, а нови сериозни предизвикателства са пред прага им.

Изкуство, полуизкуство, „ала“ изкуство, реално или генерирано с изкуствен интелект – всичко това е налице и ще се множи. Осъзнаването на процесите и артикулирането им чрез смислени програми ще отнеме повече време. AI технологиите по-трудно се усвояват от художниците и бавно навлизат в техния набор от изразни средства. Музеите също ги използват главно като помощник (за реставрационни дейности и комерсиални стратегии). Анимирането или „влизането“ в картини не променя ситуацията генерално. За сметка на това редица организации и колективи с лекота ги манипулират за създаване на различни виртуални реалности, които се търсят и консумират жадно, често в молове и други обществено популярни пространства. Тези проекти променят фокуса и подменят истинските стойности с атрактивните преживявания.

Нищо не се случва и без съществената роля на пазара. От години вече има разделение между така наречените blue-chip artists, чиято репутация ги прави неустоими за инвестиране, и по-младите, които се борят за оцеляване. Пътят няма да е равен и нищо не зависи от индивидуалния опит, а от комбинираните усилия. Или както казва художникът Лиам Гилик: „Бъдещето ще бъде многопластово и непоследователно“.

Въпросите зададе Кирил Василев.