ПУБЛИКА

Изложба на Яна Лозева
Куратор: Владия Михайлова
02.12. – 10.12.2023 г.
Галерия Топлоцентрала – Куб

„Публика“ на Яна Лозева беше за мен една от най-приятните изненади за тази година. Фотографските ѝ занимания с най-близкия кръг хора в тази серия прерастват в универсални образи, необвързани с конкретика на място и време.

Целият процес на създаване на фотографиите е едно хлъзгане по ръба на реалност и измислица, съвместна игра на автора и персонажите – „аз знам, че ти знаеш, че те снимам, но хайде заедно да станем нещо трето“. Ситуацията е проста – едни хора са поканени да слушат музика и да бъдат снимани, докато я слушат. Чисто технологично, снимането в близък план с тежка средноформатна апаратура в тази среда напълно изключва елемента на чистото документално наблюдение, а го превръща в един любим наш – на мен и на Богданов – жанр, който на шега наричаме „постановъчна документалистика“. Героите са хем самите себе си, хем актьори, които играят самите себе си – или своята представа за това как би искал да ги види авторът. И в тази игра на надлъгване от всекиго е останал образ, който е извадил най-хубавото от него или нея. Обещанието, дадено от кураторския текст – „15 портрета на хора в особен момент на озарение“ – е изпълнено с лихва.

Кураторското включване на Владия Михайлова с финалното подреждане на работите връща и особен елемент на музикалност в изложбената зала – групичките от образи работят като музикални фрази в пространството. Не съм сигурен дали в обработката на изображенията не е трябвало да се запази малко повече от фактурата на оригиналния филмов носител – но да речем, че така пък има малко повече живописност в портретите.

Яна Лозева, „Публика“ (2023), изглед от изложбата

Откровено преекспонираната експресивност на лицата няма как да не напомня за бароковата църковна живопис (музикален поздрав за Яна с една Света Сесилия от 1620 г.) и това продължение на класическите традиции с нови средства добавя още един пласт към въздействието на фотографиите. И ми става интересно да си представя как ли са били формулирани актьорските задачи, които художниците тогава са поставяли на моделите си…

Друг очевиден първоизточник можем да открием в късометражния филм Evidence (1995) на Годфри Реджо – в него в продължение на осем минути камерата наблюдава лицата на група деца, вторачени в нещо пред тях. Но докато Реджо се занимава със засмукващия ефект на телевизионния екран, който превръща малките зрители в зомбита, Яна Лозева търси извисяването, което ни носи онова, което наблюдаваме и преживяваме. А леко подсещане за висшите сфери никога не е излишно…

1, 2: Яна Лозева, „Публика“ (2023)
3: Артемизия Джентилески, „Света Сесилия“ (1620)
4: Кадър от филма Evidence на Годфри Реджо (1995)

НАРИЧАЙТЕ МЕ УША

Ретроспективна изложба на Станка Цонкова – Уша
Куратор: Вера Млечевска
12.12.2023 – 4.2.2024 г.
Софийска градска художествена галерия

Още на качване към изложбата в СГХГ на информационното пано те посреща една лека закачка: ръкописното заглавие на изложбата с почерка на авторката, допълнено с микроскопична паспортна снимка на Уша – пълен контрапункт на всичките нейни фантасмагорични образи, които те очакват горе.

На входа на залата се спираш леко стъписан от количеството фотография по стените – безкрайна поредица от образи без почти никакъв въздух между тях. Но това си е Уша – няма как да очакваш от нея да ти разкаже нещо с две-три думи.

И изложбата е един разказ от първо лице – много личен и много истински. През годините сме имали много поводи за срещи с Уша по филмови продукции, купони и съвместни изложби, но чак сега картинката ми се намества изцяло. Докато ние (мъжете във фотографията, по Уша) гонехме максималното качество на образа и извършвахме чутовни подвизи в търсене на най-добрите филми и хартии, тя намираше свободата си в използването на най-елементарните и никому ненужни материали. Прословутата навремето документна фотохартия – с тънка, лигава подложка и емулсия без почти никакви полутонове, която в краен случай използвахме за контактни копия – в нейните ръце разцъфва със седефената мекота на виденията.

Хубава изненада за мен бяха двете групи колажи, някак си ги бях изпуснал навремето. Едните, по текстове на Ани Илков, в оригинал са прекрасни графични композиции, от които в печатното издание на книгата през 90-те не беше останало много за гледане. Другите, с рециклирани портрети на партийни деятели, са силен – и отново много личен – израз на политическа позиция, съчетан с ясна графична образност.

