„Свързан баланс“, изложба на Ивайло Аврамов, галерия „Аросита“, 8–16 януари 2024 г.
Когато през 2022 г. Ивайло Аврамов получи националната награда за скулптура „Иван Лазаров“ мнозина от по-възрастните му колеги възроптаха. И това беше добър знак, че в българската скулптура се случва нещо, че настъпват промени, които намират дори институционална подкрепа. Изборът на носителя на наградата постави под въпрос традиционните представи за скулптура, доминиращи от десетилетия сред професионалната общност, а и сред голяма част от публиката у нас. Неговите произведения нямат нищо общо с фигуративното, монументалното, патетичното, драматичното; нито с кавалетното, метафоричното, хумористичното, еротичното – тези амбивалетни и неизменни характеристики на българската скулптура, оформили се в годините на късния соц и оцелели и до днес. Те не са изработени от бронз, камък, гипс или дърво. Не са създадени в ателието, за да се инсталират след това в някоя галерия с надеждата, че крайната им дестинация ще е музеят или градския площад.
Творчеството на Ивайло Аврамов предлага нещо принципно различно. Той създава произведенията си не в ателието, а в галерията. Те са инспирирани от особеностите на нейното интериорно пространство. Работите му са интерпретация, а понякога и директна трансформация на архитектурата, при която разликата между скулптура и архитектура бива заличена. Материалите, които използва са нетрадиционни – въглищен прах, натрошена мазилка. Случайността има решаваща роля в създаването на произведението. Творческият процес не завършва със създаването, а с разрушаването на произведението. От него остават материали и конструктивни елементи, които могат да се използват повторно, както и видео- и фотоархив, изготвен от самия автор. Този метод на работа доближава скулптурата до театралния спектакъл, пърформанса и музикалното изпълнение, т.е. до изкуствата, които имат събитиен характер. В известен смисъл може да се каже, че Ивайло Аврамов превръща галерията в сцена, на която се играе винаги един и същ спектакъл – спектакълът на създаването и разрушаването на скулптурата. Скулптор в тази перспектива не е човек, който създава скулптури, а човек, който създава условията, стартира и поддържа един потенциално безкраен процес на създаване, рушене и рециклиране на скулптурата. Процес, който няма друга цел извън себе си.
Същият спектакъл можеше да се види и в галерия „Аросита“, само че този път отношението между идеята и изпълнението бяха придобили почти „класическа“ яснота, простота и категоричност. Наистина е поучително да се види произведение, което съдържа всички елементи и следва метод, познати от предишни работи на автора, но съгласувани по такъв начин, че усещането е за качествен скок. При създаването на „Свързан баланс“ се е случило едно леко, почти неуловимо завъртане на мисловния обектив и изведнъж всичко е застанало на фокус. Работата се разполага по изключително „естествен“ начин в галерията, интегрирайки в себе си цялото интериорно пространство с всичките му особености, подчертавайки едновременно неговите статични и динамични аспекти. Който е посещавал „Аросита“ знае, че това е съвсем малка галерия с една-единствена чиста стена и четири нива в дъното на помещението, свързани с вита стълба с парапет. Крайно проблематично галерийно пространство, което създава големи трудности на художниците.
В това неудобно пространство Ивайло Аврамов е разположил две метални кофражни каси с правоъгълна форма, пълни с валиран инертен материал (въглищен прах). Едната каса е два пъти по-голяма от другата. Голямата каса е разположена в средата на пода на кота 0 в галерията и стърчи с една трета от своята дължина над кота -1. На това ниво е поставена по-малката каса, точно под голямата. Тя стърчи също с една трета от дължината си над кота -2, най-ниското ниво на галерията. Инертният материал от голямата каса в частта, изнесена напред, над кота -1, се е струпал върху малката каса. Инертният материал от малката каса в частта, изнесена над кота -2 се е струпал на пода. Капаците на дъната на касите са били отворени в един момент и материалът се е изсипал. Те са оставени да висят отворени, подчертавайки движението на пропадането. Получил се е ансамбъл от елементи, изработени от един и същ материал с еднаква форма, но с различна, пропорционално съотносима големина. Тези елементи са частично разрушени под напора на гравитацията. Разрушението едновременно е отнело и добавило материал, променяйки формата на елементите и на интериорното пространство около тях. Виждаме игра на повторение и различие, на симетрия и асиметрия. Произведението е синтез на класическите характеристики на красотата – пропорция и симетрия – и тяхното пълно отрицание. На екзистенциално ниво работата предизвиква тревожност, защото отворените капаци напомнят на тези под бесилките, използвани за публични екзекуции в миналото, а купчините въглищен прах имат силуета на пресни гробове. Красота и ужас едновременно.