Групите снимки на деца са сред малкото „традиционни“ и неманипулирани фотографии в изложбата – интимни и затрогващи. В тях е много адекватно решението (не знам дали авторско или кураторско) да се разграничат оригиналните отпечатъци от епохата от сегашните допечатки на отделни кадри. Старите копия са рамкирани такива, каквито са, а новите грубовати принтове, лепнати директно на стената, не ги имитират, а поставят ясна и недвусмислена граница между оригиналната и съвременната продукция. Доста рядък пример за качествен музеен подход в боравенето с архивен фотографски материал у нас.

Изглед от изложбата „Наричайте ме Уша“ в СГХГ

ПЕРСОНАЛНА РЕАЛНОСТ

Фотографски отпечатъци от Ванеса Лу, Владислав Лепоев, Ивелин Пенчев – Ивича, Лиляна Караджова, Никола Дюлгяров и Уша
Куратори: Мартина Йорданова и Ивелин Пенчев – Ивича
Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство
2.11.2023 – 14.01.2024 г.

И като сме започнали с Уша – продължаваме към САМСИ и изложба на нейните сегашни възпитаници. През последните няколко години около нея се оформи кръг от млади фотографи, завладени от нетрадиционни, забравени и алтернативни технологии – което е чудесен пример за активна връзка между поколенията. Старите фотографски техники също са прекрасен инструмент, който си струва овладяването – и габровското студио RADLAB заслужава адмирации за усилията си в популяризирането им.

Изложбата представя работи, отпечатани с помощта на RADLAB през изминалата година – и ако цялото нещо беше представено просто като резултат от един дълъг пленер или уъркшоп, всичко щеше да бъде наред. Технологичните занимания обаче се оказват опаковани в безкраен набор от думи, които да им придадат допълнителен смисъл и тежест – като започнем от красиво звучащото заглавие, минем през смесването на „дисциплини като химия, физика, психология и философия със собствените мисли, нагласи и споделеното отношение на творците“ и завършим с императивното „Това е фотографията днес!“.

Дефинирането на фотографията и намирането на смисъл в нея наистина са си тегаво занимание в последните години и става все по-трудно. В съвременното изкуство от десетилетия тя е просто едно от многото възможни изразни средства – а самоопределянето ѝ на чисто технологичен принцип полека-лека губи значение. А в тази сбирка работите хем настояват на собствената си технологична уникалност, хем се опитват да навлязат в сферата на концептуалното чрез текста.

Но вместо да стане по-голям, крайният резултат е по-скоро по-малък от сбора на двата компонента. Стъклените плаки на Ивелин Пенчев – Ивича са си качествена класическа черно-бяла фотография – но допълнени със заглавието „Заклевам се, това видях“ се превръщат в опит да се добави стойност, която я няма в самата работа. Прожекциите на лица върху каменни фрагменти („Апофени́я“ на Владислав Лепоев) са чудесна хрумка и като солени отпечатъци стоят много добре – но са толкова затрупани с допълнителна (и неясна) информация, че визуалното въздействие се стопява в общото меле. В крайна сметка, единствено работите на Уша в колекцията са си такива, каквито са – прости, истински и мощни.

1: Владислав Лепоев – Апофени́я (2023)
2: Ивелин Пенчев – Ивича – Заклевам се, това видях (2023)
3: УША – Светлата страна на тъмнината (2023)

П.П.:

И за да завършим на мажорна нота, ето още две изложби за гледане – не смея да анализирам, мога само да препоръчам:

— Ретроспектива на Магда Абазова в „Квадрат 500“, куратор Надежда Джакова, дизайн Светлана Мирчева. Като ниво на живопис, подредба и изложбен дизайн би стояла на място във всеки един сериозен музей.

— „Тайният живот на гъбите“ на Венета Андрова и Цветомила Михайлова, галерия „Структура“. Учудващо успешен пример за сътрудничество между художник и компютърен лингвист.

Борис Мисирков (1971) e български фотограф и кинематографист. Завършил е НГДЕК (1985–90), НАТФИЗ (1991–96), експериментален център FABRICA, Италия (1997–98). Като автор работи в тандем с Георги Богданов под името Мисирков/Богданов. Съучредител на Българско фотографско сдружение и съосновател на продуцентска компания АГИТПРОП. Режисьор и/или оператор на множество пълнометражни документални филми, експериментални видеа и визуални кампании. Успоредно с авторската си практика е бил и куратор на редица фотографски изложби на съвременни български автори.