Ивайло Аврамов, „Свързан баланс“, галерия „Аросита“
Традиционната скулптура е свързана с определен тип възприятие. Тя трябва да се възприема цялостно, да се обхване мигновено с един поглед. „Свързан баланс“ на Ивайло Аврамов е нетрадиционна скулптура и изисква различен тип възприятие. Тя не може да бъде възприета цялостно, с един поглед. Целостта възниква постепенно, докато обхождаме работата и по този начин усвояваме не само нея, но и цялото пространство на галерията. Произведението се разгръща във времето и придобива цялост като музикална творба или театрален спектакъл. Започва със статиката на празния под, който преминава с лек скок (подчертан от тръбата за валиране, оставена на показ) към разположената на пода каса с уплътнения въглищен прах в предната част на галерията; следва динамиката на разрушението, на отнетата и натрупана маса на трите нива в дъното на галерията; и завършва отново със статиката на празния под на най-ниското ниво. Въведение, кулминация, финал, разгръщащи се времево и пространствено. За разлика от музикалната творба или театралния спектакъл обаче произведението на художника може да бъде „изгледано“ или „чуто“ и в обратен ред от финала към началото.
От доста време Ивайло Аврамов работи с инертен материал, въглищен прах (шлам), останал след изгарянето на въглища в пещите на Топлофикация Перник. Този мек, нетипичен за скулптурата материал изисква съвсем друг принцип на мислене и „скулптиране“. Традиционната скулптура работи с материали и техники, които могат да „пазят“ формата, която скулпторът им придава. Въглищният прах не позволява това, защото му липсва плътност. За да придобие някаква форма, той се нуждае от калъп (рамка, каса), в които да се разположи, и от трамбоване или валиране, за да придобие плътност. Въпреки това уплътняване, в момента, в който калъпът или рамката бъдат премахнати или изправени, формата, създадена от скулптора, се разрушава. Това разрушение обикновено е частично. От скулптурата остава руина. Всъщност Ивайло Аврамов повтаря в умален вариант и в лабораторни условия процеса на разрушение, на който е подложена всяка скулптура, всяко човешко материално произведение в хода на времето. Само че руината тук не носи непременно негативна символика. В произведенията на Ивайло Аврамов тя е точката, в която човекът и природата (волята и гравитацията) се срещат и взаимно си отдават дължимото като едновременно подчертават различието и взаимосвързаността си. Руината не е просто отрицание на разума, волята и въображението на художника или на човека изобщо, а е едновременно запазване на една реализирана възможност и нейното отричане, за да се освободи поле за нови възможности, т.е. за нова изява на разума, волята и въображението.
В един от своите критически текстове Иван Лазаров размишлява за материалите, с които скулпторите трябва да работят. Той е убеден, че те трябва да използват материалите, които природната среда, в която живеят, им предлага. Българският скулптор, настоява Лазаров, не трябва да имитира гърците или ренесансовите майстори, които са създавали творби от мрамор, защото този камък е част от естествената им среда. Той трябва да намери своите материали там, където живее, защото те са съобразени с особеностите на местния климат. Ивайло Аврамов сякаш се е вслушал в този съвет на Лазаров, само че го е разширил отвъд границите на естествените материали. Скулпторът живее в конкретна природна и социокултурна среда и трябва да използва материалите, които тази среда му предлага. Въглищният прах от Топлофикация Перник и всички други отпадъчни индустриални материали, които са навсякъде около нас, могат да бъдат използвани, стига да имаме сетива за тяхната експресивна сила. Естетическото рециклиране на един отпадъчен индустриален материал има и своя екологичен смисъл. Скулпторът вече не разрушава природата, за да си осигури материал за своите произведения, както го е правил векове наред. Той преработва остатъците от вече унищожената природа. Придава им смисъл, който те нямат.
Природата създава, разрушава и рециклира. Историята прави същото. Ивайло Аврамов не иска да се противопостави на този цикличен процес, противно на модерната идея за изкуството, според която след края на религията само произведенията на изкуството имат силата и трябва да устояват и на природата, и на историята. Неговата стратегия е друга – да повтаря този цикъл в умален и ускорен вариант, отваряйки един незабележим процеп към другото, отвъд него. Можем да го наречем човешко общуване преди, по време и след създаването, разрушаването и рециклирането.
Кирил Василев е завършил културология в СУ „Св. Климент Охридски“. Доктор по теория и история на културата. Преподавател по история на модерната култура в катедра Културология на Софийския университет. Уредник на галерия „Алма матер“ и член на екипа на Културния център на СУ. Активно се занимава с критика в областа на изкуството и кураторска практика. Автор е на стихосбирките „Три поеми”(2004), „Липсващи страници” (2010) и „Провинции“ (2015). Публикувал е поезия, критика и есета в списание Granta, Литературен вестник, вестник Култура и други.